I. За политическата и икономическа ситуация на ЕС преди изборите
Европа се намира на дни разстояние от изключително важни политически избори, които ще предопределят нейното икономическо, социално и геополитическо бъдеще за следващите минимум пет години.
30 години след падането на Берлинската стена ние виждаме дълбоки фрактури навсякъде: един драматичен Брекзит, техническа рецесия в дълбока дългова криза в Италия; локомотивът на европейската икономика – Германия е вече в две поредни тримесечия с почти нулев темп на икономически растеж; една продължаваща и даже с потенциал да се засили миграционна криза; един дълбок политически развод между управляващото мнозинство във Франция и средните и по-бедни социални слоеве; една Централна и Източна Европа отново откъсваща се назад от Западна Европа по икономически и социални показатели; вместо конвергенция, една все по-очебийна и засилваща се дивергенция между икономиките на ЕС.
Налице е и голямо изоставане на Европа в областта на технологичния прогрес, особено в областта на създаването на дигиталните лидери на бъдещето. Свидетели сме на все по-бързо завладяване на Европа от т.нар. GAFA гиганти на дигиталната революция – Google, Apple, Facebook и Amazon. И това до голяма степен е повлияно от липсата на истински европейски бюджет; от липсата на координирана европейска научно-технологична политика.
Като резултат, най-развитият в икономическо и социално отношение регион на света бързо губи своята лидерска позиция, включително и Германия като мотор на икономическия растеж и като технологичен лидер.
Много пъти писах и предупреждавах за тези процеси, които се развиват в Европа и в света. И днес, накъдето и да погледнем, стари и нови рани се отварят, между Източна и Западна Европа, между Севера и Юга, допълнително катализирани от наполовина построената и противоречива къща на Еврозоната, между Каталуния и останалата част на Испания, между Обединеното Кралство като цяло и Шотландия, между различните социални страти на европейското общество и даже между създателите на идеята за европейската интеграция, Франция и Германия.
Разбира се, за всеки умеещ да чете историята и да анализира тенденциите и перспективите, тези тектонични сигнали за възможна европейска дезинтеграция не са от днес или от преди пет години. Европейската история и мир, „зашити“: в 19 век с Конгреса във Виена и в 20-я век с Версайския Договор и със следвоенното разпределение на Европа след края на Втората Световна Война, съдържа в себе си това неспряло да бълбука напрежение. Но, Маастрихтския Договор и най-вече самата практика на брюкселката суперадминистрация допълнително стимулира тези опасни и негативни процеси.
И затова, в своята програмна статия – визия за Европа „Renewing Europe”, от 4 март тази година [1], френският президент Еманюел Макрон предупреди: „Никога досега, от Втората световна война насам, Европа не е била толкова същностно важна, и в същото време, никога досега Европа не е била в такава опасност.“
За нас континентът като пазар, и като част от икономическата и социална общност, в която членуваме, ще бъде проблем за следващите години. Независимо от засега очертаващите се немалки европейски фондове към България. Негативна демографска ситуация на целия континент, свиващо се търсене, спадане на производителността в сравнение с икономиките на САЩ, Япония и Азия, продиктувано от неравното възприемане на новите технологии и основно запазващата се не малка хетерогенност на различните икономики в ЕС – пречи за осъществяване на по-ефективни фискални и монетарни политики. Към това не мога да не добавя и плъзгащо нарастващия протекционизъм, акумулираните високи равнища на дълг в много икономики, множеството структурни и демографски фактори.
II. За новия разлом между Изтока и Запада
Голямото източно европейско разширяване на ЕС в 2004-2005 г. беше период на надежда, ентусиазъм и оптимизъм. След петнадесет години обаче днес Източна и Западна Европа са наново в процес на силно развиващо се и задълбочаващо се политическо, икономическо и културно-ментално разделение.
