Богомилските измерения на българските представи

„Народностният характер е до голяма степен фикция, въображаема и мислена величина. Той съществува на теория и се конструира от отделни характери. Поведението на отделни индивидуални характери ни дава основание за изводи относно народностния характер. Откриваме нему присъщото в отделни лица, в хора, които съставят една народност и са обединени в народностното си съществуване. Следователно въпросът за близостта между отделния индивид и народностната общност е от значение. Формирането на народностния характер започва с общото в поведението на хората, единичното обаче запазва своите особености. То има свое съществуване и може да има конфликт с общността. От тук и необходимостта да се изследват принципиалните отношения между колектива и индивида, народностно детерминирани, детерминирани антропологично и исторически“ (Зарев, 1983, 196 с.).

Доколкото българската народопсихология е продукт на доказано, сложно и многопластово хилядолетно развитие, то и дълбините на нейното подсъзнавано са съхранили не един противоречив феномен на психичното. Фундаментална грешка би било, да свързваме българите само и единствено с динамиката в християнството и славянството, които в качеството си на политически термини нямат директно отношение към психологическото. Те са във взаимовръзка с него, но като по-общи регулатори. Като колективни регулатори на мисленето и поведението религиозното и етническото са много по-сложни от пряката проява на общославянското и християнското. Още повече, че във Втора глава нееднократно показахме и впослед­ствие доказахме, че българите имат отношение към един по-дъл­бок религиозен конструкт от идеологическата интерпретация на религията, в лицето на държавното християнство, а това е ведическо-орфическата вяра в единството на трите свята – светът на свещеното, светът на мъртвите предци и светът на живите.

В този контекст е неправилно да се свързват пряко и без­критично народопсихологическите особености на българското с политическите регулации на държавното християнство. Онази четвърта религиозна структура, откривана в християнската история и подсказана от доц. Веселина Вачкова като Трако-илирийска балканска църква, е много по-различна от предс­тавата за държавното християнство и от конфесиите му католици­зъм и православие. Още повече, че самият термин православие е вторичен и е едно идеологическо надграждане на термина правоверие. За правоверие пише в Беседа против богомилите още Презвитер Козма: „Случи се, че и в българската земя, в годините на правоверния цар Петър, се появи поп по име Богомил – а по право Богунемил“ (Козма, 2017, 26 с.).

Православието се появява върху историческия подиум на религиозното едва след като е задушено последното проявление на апостолското трако-орфическо Учение – богомилството, и производния му исихазъм, като така ведическо-орфическата основа на тази неидеологическа предрелигиозна доктрина напълно е неглижирана и отделена от представите на вярващите, забравена е. Подменена е с държавното християнство. Именно това заключение, а и критичният прочит на Княз-Борисовото насилствено повторно кръщение на българите, този път в каноните на държавното християнство, за сметка на апостолското християнство, оцеляло почти осем века преди това, ни подсказват възможния поглед към богомилството, като към принудена да стане опозиция вече съществуваща и традиционна вяра. Така богомилството намира мястото си на автентичен народностен продукт, произлязъл из съпротивата срещу тази подмяна, и вади на показ дълбокото несъгласие на българите с дей­ствителността, в която държавното християнство ги принуждава да съществуват. Тази съпротива именно е наречена с термина богомилство. Приписването на богомилството на някаква спонтанна и мигновена дисидентска същност спрямо правоверието на държавното християнство не само че ще ни заблуди, но и не може да докаже психологическата необходимост защо да е нужно едва петдесетина години след приемането, под натиска на Борис Михаил, на държавното християнство и тридесетина години след опита за реабилитация на апостолската представа от страна на Владимир Расате на полето на един млад църковен клир, какъвто според официалната история е българският, управляван и контролиран най-вече чрез гръцкото или латинското духовенство в България, да се появи такъв фундаментален, философски завършен, автентично народен отпор, какъвто за нас е богомилството.

