Особености на българския национален характер
Демократичността на българина, поради състоялите се исторически и личностни избори, е сложна черта. „Бенковски прозря, че демократичността на българина е най-проявима в условията на пряката възможност за общуване, за състоянието на четири очи, но тя се размива в по-обширен социален контакт и почти приключва на нивото на общината“(Пак там). Доколкото българинът се доверява на представите си за по-голяма и по-широко скроена държава, идещи от дълбините на подсъзнаваното, то той пренебрежително приема и като че ли естествено се съпротивлява на това, което впоследствие, след разгрома на Евразийската империя, му се представя като държава, и не гледа с респект на административната система, управляваща територията на неговата жизнена среда.
„Демократичността на българина е на равнището на задружната общност, където всички са равни по позиция, а чувството за равенство се издига на равнището на моралната философия. Това е демократичност неформална, човешка. Тя обаче е организирана в традиционни отрязъци и блокове на поведение, а не в управленски структури и механизми, където има различни интереси и властови позиции. Тях българинът органично не може да понася, а пък управленската ни структура е обикновено деспотична. Затова българите не могат да се организират системно, развалят работата, пречат си взаимно, всеки иска да командва. Мируват, когато ги управлява чужд, защото той е извън от неформалната, дружеската класификация“ (Пак там).
Проблемът е, че за народопсихологическата памет няма „отвън“. Всички дълбинни представи на българина го водят към всеобщото единство, към това, че той е навсякъде, че другите са като него, а той ги познава. Докато не проумеем това, не можем да разберем неформалното поведение на българина. Неговото желание да слуша и припява на сръбски чалги, да чупи чинии на гръцки сиртакита и дори да друса върху софрата турски кючеци. Това не е нихилизъм, обратното – това е спомен за цялото, което все още не е разказано от подвластната на Библейския проект история. Като майка на много деца, народопсихологията на българина понякога припознава и показва слабост към всички, които подсъзнателно смята за свои. Друг е въпросът как подражателната на англосаксонския Библейски проект наука възпитава децата на българина в патриотарство и всякакви фобии. Българинът е закрилник, който се грижи не само за своите деца. Ако и да се е уморил да се противопоставя на обстоятелствата, които смята за тривиални. Що се отнася до демокрацията, то представите за нея са не само повърхностни. Доколкото в представите на науката, а и на обикновените хора, демокрацията произхожда от идеализираната древногръцка действителност, то очевидно е нужно да припомним, че в онази „демократична среда“ съществуват и робството, и сегрегацията по полов признак, и педофилията. Идеализирането на демокрацията всъщност е следствие и спомен за друго, за синархията във ведическите времена, които подсъзнанието на българина съдържа и припомня, и този дълбинен ракурс няма кой знае колко общо с това, което политологията и историята ни разказват за демокрацията днес. По тази причина и заключенията, които обичайно се вадят от тези неточни предпоставки, са погрешни. Точно затова българинът не вярва на избори и донякъде приема в живота си като по-естествена политическата принуда.
Той не е недемократичен, той по-скоро е постсинархичен, доверчив е към всеобщата изначална справедливост. Така стигаме до утвърждението, че за българина божият ред и справедливост са изначални, че „Господ си знае работата“, че не е нужно за българина да тича като изоглавен пред съдбата. Тази дълбинна характеристика на българина предопределя и неговата търпимост към мимолетните политически напъни, особено към тези, които очевидно идат извън неговото морфологично поле, пришити му набързо от апологети на други народопсихологични конструкти, какъвто е Библейският англосаксонски проект. Към последния проект принадлежи и социализмът, като огледално проявление на капитализма, като капитализъм с обратен знак. Доколкото българинът успя да придаде на социализма в Народна република България свой специфичен синархичен мирис, то той все още си спомня и харесва тази възродена до някъде синархия, ако и вместо пророци и жреци в тази съвременна конструкция да бяха вложени регулативните норми на марксистко-ленинските идеи и жреческо-партийните организации. Българският социализъм се оказа толкова абсурден икономически именно поради свързването му, на подсъзнателно ниво, с безсребърното справедливо общество на ведическата арийска синархия. Нищо повече.
Моралност на българина, морален перфекционизъм. Негативното осветяване на българина под лампата на подозрението и неглижирането лесно приема за нормално твърдението, че: „Моралността на българина се изражда в морална педантичност, в морална дребнавост. Тя кара българина не да се бори за достигането на целта си, а да доказва, че справедливостта е на негова страна и главно по този начин той иска да надделее над опонента. Друг въпрос е, че българинът употребява моралните стандарти по един начин за себе си и по друг за другите. Той не разбира какво е това достоен противник – за него всички противници са жалки и мръсни парцали, които трябва да се изгорят на сметището, а пепелта им да бъде издухана от вятъра“ (Пак там).