Въпреки, че страните от Централна и Източна Европа най-общо постигнаха един далеч по-голям икономически просперитет след като станаха членки на ЕС, поради липсата на задълбочена и реална структурна конвергенция, те изостанаха даже още повече след по-бързо модернизиращите се техни западни партньори по всички сравнителни и съпоставими нормативни и социално-икономически показатели. Въпреки очевидното навлизане на силни, стратегически индустриални и финансови международни фирми в страните, особено от Централна Европа, като Полша, Унгария, Чехия и Словакия, което подпомогна ревитализирането на тяхната индустрия, дълбочината на конвергенцията, както икономическа, така и социално-културна се оказа твърде повърхностна.
Технологичният прогрес като цяло продължи да изостава в цяла Централна и Източна Европа и особено в Румъния и България; частният сектор продължи в немалка степен в редица от тези страни да бъде „подчинен“ на държавата и на управляващи, които се опитват непрекъснато да го манипулират; земеделието стана все по-неконкурентоспособно; конкурентоспособността на тези икономики, особено през последните десет години (след началния бум на чуждестранни инвестиции през 90-те години на миналия век) започна да тъпче на място. Всички тези страни, независимо от интегрирането им в ЕС пострадаха и продължават да страдат от една изключително по своите мащаби и скорост емиграция от тях на млади и по-възрастни както квалифицирани кадри, така и от страна на работници, от сектори, от които има необходимост в техните собствени страни. Емиграция от най-бедните страни на ЦИЕ към богатите членки на Европа. За този период над 2.4 милиона източно европейци са емигрирали във Великобритания по данни на тяхното Министерство на вътрешните работи. Това изтичане на млади хора, тази по същество депопулация на ЦИЕ (Централна и Източна Европа, съчетана с една остро негативна демографска ситуация, генерира също тежки икономически и социални проблеми в тези страни.
Политическият преход от 1989 г. отвори „вратите“ за една безпрецедентна ера на глобализиран и финансиализиран тип капитализъм. И докато той, без съмнение, донесе очевиден и далеч не малък икономически и социален прогрес за новите средни класи в Азия, в Китай, в Индия, в Бразилия, то в Европа той катализира равнища на икономическо неравенство непознати за Европа още от началото на 20-я век. Една пропаст се отвори и продължава да се разтваря между тези с по-високо и престижно образование и с международен опит и тези с по-малки шансове или успех в останалата половина на европейските страни, в южната периферия на Европа, но главно в страните от ЦИЕ. Днес не е чуждо чувството в много източноевропейци, че те са втора ръка граждани на Европа. [2]
Няма съмнение, че европейските кохезионни, структурни, регионални и земеделски фондове се опитаха да ускорят процесите на конвергенция; да смекчат дълбоките социални различия, да „приближат“ високо индустриална и добре развита инфраструктурна Западна Европа до ЦИЕ. И в много отношения те изпълниха своите конкретни цели. Но заедно с това те инициираха и стимулираха едни нови източници на корупция; създадоха специфичният бизнес сектор на тези, които „ти осигуряват фондовете“; „приспаха“ реалната икономическа активност и живот в страните от ЦИЕ, карайки ги почти изцяло да чакат своето развитие на основата на еврофондовете. Немалка част от тези еврофондове бяха съзнателно и корупционно „инженирани“ да се насочат за решаване на псевдопроблеми, на ненужни обекти и това нямаше как да не доведе до едно цялостно окарикатуряване на европейската финансова помощ, до нейното неефективно използване и до неимоверното разрастване на ракът на корупцията.
III. За недостатъците в общоевропейската монетарна, икономическа и социална политика
Грешките в организацията на Европейския монетарен съюз също са безспорна причина за тази ситуация в Европа. Един от основните проблеми бе прилагането на общата валута спрямо голям брой и при това различни икономики. Те не можеха и сега не могат, 20 години след въвеждането на еврото да отговорят на критерият за „оптимална валутна съвместимост“. Става дума за това, че между членовете на Еврозоната липсва необходимата циклична синхронизация в етапите на развитие и моделите на икономиките им. Много по-трудно е да се лишиш от монетарна независимост, когато нуждите на твоята икономика не са съобразени и хармонизирани с тези на другите членове на Монетарния съюз. И това го подчертавам, не за първи път.
Грешка се оказа и това, че високо задлъжнели икономики от периферията на Европа, намиращи се в по-ранен етап на реформи; структурно-дефицитни икономики, изведнъж получиха правото на кредити при същите лихвени проценти като например една Германия. Това го няма даже и при федералната банкова система в САЩ.