Дълбината на българската народностна съпротива срещу принудата на Библейския проект не заслужава такова пренебрежително отношение. Още по-несъстоятелно е твърдението, че българите за по-малко от 30 г. след датата на създаване на българската писменост – глаголицата, са се превърнали от фундаментални субекти на историческото, с проповядваната хипотеза за създаването на българската азбука през втората половина на IX век, в обекти на чуждо историческо менажиране, идеологически обосновано с действието по насилствено приемане и налагане на държавното християнство. Историческото, което само по себе си е ни повече, ни по-малко от едно социално инженерство, все пак има своите инертни състояния и не по-малко важните си технологични правила. Такава контрастна представа за българите и българската следа в историята, като тази с „новата писменост“, създаването на която е приписвано условно на Св.св Константин-Кирил и Методий, и съпротивата срещу основанието за създаването на тази писменост, а именно приемането на държавното християнство, чрез богомилството – е непремерена и неприемлива. Тук няма да говорим за това, че по стените на пещера Магурата хилядолетия преди споменавания IX век има изписани нееднократно символите и на глаголическата, и на кирилската български азбуки, но отсъства латиницата. Според нас именно тук става възможен прочитът на онова друго, което би обяснило в една по-правилна, а защо не и по-положителна светлина, развитието и действителната пъстрота на българската народопсихология. То би осветлило мно­го по-правилно народностният характер на историческите проце­си, както и на религиозните и политическите факти, свързани с тях.

Последните две хиляди години, описвани от историята, са хронология на Новия Библейски проект, наричан условно християнска цивилизация. Самата основа на тази идеологическа доктрина, маскирана като религия, почива на спорни и противоречащи си представи, върху които дори и официално се приема, че се трудят, поне през първите 4-5 века, стотици отци на църквата, много от които впоследствие дори и посмъртно са стигматизирани като еретици и врагове на същата тази християнска структура.

Не ни е задача да правим исторически анализ на ересите и ересиарсите, но по-важното е, че във Втора глава успяхме да докажем как в т.н. църковна плът има две тела, съществуват две канонично противоположни структури. Едното тяло е на кабало- християнството – държавното християнство, а другото е пряко свързано с цивилизационната дейност на българите, и то условно се нарича апостолско християнство, известно със своя субект – Трако-Илирийската църква на Балканите. На фона на политическата си победа над апостолското християнство всяко усилие и постижение на последното е разглеждано като фатален пропуск, тежка загуба, канонична грешка, осъдима ерес и институционален провал – от страна на победилото – държавното християнство. Именно в този осъдителен контекст Библейският проект конституира българите като носители на другата цивилизационна матрица и по такъв начин, посочвайки ги за противници, ги маргинализира и отделя от корените на собственото им народопсихологическо дърво, в което и визията, и критериите, и постиженията са продукт на осъдимо, от камбанарията на държавното християнство, инакомислие. Така постиженията на българите се подменят, за да се приемат по-лесно за провали, а усилията им стават основание за присмех и маргинализационни епитети, а българите стават все по-малко българи.

Пригласянето на тази лъжа, свързана с обругаването на духовната тъкан на българите, приписването на някаква цивилизационна цялост и единство между цивилизацията на българите и Библейския проект на юдеосаксонците, винаги ще ни кара да се чувстваме някъде в периферията, унизени и недоразвити. А това означава – победени. То ни превръща в лесни жертви, доброволно и срамежливо признали собствената си незначителност в развитието на историческото; самонаричани и селяци. Причините за тази болест в народностния ни характер са сложни. Една от тях е принудително вменената ни от Библейския проект представа, че сме част, макар и от периферията, на европейското цяло, че сме род с днешното евроатлантическо семейство, а това определено е невярно. Антите и тяхната държава Антлантида са вековните непримирими врагове на Асите и тяхната общност ариите. Сега заменете анти с англосакси, а арии с българи… Да твърдиш, че припознаваш евроатлантическите ценности, е същото като да дадеш на детето си да играе с костите на насилствено убития си дядо и да измисляш весели песнички за тази игра, под акомпанимента на убиеца. По тази причина и богомилите не при­емат юдеокабалистичното християнство, описано в идеологическата му доктрина – т.н. Библия, а вярват само и единствено на Евангелието на Йоан, което, както е добре известно, твърде се различава от синоптичните „канонични“ Евангелия на Матей, Марк и Лука.

