Реч на ръководителя на Службата по външно разузнаване на Русия Сергей Наришкин пред Конференцията по международна сигурност в Москва (MCIS-2019), 24.04.2019 г

Международната обстановка, на фона на която протича нашата среща, е изключително сложна. Тя качествено се различава от предходните периоди на „студена война“ и недългото тържество на американската еднополярност. Противостоенето между държавите през тези години беше напрегнато, но като цяло предсказуемо, и се регулираше с набор от ясни правила.

В съвременния свят степента на разногласията и колебанията стремително расте. Рушат се старите баланси на силите и веднага се пренаписват и унищожават нормите във всички сфери на взаимодействие между държавите.

Главната причина за наблюдаваните процеси е в нежеланието на т.н. Запад начело със САЩ да признае

необратимостта на формиращия се многополюсен свят

Отчетливо се наблюдава стремежът на евроатлантическия елит да съхрани своето лидерство, доскоро изглеждащо безалтернативно.

Немският философ Валтер Шубарт още в началото на ХХ век казва за англичаните, че те, „за разлика от другите народи, гледат на света като на фабрика и не жадуват за нищо по-силно от печалби и изгоди.“

От момента на разпада на Съветския съюз имахме възможност да наблюдаваме как историческите и политическите приемниците на англичаните – американците, изграждаха и разширяваха своята фабрика, по-точно корпорация, която днес извлича печалби в глобални мащаби. Много страни, като Югославия, Афганистан или Ирак, изпитаха върху себе си действието на този бизнес модел.

Но с началото на новия век нещата се объркаха за атлантиците.

Държавите и народите започнаха все по-твърдо да напомнят на Вашингтон за своята геополитическа субектност. Световният финансов катаклизъм през 2008 г. разкри нестабилните основи на глобалната либерална икономика, построена от Запада.

Към днешна дата така и не са открити нови източници на висок и стабилен растеж. В самите западни държави населението се оказа неподготвено нито за тежките последствия от кризата, нито за експериментите на собствените си елити в областта на мултикултурализма и подмяната на традиционните идентичности. Доказателството за това е рязко нарастващата популярност на антисистемни, националноориентирани и популистки сили.

Обществото изпраща ясен сигнал до властите,
че се чувства измамено

А те, вместо адекватен отговор, скандират за митична „външна намеса“ и организират „лов на вещици“.

Много от горепосочените проблеми биха изгубили актуалност, ако западният елит се бе научил да разглежда международните отношения не като „игра с нулева сума“, а като способ за съвместно разрешаване на натрупващите се проблеми. Но глобалната корпорация  не може да престане да се разширява и да допусне намаляване на печалбите си. Тя по-скоро ще унищожи международната правова система и архитектурата на сигурност, нерентабилни и неудобни за нея.

Подбуждани от подобни егоистични мотиви, американците и послушните им съюзници все по-често прибягват до силово прокарване на своите интереси за сметка на многостранните преговори. Предприемат откровени опити за дестабилизация на ситуацията в множество региони по света. При това все по-често действат не само като нарушават нормите на международното право, но и въпреки здравия смисъл.

Ярък пример е ситуацията около Венецуела, която днес цинично разкъсват по същите модели като в Либия или Сирия. Белият дом сам твърди за опасностите от неконтролируемата миграция и се подготвя да похарчи милиарди за укрепване на границата с Мексико, а едновременно раздухва нов граждански конфликт, провокира поредната хуманитарна катастрофа, при това практически до собствените  си граници.

Подобна самонадеяност и самозаблуда се явяват едно от главните предизвикателства за международната сигурност.

Такава безразсъдна линия се проявява не само по отношение на Венецуела, която Съединените щати считат едва ли не за своя провинция, ако се съди по поведението им! Ние виждаме как

САЩ, Великобритания и най-верните им съюзници в НАТО
постепенно се отказват от базови правила и многостранни режими

дори в такива важни за стратегическата стабилност въпроси, като контрола над въоръжаването и оръжията за масово унищожение (ОМУ). Насилват принципа за свободна търговия, който се явява фундаментален за изградената от същите тях глобална финансова и икономическа система. Произволно тълкуват международното право, нанасяйки военни удари по територии на суверенни държави, избивайки десетки и стотици хиляди мирни граждани и въвеждайки санкции срещу геополитическите си съперници.

Впрочем, самото понятие „право“ се превърна в подигравка, след като британците въведоха в оборот в юридическата лексика израза „хайли лайкли“, който другите западни страни сметнаха за достатъчен, за да експулсират масово руски дипломати (на което получиха огледален и моментален отговор).