Далеч не на последно място по важност е самата оценка на сравнителната стойност на еврото при неговото създаване. Докато за Германия то е подценено, за множеството страни в Еврозоната и за аспириращите кандидати то е надценено, както за Франция, за Италия, за Испания, за Холандия и т.н., и тази надценена стойност се отрази във външно-търговските баланси на тези страни, в платежните баланси, във възможността им за успешни структурни реформи. Това е една тежка реалност за всички тези икономики.
Смяташе се, че единната валута ще солидаризира икономиките на Европа, но всички данни днес говорят за още по-голяма дивергенция, социална и икономическа по отношение на това, което трябваше да е „оптимална валутна зона“.
И затова, когато глобалната финансова криза избухна в 2007-2008 г., тя веднага експозира всички вътрешни недостатъци от неформираната както трябва Еврозона. Набързо родена, като един ентусиазиран политически отговор на обединяването на двете Германии, Еврозоната днес, е една валутна зона без валутно управление на своите финанси [3], свързвайки по валутната верига на еврото толкова хетерогенни и в различен етап на своето развитие икономики като Германия, Гърция, Литва, Латвия и Естония и др. Нещо, за което множество световни икономисти предупреждават, че е погрешно и опасно. Социалните и икономически проблеми, породени от недоразвитата Еврозона логически катализираха вълната от нови радикални и популистки политики, движения, партии, както от ляво, така и от дясно (и ситуацията в третата най-голяма икономика на ЕС, Италия е най-добрият пример за това).
Твърдите правила на един също така прибързано създаден Фискален съюз, все още недовършеният Банков съюз и Европейският механизъм за стабилност допълнително изиграха негативна роля спрямо цялостното икономическо излизане на континента от кризата, въпреки тяхната принципна необходимост.
Не малка част от европейските банки, независимо от провежданите стрес-тестове са в лоша форма, държейки стотици милиарди евро в така наречените лоши кредити и в ценни книжа на самите себе си и са пред риска на фалит, ако рецесията в Европа действително се завърне и предизвика каскада от корпоративни фалити.
Заради всичко това, днешна Европа е крехка от страна на политическите атаки отвътре, но и особено от страна на икономическите атаки, идващи отвън.
Като се започне от продължаващата миграционна криза, по която липсва каквато и да е обща европейска политика (и в която към евроскептиците в ЕС ще се присъединят и страните от ЦИЕ), и се мине към тарифната война със САЩ (тарифната война между САЩ и Китай, която от вчера 9 май 2019 г. навлезе в нов, още по-сложен етап) [4], която без съмнение ще се отрази негативно на европейската икономика; икономическите различия с руските икономически интереси в Европа и политическите санкции към Русия; драматично задаващите се климатични проблеми и свързаната с тях „цена“, която ще трябва да се плати от всички, но най-вече от източно европейските икономики, китайската икономическа инвазия на континента и редица др.
Огромен проблем пред конкурентоспособността на Европа е и начинът, по който Европа социално разрязва своята „торта“; начинът на обогатяване на социалната политика на ЕС. Нито азиатските свръх конкурентни икономики, нито китайската, или индийската, нито САЩ имат толкова щедри социални политики, колкото стара, цивилизована Европа, където социалните постижения са отвоювани още от началото на 20-я век. Проблемът е, че Европа не може да се конкурира повече по света; по цени, в чиито елементи, „социалната съставка и придобивка“ е толкова голяма. И този проблем, за съжаление не се разбира от политиците. А, неговото нерешаване, или даже настояване за още по-голямо увеличаване на социалните разходи, неминуемо ще доведе Европа до икономическо изоставане в световната битка. Това е една доста голяма и сложна тема, която политиците, както отдясно, така и от ляво, съзнателно отбягват. А световната конкуренция – не чака. С изключително динамично и успешно развиващия се геополитически и икономически регион на Азия и Тихия океан, всякакво по-нататъшно подценяване на този въпрос за конкурентоспособността на Европа, може да обрече континента на едно тихо и бавно изоставане за поколения напред.