Ние, българите, сме генератори на другата – евразийската матрица, в която европейското е само един термин описващ състоянието на насилствена еманципация у един късен, политически създаден анклав в Западна Евразия, появил се едва по време на дългия шестнайсети век и т.н. Реформация – като Западна Европа. Описваните „селски войни“ и „религиозни стълкновения“ по това време са следствие от войната на англосаксите за преразпределение на евразийското наследство.

Тази подмяна преформатира цивилизационното поле на евразийската културна матрица и създава измислената историческа действителност, наречена Стара Европа.

Впоследствие обезкървяването на българската интелигенция с формирането на нова българофобска прослойка от образовани донякъде, но в чужбина, хора, вярващи на тезите, залегнали в доктрината на Библейския проект, води до заличаване на почти всеки спомен от другата, българската евразийска истина. В този контекст проф. Николай Генчев казва: „Що се отна­ся до „най-висшия“ пласт на онази интелигенция, то „всяка група от лицата с висше образование ще продължи да внася в бъл­гарския живот идеите на руската, немската, френската или анг­лийската култура, да ги превръща в платформа на социалната и културната си дейност. По този начин ще се ускорят духовните обороти, но ще се увековечи и разделението на българската ин­телигенция. Ще се появи на повърхността и едно ново противо­речие – между „чисто“ българския специалист, получил образо­ванието си в София, и чуждите възпитаници. Професионалната конкуренция ще премине в културно и политическо съперничест­во, а всичко това ще влияе отрицателно, както върху единството на духовния живот, така и върху буржоазната политика. Оттук от­ново ще смучат своите сокове „филите“ и „фобите“ в новата бъл­гарска история. Острастените борби между тях не само ще заба­вят културния растеж, но ще се окажат фатални в часовете на исторически изпитания“ (Генчев, 1987, 155-156 с.).

Пророчески слова. Дори днес, когато населението е впримчено в подготовката на предстоящите избори на депутати за Европейски парламент, никой не споменава какво всъщност е Европа за българите. Още по-абсурдно е, че цяла кохорта от патриотарски партии и пронационалистически партийни субекти вкупом се кълнат в евроатлантическите ценности, предлагат земята на ариите за военни бази на антлантите и дори представят това като правилен и патриотичен избор. Каква по-ярка демонстрация на психологическата парадоксалност на историята?

„Разбира се, на фона на традиционно възпроизвеждащата се фило-фобска вътрешна партийно-политическа вражда и на прихваналата тази болест новопоявила се интелигенция остава онзи стар възрожденски пласт на генерацията на Иван Вазов, която драматично се опитва да минимизира пагубното влияние на Сакскобургготската династия върху интелектуалното развитие на общността в полза на една колкото задъхваща се, толкова и отчаяно непоколебима във вярата си перспектива, че все пак е възможна и една българофилска научна и просветителска мисъл. Именно в недрата на тази вяра в историческото съществуване и възпроизводство на една, макар и на пръв поглед немислима, българска интелектуална традиция, сякаш от нищото през средновековното по своя манталитет „българско“ царство на Сакскобургготите, се появява философско-религиозната концепция на Петър Дънов, наричан с основание от своите последователи Учителят. Тук мога да припомня, че за Критическата психология на българската история тази концепция е по същество Третият Духовен Принос на цялата българска общност в историята на света, след делото на Светите Братя Кирил и Методий и техния Ученик Свети Климент Охридски, творците на българската писменост, и на Боян Мага и Поп Богомил, създателите на Богомилската Социална Доктрина. Можем да видим защо това е така“ (Георгиев, 2018).

В разглежданият контекст богомилството и Учението на Петър Дънов се възприемат сами за себе си. Те наистина са важни стожери в колективната ни духовна катедрала, но като такива имат смисъл само и единствено в състава на една обща духовна архитектура, в полето на един ясен ментално-урбанистичен план. Тази общностна представа е достатъчно добре защитена от нас във Втора глава на настоящият труд. По-важното е, че като колони от народностния ни храм те са във взаимовръзка и стоят заедно с останалите архитектурноментални детайли, като изграждат една много по-величествена картина на българското народопсихологическо строителство. В основата на това осъзнато усилие лежи социалното визионерство и духовната чистота на богомилите, а по-надолу – подсъзнателното царство, обиталището на мъртвите ни предци.