Все пак е нужно да възприемем по-критично тази двойнственост и да споменем, че идеята за морални стандарти е свързана и с процеса на тяхното приемане, и с признаването на регулативните им норми. Бивайки несъстоятелна в представите на българина, тази на пръв поглед общовалидна конструкция от морал и етичност е възможно неорганична и чужда за подсъзнанието му. Тя изглежда структурирана, но от някой друг, от нещо извън личния духовен периметър на българина. Изкуствено е внедрена в живота му и той като че ли се съпротивлява срещу това, а не срещу същността ѝ. Българинът е корав, не защото е див, а защото има в подсъзнанието си друга социална матрица, друг мирогледен модел, ограничаването на който от страна на стандартите днес води до пренебрежение и естествена съпротива. И това ще бъде изяснено по-сетне, където ще иде реч за богомилския контекст на неговата народопсихология. Все пак, бивайки уверен в правотата си, българинът е способен да приеме аскетично и маргинално съществуване пред лицемерното приемане на чуждото, пред двуличието на натрапените му стандарти, противоречащи на подсъзнаваното. Търпимостта и действието с мярка са символ на това духовно могъщество. Това е причината от него да лъха една могъща душевна тишина и естествена, неподправена гордост. Той, българинът, все още чака своето време и се готви за своя час. Не го отписвайте.
Именно от изброените причини е провокиран дълбоко вкорененият като водеща черта житейски подход на оцеляващо отношение към себе си, към общността си, към света у българина. „Оцеляването е стил на поведение, начин на мислене, акцент в системата на взаимоотношения, при който стремежът е не да се посветим на реализация на проекти, не да се въплътим в творчество и нововъведения, а да опазим съществуването си в автентичната му форма, да продължим функционирането си, да защитим пламъчето на живота си от заплахата на ветрове. Някои казват, че оцеляващият стил на поведение е просто наложен от бедността, от липсата на основа за разгръщане на възможностите. Други обаче смятат, че макар и да е резултат от историческите премеждия и страдания, този стил постепенно е проникнал в същината ни и сега, даже и да имаме ресурси и терен, ние не можем да надделеем над пасивността си или се заплитаме в дребнавост. Българският стил на оцеляване има изключително висока издръжливост, порив към жизненост, водещ до висок коефициент на оцеляване. Той е свързан с нуждата от себеутвърждаване и себедоказване. „Тези две допълнителни начала на българския стил на оцеляване произвеждат у българина хормона на надеждата, на увереността в крайния успех на състезанието със застрашаващите сили“ (Пак там).
В условията на негативно осветяване на психичното у българина се стига и до подвеждащата представа за това, че: „Непретенциозността към условията на оцеляване стига до готовност за изтърпяване на учудващо големи лишения, на учудваща примитивизация“ (Пак там).
Всъщност, ако подменим изрази като примитивизация с аскетизъм, а непретенциозност с месианство, то като че ли, ще придобием по-правилна представа за българина. Все пак, психичното не е еднозначно, нито подсъзнателното е толкова очевидно, че да отнемем шанса на българина за по-положителен житейски и метален подтекст, нали.
Трудно е да свържем социалната бедност и националната войнственост, проявени не веднъж в историческото, като ги обясним само с това, че: „Стилът на оцеляващо поведение съдържа в себе си и една вездесъща предпазливост, един изострен усет за опасност, който се събужда не само при най-малкото подозрително шумолене на живота, а и при всяка житейска неяснота. Българинът е винаги нащрек – готов да спре, да се измъкне, да се покрие, да се направи на „паднал от Марс“, на „ни лук ял, ни лук мирисал“ (Пак там).
Тази миша психичност е неадекватна за представите за българина, в контекста на историческото му развитие. Тя по-вероятно е характерна за внушените му водачи, които в условията на колониална зависимост от актуалните „Големи братя“ в история се възприемат за натрапени и отчуждени от общностните му черти. Но и по този повод българинът е отсякъл, когато е казал: „Всяко стадо си има мърша“.