Решението на САЩ за признаване на Ерусалим като столица на Израел и на Голанските възвишения като територия на еврейската държава, противно на резолюциите на ООН, както и едностранното оттегляне на Вашингтон от иранското споразумение по ядрената програма, подкопават колективните усилия за стабилизиране на ситуацията в Близкия и Средния изток. Нещо повече,

под заплаха се оказва самият принцип за урегулиране на кризи
по пътя на многостранните преговори

Акцентът върху използването на сила, без оглед на принципите на суверенитета, териториалната цялост и ненамеса в делата на други държави, е основният елемент на доктриналните документи на администрацията на Тръмп, включително Стратегията за национална сигурност и Стратегията на САЩ за борба с тероризма. На този фон много регионални държави също започнаха да се държат по-агресивно, разчитайки, че по този начин ще разрешат, например, стари погранични конфликти или ще укрепят собствените си военно-политически позиции. В резултат произтича верижна реакция, колективните механизми за реагиране на предизвикателства са подложени на още по-голяма ерозия. На мястото на балансираното вземане на решения идва импулсивността, егоистичните подходи взимат надмощие.

Нарастват рисковете от т.нар. случайни конфликти, които възникват от едностранни и спонтанни действия на отделни играчи и трудно се поддават на предвиждане. Все по-широки слоеве от населението по целия свят се оказват въвлечени в конфликти с различна степен на интензивност. В резултат,

дори неголяма провокация може да се окаже достатъчна
да предизвика общопланетарна криза

Да си спомним Първата световна война. Нито една от Великите държави, както се смята,  не е била готова да я започне, но всички те буквално „падат“ в нея, заплащайки за това с десетки милиони животи, а някои – с изчезване от геополитическата карта на света.

Преди сто години за свое оправдание държавните лидери са можели да се позоват на „отсъствието на международноправни механизми за урегулиране на противоречия в ранен стадии“. Днес такъв инструмент съществува, но т.н. Запад, и преди всичко САЩ, последователно го разрушават. В замяна не се предлага нищо, освен „юмрука на световния жандарм“ или пусти декларации за „укрепване“ на уж универсалния „либерален ред“, в реалността на чието въплъщение вече не вярват и самите им автори.

Подобна безотговорност се обяснява и с това, че Съединените щати нямат историческата травма на войната, която имат другите нации, особено Русия и европейските страни.

Но съвременният свят е станал (между другото, чрез усилията и на самите САЩ) толкова взаимозависим, малък и плосък, че дори Атлантическият и Тихият океан вече не могат да се смятат за надеждна защита срещу възможен глобален конфликт.

Русия, която е преживяла три опустошителни войни през последните сто години, не спира да призовава другите членове на международната общност да търсят заедно решения за натрупаните проблеми.

За съжаление, дори в тези сфери, където се водят такива преговори, като „борба с тероризма“ или „информационна сигурност“, западните партньори продължават да „държат скрит в джобовете си кукиш“.

Това, разбира се, не означава, че трябва да прекъсваме всеки контакт, да се самоизолираме или да ги изолираме. Диалогът трябва да продължи, дори само за да се предотврати окончателният срив на съществуващата международна система, която все пак обезпечава стратегическа стабилност.

В сегашната напрегната ситуация е необходимо да се върви не по пътя на разрушаването, а към укрепване на глобалните и регионалните формати, по пътя на тяхното усъвършенстване и трансформиране в интерес на мира и сигурността в целия свят.

Ако Западът, воден от Съединените щати, няма достатъчно зрялост и смелост да се движи в посочената посока, другите центрове на сила ще трябва да създадат глобално бъдеще без него. На мястото на изживелия себе си „либерален универсализъм“, трябва да дойде нов световен ред – справедлив и стабилен.

Той трябва да се изгражда при условията и във формите, които ще осигурят съвместното съществуване на държави и регионални обединения, при съхраняване на тяхното право на самобитно развитие. Повтарям: при съхраняване на тяхното

право на самобитно развитие

Сигурен съм, че в този процес все по-активно ще се включват и онези разумни сили в западните страни, които са наясно с рисковете, пред които е изправена световната общност, и които имат елементарен интерес към самосъхранение.

Контурите на предстоящата световна система все още са покрити с мъгла от неопределеност. Ще обезпечава ли тя устойчиво единство в многообразието? Или отново ще стане прикритие за силата на тесен „клуб на избраните“, до голяма степен зависи от нашата работа с вас.

Московската конференция е прекрасна площадка за такава работа по задълбочаване на сътрудничеството в областта на глобалната и регионална сигурност.

Благодаря за вниманието.

Превод Вихра Павлова

 

Източник - MCIS-2019