Нито един от проблемите, за които говоря не е нерешим, но опасността от дълбока радикализация и дезинтеграция е налице и за да можем да я предотвратим, е необходимо да ги разберем, да сме наясно как се стигна до тук, до този тип ЕС, с всички негови грешки и какво можем да направим, с какви реформистки политики, за да спасим и възродим европейският дом, чийто бъдеще, днес е под въпрос.
Преди точно 100 години по друг повод, но далеч не така различен, след подписването на Версайския Договор, в своята първа книга „Икономическите Последствия от Мира“, младият тогава английски икономист Джон Мейнард Кейнс, произнася присъдата над това, което е била ситуацията в Европа: „едно чувство за неизбежна катастрофа е надвиснало над фриволната сцена; безполезността и незначителността на отделния човек пред големите събития, които го конфронтират; смесената и противоречива нереалност на решенията; лекомислието, късогледството, нахалството, протестите на конфузия отвсякъде – всички елементи на една древна трагедия са налице.” [5]
Тази исторически символна картина е валидна и днес. И ако не разберем мащабите на проблема, ще бъдем изненадани така, както се изненадахме, когато Съветският Съюз си отиде в 1991 г. Нито сегашните лидери в Брюксел, нито обикновените граждани разбират, че става дума за революционен момент в политическата и икономическа история на континента, чийто евентуален резултат е твърде несигурен.
От тази позиция, европейските избори след две седмици са изключително важни и те ще бъдат възможност за една общо демонстриране на разбирането и на волята да се конструира едно общо и единно бъдеще за Европа.
IV. Неформалната Среща на Върха в Сибиу, българската позиция и бъдещето на Европа
Вчера на неформалната Среща на Върха на лидерите на страните -членки на ЕС, посветена на бъдещето на ЕС, те отправиха декларация – призив към гражданите на европейските страни да се опитат да определят на изборите своите предпочитания за бъдещото развитие на европейската интеграция. Както заяви в Сибиу, френският президент Еманюел Макрон, „след 15 дни малко повече от 400 милиона европейски граждани ще избират…. Или проекти насочени към конструирането на Европа, по различен начин да отразят разнообразните различия (на континента – б.а.), …или проекти, които да разрушат, да деконструират Европа и да я завърнат към времената на национализма. Този избор съществува във всички европейски страни.“ [6]
В центъра на вниманието на различните предложения са били проекти в областта защитата на границите на ЕС, нов модел на растежа, нов социален модел, засилване и стабилизиране на европейските наднационални институции, механизъм за защита на създаване на финансови буфери (Европейска Климатична Банка) за идващата бързо климатична промяна в света, за обща армия на ЕС. Отново е подчертана необходимостта от защита на една Европа, към която страните да подхождат „винаги със съвместни решения“ до следващия политически цикъл в 2024 г.
Независимо, че в няколко интервюта и материали аз настоях публично българската позиция за бъдещето на Европа да бъде национално и консенсусно определена преди да се отиде на Срещата в Сибиу, или най-малкото да е налице координирано виждане, което да е докладвано и обсъдено от страна на българския Парламент, нищо такова няма. Както четем от официалните публикации българският министър-председател е заявил, че, „ЕС се доказа като уникален инструмент за социално и икономическо сближаване. Затова трябва да продължим с политиките, допринасящи максимално за растеж и заетост, за да няма Европа на много скорости“. [7]
Българският премиер е акцентирал върху: необходимостта от адекватен и ефективен бюджет на ЕС; завършването и пълноценното функциониране на Единния пазар, който да стимулира индустриалната политика, съобразена, както с националните специфики, така и с предизвикателствата на дигиталната икономика и целите, свързани с опазването на околната среда и климатичните промени; формирането на Цифровия пазар, развитието на иновациите и високите технологии; изграждането на интегриран Енергиен съюз; задълбочаването на Икономическия и паричен съюз и потенциалното членство на България в него; пълноправното членство в Шенгенското пространство; интегрирането на страните от Западните Балкани.