Българинът гледа на оцеляването и на издръжливостта като на себедоказване, себеутвърждаване, защото той с това надделява над условията, които искат да го сломят. Той е несломим морално от условията. С тази своя вътрешна съпротива той се надсмива над света, който не си е направил добре сметката. В известен смисъл внушената история и натрапените представи за историческа нищета, свързани с т.н. Византийско и Отоманско робства, подтикват изследователите към несъстоятелни квалификации за българина. Всъщност тази историческа матрица е ни повече, ни по-малко хипотетична, ако и да се опира на известни официални исторически представи. Доколкото Новата хронология поставя под съмнение възможността за обективно робство, а още по-малко, за държавно унижение на българите, то и тези квалификации са нищожни в информационната си цел. Те стават актуални само когато сме жертва на въобразена реалност, характерезираща по-скоро един друг, измислен образ за българина роб. На победения и малтретиран балкански лъв. Или както казва един класик в днешната колониално оцветена политика – само щом е „пунта мара“.
За съжаление никоя от разглежданите до този момент характеристики на българина не обвързва психическата му същност с неща, толкова енигматично приемани за български, а именно – повсеместната образованост, а също социалното визионерство и генерирането на цивилизационни траектории, които също се свързват, поне в наложените от историческата ни наука представи, с българина. Като че ли е по-интересно и по-присъщо да се говори за оселячения и инатлив балкански простак, отколкото за общонародната грамотност и за последвалата в резултат на нея национална духовна и интелектуална кулминация у българина. Някак естествено се приема, че Златният век и при Симеон Велики, и по времето на Иван Асен Втори, а и при управлението на Иван Александър… или през Възраждането, или в условията на националния подем, забелязван преди всяка от войните през последните сто и четиридесет години, са все неща, за които е неуместно да говорим и да свързваме с любимия на българофобите образ на селянина хитрец, накривил пренебрежително омачкан калпак пред изучаващите го от карантинно разстояние, с погнуса, стерилни интелектуалци.
Не се прави и опит от тяхна страна да се види другата възможност за обяснение, да се защити по-критична позиция към пренебрежението и презрението, което е родилно петно на всеки, приел се за богопосочен, за интелектуалец, имащ правото на презрение към останалата българска пасмина. Това, че „всички са маскари“, е присъщо на натюрела на Бай Ганю, но не е мнение на самия Алеко за българите, не изчерпва основанията на неговите интелектуални и творчески усилия, не го характеризира, него – Алеко, също като маскара. Напротив, самоиронията и самонадсмиването са признаци на много по-различна, духовно пълноценна и съдържателна психика. Тя внушава друго основание на аскетичността и оцеляването, прави ги следствие на много по-дълбоки архетипи и на светоусещане, което пленява с пъстротата си. Превръща в несъстоятелни твърденията, че: „Казано обобщено, стилът „да издържим“ се представя като неизтребима воля за съществуване“, а не като себедоказване пред другите, като инат поради неконтактно достойнство, като разбиране за временността на трудностите и следователно като вяра в своето бъдеще, като оптимистична нагласа на решителните хора, като надхитряне на конкурентите и на живота, като навитост за кауза, като упорита непретенциозност, като отстояване на място под небето и на своята територия, на своето мнение и своята особеност, като обява, че не сме тия, които изглеждаме но си траем от благородна скромност (или светска свитост), т.е. като дръзкия вик „ти знаеш ли кои сме ние!“, като сериозност и отговорност пред лицето на изпитанията. Напротив, ето как анализират това гореспоменатите автори: „Българинът използва хленченето за отдушник, а под хленченето мобилизираната пресметливост е готова всеки миг да реагира на заплахата. Също така той хленчи и се оплаква, за да не предизвика завистта на околните и това той го прави не защото ги подозира в недоброжелателство, а почти инстинктивно, от вечната предпазливост на оцеляващия. Накрая, той се оплаква и от скромност, от непретенциозност, от готовност да се задоволи с по-малкото – българинът обича да бъде приятно изненадан от големината на успеха си, той никога не очаква „толкова добре“ да станат нещата, защото „много хубаво не е на хубаво“ и защото (пу, да не ме чуе дявола) за много хубавото не се говори на висок глас заради лошите изненади, с които е пълен животът. Тези лоши изненади обикновено ни правят смешни в очите на другите – когато тръгнем с големи кошници за ягоди, те ни завеждат на място с обидно малко горски плодове. Затова – да очакваме по-лошото, да се оплакваме суеверно, да хленчим и да ни бъде толкова по-радостно, когато случайността ни изненада приятно“ (Пак там).
А какво бихме казали ако мрънкането е дълбока самоирония, а прекомерните копнежи са подсъзнателни стаени спомени? Способен ли е един нискокултурен и ограничен индивид на самоирония и визионерство? Не, очевидно никак не е податлив на това. Тогава?