Доколкото в посоченият по-горе текст проф. Л. Георгиев споменава средновековното българско царство, се налага поне едно пояснение. Кобургите идат на престола на Третото българско царство, внедрени от англосаксите, техни братовчеди и ментори. В историята на България няма друга царска династия, натрапена от Запада, както това се случва с Фердинанд Първи Лисицата и наследниците му, които, да уточним, според Търновската конституция си остават наследници, но никога не стават действителни, законни царе, поради очевидния факт, че никога не са избирани и не са се клели пред Велико народно събрание. Наследниците пък, и техните наследници също, отново според Търновската конституция, нямат право на титли, не са князе и княгини, защото според Глава 12, Дял 1, Член 58 от Общите правила: „Титли за благородство и други отличия не могат да съществуват в Българското Княжество“. Макар и ограничен в действията си от Търновската конституция, Ферди­нанд Първи първоначално я игнорира, а в последствие я суспен­дира в услуга на външнополитически интереси и на личните си корупционни практики. Дори абдикацията му след Войнишкото въстание е противоконституционна поради отсъствието на подобна хипотеза в Конституцията. По-интересното е, че Ферди­нанд надживява синовете си Борис и Кирил, като умира в Герма­ния на 6 септември 1948 г., а това окончателно и безвъзвратно прекъсва връзката на внука му Симеон с престола. Действията на Кобургите вкарват България в две национални катастрофи и предопределят краха на обединителния процес между петте части на Дунавска България. По същество това като че ли е краят на усилията по възраждането на българския идеал за единно Отечество чрез силата на народния дух и с кръвта на народната съпротива. И този идеал не се заключава само и единствено в обединението на разкъсана България, не. Това е последният исторически опит, засега, за поредното възкресение на българския феникс, за създаване на достатъчно удобни условия за неговото разгръщане и осъществяване. Неговата програмна рамка е описана ясно от народния поет Иван Вазов, когато предава думите на св. Дякон Васил Левски на едно тайно революционно събрание: „Когато се освободим от турците, не ще да стана Султан, а ще отида да се боря за свободата на другите поробени народи. Мен турският човек не ми е враг, враг ми е Султанът“.

