Богомилските измерения на българските представи
Както вече споменахме, именно интригите и конспирациите на британско-венецианската клика създават условията за преразпределение на световното богатство чрез световни войни. Във вихъра на световните конфликти присъщата на българите богомилска идея за свобода чрез социална справедливост и за споделена братска любов е окървавена и обезсилена. Това ще рече, че и българското национално обединение не би могло да се състои без духовна висина и творческа себеотдаденост, без да е извън двусмислената територия на агресията и завоеванието.
Нито един български творец, описващ войните на българите в края на ХIX и началото на ХX век, не си позволява дори дума на омраза към враговете на фронта. Мъката, жалостта, отчаянието и неутешната скръб към народните герои не е помрачена от слова на омраза и ненавист. Това представя българската богомилска същност по най-прекия начин. Дълбоката богомилска характеристика на народната памет не е омърсена с омраза и ненавист. Сякаш срамът от това, че сме станали слуги на войната, че сме се окървавили като народ, спира всеки порив за отмъщение и реванш. Умълчава ни виновно и днес, докато отдаваме почит пред запуснатите гробове на героите ни. Защото, каквото и да си говорим, най-мощният инструмент, регулиращ и мислите, и поведението на българина, е свързан с това как ще го запомнят и като какъв ще го приеме у себе си Създателят. Сякаш земята на предците, територията на колективното несъзнавано, ще пропусне през процепа-вход в скалата на времето само онзи, който е запомнен с добро и името му се знае с уважение. Дълбочината на психологическата конструкция, наричана и подсъзнание, няма реални измерения за българина, ако той не се стреми да премине в нея през онази цепка между днес и отвъдното, ако не се старае всячески да го запомнят като достоен. Сами разбирате, че това не става в условията на лична омраза или в обстановката на агресивна война. Не помага в тази най-важна задача чуждата кръв, а своята. Геройството и бабаитлъкът тук са низши категории, висше достояние е саможертвата пред идеалите на предците. И поради нея ще се върнем към св. Дякон Васил Левски, за да продължим.
Тази констатация извежда из скритите дълбини на народната памет онази вездесъща богомилска справедливост и праведност, за които земята ни е готова да си спомни и го прави в дни на изпитание. Привидната непреодолимост на унизителната земна организация, наричана отоманско робство, с която Васил Иванов Кунчев се сблъсква още като дете и в последствие в битността си на манастирски послушник, само допълва психологическия му портрет на човек надраснал очевидното и общоприетото. Дяконът отива на борба за справедливост в качеството си на боговдъхновен. Той не се размонашва със скандал, защото хвърлянето на расото е само сваляне на завесата пред личното единение с Бога. За Апостола Бог е народът, земята, свободата, моралът и дори нуждата, описана чинно в тефтерчето му. Левски следва и вярва в един богомилски Бог. В тази богобоязлива действителност една боза, осчетоводена в тефтерчето му като изпита с комитетски пари, е повече отколкото всеопрощаващата сила на литургията по време на църковна служба. От страницата на онова апостолско откровение съдим и за чутовната мощ на неговата вяра в божията справедливост, но и във всеопрощаващата божия същност, така характерни за богомилското светоусещане. Връзката на Апостола с Твореца е такава, че не се нуждае от друго, освен от споделяне и разбиране, от онова, което изразяват тези състояния – любовта. Тя е богомилска. В този смисъл като еманация на възрожденските ни тежнения св. Дякон Васил Левски е онзи ритуален съсъд на богомилска същност, който мистерийно освещава българите със саможертвата си вече век и половина. Появата на неговото духовно продължение в лицето на другия Апостол на светлината – Учителя Петър Дънов, е само въпрос на време. Но тя е неминуема, както е неотвратимо пробиването на богомилското през плаща на всяка друга епоха и въпреки всяка друга репресия над народностния характер на българите.
„По редица причини, които тук нито имам възможност, нито искам да коментирам, официалната история, най-вероятно заради идеологически мотиви, независимо дали са леви или десни, обикновено не взима под внимание един твърде многозначителен факт от интелектуалните дискусии по онова време. Разбира се, че става дума за непоколебимата реабилитация на богомилството не само по отношение на българската, но и на историята на човечеството като цяло, реабилитация, осъществена от такива имена в българската изследователска традиция като Г. Икономов, Христо Досев, проф. Йордан Иванов, Христо Въргов, Янко Сакъзов, проф. Флорински, проф. Иван Шишманов, Иван Клинчаров, д-р Михаил Геновски, Стоян Ватралски, Стилиян Чилингиров и други, чиито становища обобщава по забележителен начин Боян Боев, един от най-близките последователи на Петър Дънов: „Значи богомилското движение не е откъснато явление в българската история, а е свързано с великия възходящ път на целокупното човечество. Като се сравни по значение с всички ония културни вълни в миналото, които са създавали цели епохи, то правилно ще бъде преценено и ще завземе подобаващо място в българската история и в общочовешката култура“ (Боев, 1937/1992, 51 с., Георгиев, 2018).