И понеже вече е създала образа на негативния примитив, науката за народопсихологията на българина завършва тържествено, че третата група характерологични черти се оформя около духа на отрицание, който, като водеща черта се спотайва „из възлите на българските душевни пластове – спотайва се, но винаги в готовност за непредвидима проява при допира на отделния човек със света“ (Пак там).
„У нас, българите, разочарованието винаги е било мощен подтик за честите изблици на духа на отрицанието. Българинът е непоклатим реалист, но склонен към наивна идеализация и то не от умствена недостатъчност, а поради нужда от душевна чистота, от искреност, от принципа на задружността. Затова той е доверчив по принцип към човека изобщо и подозрителен, пак по принцип, към конкретната постъпка на конкретния човек. Фамилиарността на българина започва като дружелюбен порив към човечност и най-често завършва като грубовата пошлост, като възмездителна гавра с измамилия го „образец“ (Пак там).
Анализирайки собственото си творческо безсилие, изследователите на българина правят следната допълнителна снимка на собствените си психични дадености, които лесно и безкритично вменяват и на българина: „отрицанието се корени в докачливостта, сприхавостта, болезненото честолюбие на неуверения, на аутсайдера, на незабележимия добричък. А аутсайдер и унизяван българинът се е чувствал много пъти в историята – и от чужди господари, и от свои надменни и груби властници и богаташи. Механизъм на отрицанието може да се търси в нуждата от разтоварване, от отдушник у твърде самодисциплинирания народ, какъвто е нашият, при който самоконтролът съвсем доскоро беше вездесъщ. Вярно е, че традиционният живот дава много празници и задружност за освежаване, за очистване на душата. Но вечната регламентирана от обичая и обряда доброта, вечният самоконтрол, монотонността на вечната самодисциплина бързо може да стигне при всеки по-остър конфликт до пламъка на отрицанието като сгъстена форма на освежаване и даже до временно умопомрачение“ (Пак там).
А когато не е бил аутсайдер, питаме ние, в какъв калъп е тъпчел душата си българинът? Толкова микроскопичен ли е бил, че да е незабележим за анализ и изследване? Нима унизеният има способност за самоконтрол? Или това, със самоконтрола, се отнася за подценявания, но съдържателно изпълнен с достойнство и чувство за пълноценен вътрешен баланс друг тип, или иде като че ли реч за инакъв българин?
За това изследване, от позицията на Критическата психология, става все по-ненужно да се проследява внушаваната пронегативна психичност на българина от т.н. всекидневни механизми. Ще обобщим, че според авторите им, те се свеждат до:
– стремежа към перфекционизъм на оценката у искрено задружния, у искрено вярващия. Но българинът не търпи посегателства и върху себе си, и върху другите – при това реакцията му е бурна, бунтарска, неопитомена и непревиваема, с дъх на анархистичност;
– практичност, която обаче не е от типа на организационното умение и воля за реализация. Тя е преди всичко усет за непосредствената значимост на непосредствените неща, а много често – и себепосвещаване на текущите интереси;
– респект от публичността, от дистанцираното и в този смисъл от житейски отвъдното. Българинът чувства родството на публичното с ония сили извън себе си, които „цензурират“ желанията му, спъват ги или ги подкрепят, налагат се над него, защото той е жива, гъвкава, променима, незначителна твар, а те са от сферата на непроменимото;
Привидно противоречие в отношението към властта и богатството. „Намесва се и респектът от официалността и силата на институцията, и жаждата за институционалност. Разбира се, нерядко в показността на уважението към властника се вкарват елементи и на подмазване, и на иронизиране, и на верноподаническо уж самоунижение едновременно, както може да го прави само българинът. Ето защо ние, българите, сме се научили добре да живеем при диктатури вътре и отвън страната, защото веднага сваляме гащи и се правим на верни, протежета, мекерета, дори копои – а не сме. Просто не ни се дава друга възможност – а щом ни се даде, ние моментално я изпробваме до дъно“ (Пак там).
Време е да попитаме кой и кога е дал даром нещо на българина и как го е направил? А как евентуално го е приел българинът, с какво е показал, че го приема? Но да продължим, за последно, с народофобията и нейната характеристика, че българите проявяват явни
– изблици на отрицателно отношение към самите себе си.
Някои наши добронамерени автори приемат, че отрицателното ни отношение към самите себе си е похвална, повишена и честна самокритичност. Други считат, че проявите на подобно отношение към себе си са резултат на това, че просто ние сами по себе си сме си изостанали, непросветени, тъпи и такова отношение към себе си е пристъп на просветление в опитите ни за самооценка.
Истината е, че сме много повече от това, което набързо скалъпват и говорят за нас. Ние българите сме нещо друго.
(Следва)
Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).