Най-великият измежду българите – Апостолът на свободата Васил Левски, има правото да възкреси националния идеал на българите за политическа и социална свобода, за духовно развитие и материален просперитет. И този идеал не увисва с Него на бесилото. Обратното, той прави Апостола безсмъртен в народната памет. Той е причината за общонародното канонизиране на карловеца Васил Иванов Кунчев като общобългарски светец, като св. Дякон Васил Левски, още през 1875 г. в Календара, издаден от Христо Ботев, та до днес. Идеите на Апостола на свободата са жилави и се сражават на Шипка, по време на Съединението, през Балканските войни и в Първата световна война. Причината за тяхното угасване не е гравитацията на млада България към германската външна политика. Не, причината е в това, че на младата и неспособна да се самозащити от външни внушения българофобска интелигенция не ѝ идва на ум, че Левски не се бори за свободата с пушка, а с организация. Той не казва, че ще се сражава и че ще воюва, че ще убива, не – Апостолът създава условия за победа, без да е нужна пролята кръв. Той богомилства. Основната идея на неговия проект е да се вдигнат организирано и заедно всички българи и така да предопределят изхода в условията на възможен военен па­ритет. По време на Легиите в Сърбия Левски е разбрал несъстоятелността на пряката въоръжена борба срещу една силна Отоманска империя, както и несигурната възможност за външна намеса от т.н. международна общност; но е видял и осъзнал как отоманците се съобразяват и отстъпват там, където има организирана и масова, всенародна съпротива. Макар и привидно утопичен, правилно развит като стратегия, този идеал единствен би предизвикал нужните условия за реализиране на националната идея на българите за свобода и цялост, а също би запазил Отечеството им като единен политически субект. По тази причина Левски не създава легии и чети, не подбужда българите да се окопават в горите и да хайдутуват, а обикаля все повече и по-далече – паланки, села и градове в Мизия, Тракия, Македония и Бесарабия, като създава стройна общонародна организация за отвоюване на свободата от отоманската зависимост. Левски върви по пътя на богомилите срещу арогантността на принудата. Самата акция на групата около Димитър Общи в прохода Арабаконак – соловата им криминална атака на едно отделно звено от финансите в империята на отоманците, е предателство към плана на Апостола. Като познавач на психологията на народа си Левски не допуска възможността за успех чрез кръв и битки. Той познава българите и тяхната богомилска погнуса от насилието, от убийството „очи в очи“. Хайдушкото и четническо противопо­ставяне Левски всячески отрича – и в беседите си по места, и в разговорите с останалите дейци на Освобождението, като доказва, че една зле организирана и набързо създадена и прове­дена съпротива ще доведе до разкъсването на Родината, ще окървави народната епопея. Така и се случва след екзекуцията на Апостола – припряна революционна вълна, а след нея фатален неуспех и безсмислена река от невинна кръв, пожарища и погроми. Впоследствие Дунавска България е разделена на пет кървящи части, три от които никога повече не се реализират като български територии. Нещо повече, те са оставени на асимилацията на други национални интереси, като се стига до Македонския феномен, при който има явно вътрешнонационално противопоставяне между Република България и Репуб­лика Македония. Дори и в условията на яростна съпротива от страна на гръцката общност и държава българите в Македония не се самонарекоха като държавен титул – Западна България, а предпочетоха името Северна Македония. Отказаха властниците в София, услужливи слуги на англосаксонската идеология за евроатлантизъм, да им помогнат в това да изберат и да си спомнят очевидната истина, че са българи. Защото, да припомним, народ без автентични водачи и без визия за бъдещето не е народ, жертва е.

Фундаменталният проблем на българската национална идея за свобода и единство е, че последният визионер, способен да възкреси националното величие по безкръвен, богомилски път увисва на бесилото край София преди 146 години. В пряк смисъл св. Дякон Васил Левски е именно онзи възкръснал богомил, който дава основание за реабилитация на богомилската идея за чиста свобода и осъзната любов, прави я отново актуална и жива. Защото отсъствието на свободата да обичаш е смърт. Свобода или смърт. Основните качества на този велик българин са богомилските характеристики: лична харизма, доброволен аскетизъм, безапелационно себеотдаване и непреодолима, от каквито и да е обстоятелства любов, довели до неговата велика саможертва към общобългарската идея и към Отечеството ни. Борбата за реализиране на тази идея е поредното българско възкръсване. Тя е мотивът на самоотвержените защитници и на Съединението, и на България по време на Сръбско-българската война.

Включването на българите в Балканските войни и в Първата световна касапница е най-фундаменталното отрицание на националната идея за обединение, защото нищо, получено с кръв, не е достойно за българите и няма да им се даде. Ако поливаш лозата с кръв, кръв ще пиеш и ядеш. Българите, както ни подсказва историята, никога не успяват в агресивни войни. Вели­ките воински победи на българите винаги са вследствие на съпротива срещу чужда агресия и на отстояване на собствените идеали, първо – с духовен заряд, а чак после, при крайна необходимост – с оръжие, борба и саможертва. По тази причина българите не се бунтуват за щяло и нещяло като сърбите, румънците и гърците, не пълнят лесно площадите си с разгневен народ, но също поради нея са безсилни без автентичните си народни водачи, без предводители с богомилски дух. Именно от­съствието на народни предводители днес държи българите полу­живи – нито възкръснали, ни самопожертвани, докато Отечеството изтича през Терминал 2, а народният капитал гои чужди банки. Защото в условията на обсебващ Библейски проект и на неговата кулминация – евроатлантическата глобализаторска доктрина на англосаксите, българите си остават припознат враг, ако и началниците на колониалната им администрация днес да се пъчат сред своите евроатлантически господари, без и да си помислят, разбира се, че са равни с тях. Ако изобщо са способни да мислят.

(Следва)

Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…