Всичко това са важни елементи, защитаващи по един или друг начин българските национални интереси. Но, и пак подчертавам, всичко това се случва или ще се случи в един изложен на сериозни земетръси Европейски Съюз, който ние не знаем в каква посока ще се развива и дали ще се развива. Нито един от стратегическите въпроси, за които аз говоря в този анализ, не е бил поставен от страна на българският премиер: нито за опасността от национализъм в Европа, идваща главно от страните на ЦИЕ, нито за това, че самата Еврозона създава сериозни рискове особено пред слаби и крехки икономики като българската, нито за влизането ни в Банковия съюз, което също е под въпрос, нито въпросите свързани със запазването и стабилизирането на класическите европейски демократични ценности особено по отношение на разделението на властите.
Както чета изказването на българския премиер и го анализирам, то е отново в поддържаната от правителствата на ГЕРБ една по-скоро близка до федералистката тенденция за развитие на ЕС, отколкото за сериозни, очаквани и необходими реформи на Съюза, от които България би имала дългосрочен интерес. Тенденция, която като цяло доведе до стабилното последно място на България сред страните-членки на ЕС по жизнен стандарт и първо място по бедност. И тенденция, която на няколко пъти беше отхвърлена от множеството страни-членки на ЕС, включително и от Конституционния Трибунал на Германия в Карлсруе.
За съжаление и предизборната кампания у нас не се фокусира с необходимото внимание и важност върху значимите реформи, от които се нуждае ЕС, конституционен формат, политики и европейските институции. Един от основните приоритети на бъдещия европейски парламент ще бъде реформите на Европейският паричен съюз. Един „унисекс размер на Еврозоната“ за всички различни икономики, очевидно, че не може да работи повече. Особено на фона на значимите фискални и макроикономически различия, които при фиксираната стойност на техните национални валути към еврото ще създаде и повтори същите проблеми, които наблюдавахме по време на финансовата криза в страните-членки на ЕС от южната му периферия.
В дните около 23-26 май, когато са изборите за Европейски Парламент сред страните-членки, много повече и много по-значими въпроси ще бъдат поставени за избор, защото силите, които са изправени срещу основите и ценностите на европейската интеграция са се мобилизирали: крайно-десни и националистически партии, популистки правителства, движения и партии, антидемократични и протекционистки правителства и т.н. Прогнозите за състава на бъдещия европейски парламент също сочат за възможността да се стигне до един опасно фрагментиран парламент, в който антиевропейските и крайнодесни популистки групи и партии вероятно ще постигнат около 1/3 от всички места. [8] А останалите групи в Парламента вероятно ще имат почти изравнени позиции. Европа ще се изправи пред сложни и противоречиви решения през следващите години.
Всичко това, ме кара още веднъж с тревога да заявя, че е вече време в България да започнем да мислим и действаме стратегически за нашето бъдеще не само в национален план, но и в европейски и в световен план.
Използвани Източници:
[1] Macron, Emmanuel, Renewing Europe, Project Syndicate, 4 Mars 2019
[2] Fischer, Joschka, The Commercial Case for EU Solidarity, Project Syndicate, 2 May, 2019
[3] Ash, Timothy G. The European project is in big trouble – but it’s worth defending, The Guardian, 9 May, 2019
[4] Heeb, Gina, China threatens to hit back at the US if Trump follows through with his plan to escalate the trade war, Market Insider, 8 May, 2019
[5] Keynes, JM, The Economic Consequences of the Peace, 1920, Online Library,www.oll.libertyfund.org/titles/keynes-the-economic-consequences-of-the-peace
[6] Reuters, Macron says EU faces choice between building future or nationalism, Online, 9 May 2019, .https://uk.reuters.com/article/uk-eu-summit-macron/macron-says-eu-faces-choice-between-building-future-or-nationalism-idUKKCN1SF11H?il=0
[7] Epicenter.bg, Борисов в Сибиу: ЕС се доказа като уникален инструмент за социално и икономическо сближаване!, Online, 9 May, 2019, http://epicenter.bg/article/Borisov-v-Sibiu–ES-se-dokaza-kato-unikalen-instrument-za-sotsialno-i-ikonomichesko-sblizhavane-/182421/2/0
[8] Dervis, Kemal, More or Less Europe, Project Syndicate, 9 May, 2019