Не по-малко категоричен е и Георги Константинов, който в уникална своя статия, озаглавена: „Световно значение на нашия език и на нашата литература“ и публикувана в Деня на Българската Писменост – 24 май, 1937 г., във в. Вестник на вестниците, пише буквално: „Богомилството и Възраждането са две важни точки в историята на българската култура. Ако ги сравним, ще видим между тях нещо общо: и двете са важни прояви на народния гений, на народните творчески сили. Обаче между тях има и разлика: Богомилството се характеризира със своя универсализъм. То е движение космополитно, всемирно, общочовешко“ (Константинов, 1937, Георгиев, 2018).
„Изхождайки от основните предпоставки на доктрината и факта, че богомилите са умеели да организират оня хармоничен обществен живот, върху основата на който са лежали самоотричането, жертвата, братството, любовта и свободата, тоест този наш български прочит на автентичното християнство, както беше казано тук по-рано, Боян Боев прави сравнение между този прочит и фундаменталните основания на движението на Петър Дънов и съвсем закономерно заключава: „Самият факт, че това движение се появява в същия народ, в който по-рано се появи богомилството, говори, че тук работят разумни сили и с един план, който продължава неотклонно и системно своята дейност през векове и хилядолетия“ (Боев, 1937/1992, 88 с.; Георгиев, 2018).
Не бива да пренебрегваме факта, че като естествен народностен отпор срещу принудата на юдеокапитализма и най- вече на глобализаторската му метастаза, проявена в световните войни, богомилството отново противопоставя беседата, харизмата, споделената чувствителност и добронамерената препоръка чрез дейността и на Петър Дънов, но и на хилядите му последователи по света. Движението на Бялото братство за кратко се превръща в световен феномен с явна и точно дефинирана непримиримост към войната и агресията в обществено-политическите, а и в личните отношения. То прави гигантски опит да се противопостави на надигащата се лакомия на англосаксите, които предизвикват Първата световна война, за да преразпределят ресурсите на Отоманската империя, Австро-Унгарската империя, Немската империя и Руската империя. Скритата всеядност на англосаксите съдържа и канибалските си нагони, а именно стремежа на Северноамериканските щати да ликвидират и абсорбират ресурсите на самата Британска империя, като наследят нейната колонизаторска същност. Този проект остава недовършен с резултатите, постигнати от Първата световна война, и впоследствие това ще мотивира англосаксите да захвърлят света във втора световна касапница, ако и за някои специалисти двете световни войни да са само горещи фази от една обща световна касапница с временен студен мир между двете. Всичко това не би могло да отмине българите и тяхната психологическа дълбина – колективното им подсъзнание. Отговорът им е достоен, но недостатъчен. Учението на Бялото братство се оказва непосилно да запази паритета и мира, да надмогне силата на Библейския проект. Една мощна и духовна, Българска територия, за каквато се бори и Левски, а и Петър Дънов, в центъра на „Бурето с барут на Европа“ – Балканите, би могла да спаси света от апокалиптичните световни войни, но нея я няма. Ето колко безценно е и би могло да бъде, а е нужно да бъде, българското богомилско присъствие в света, направляван от нагона на юдеокабализма. Ето защо изследваме с такава страст и Учението на Бялото братство.
Ако Боян Боев ви звучи твърде мистично, тоест в разрез с утвърдената отдавна в нашето мислене и възприятия за света западна рационалност, то мога да ви предложа и по-мек вариант за връзката между богомилството и, както го наричат неговите последователи, учението на Петър Дънов: „Каква е връзката му с Богомилството? Съвсем директна – Учението на Учителя Петър Дънов е новото Богомилство. Самият той казва: „Ако някой иска да изучава живота на богомилите, той трябва да види нашия живот“. Вероятно е имал предвид да види живота в „Изгрев“ в София. Там е бил мистичният духовен център на Бялото Братство. Езотеричната част от Учението на Учителя… също напълно съвпада с Богомилското. Учителят работи неуморно години наред, без натрапване, без насилие, без заробващи задължения. Той прекрасно разбира, че революции с хората не могат да стават и затова търпеливо ги съветва. Това е напълно в богомилски стил – без насилие, с кротко убеждение и с личен пример. Лекциите и беседите му обхващат всички области на живота и носят не просто мъдрост, на която да се възхищаваш, а и съвсем конкретни практически съвети за живота“ (Попхристов, 2015, 280 – 281 с.).
Но ако не беше се възвисил в народното духовно тяло примерът на Левски, не би могла да се прояви и предпоставката за възникване и възприемане на Учението на Петър Дънов. Разбира се, мнозина ще възразят на тази констатация с това, че Дънов е и обругаван, и отлъчван, но нека припомним: „Поведението на отделни индивидуални характери ни дава основание за изводи относно народностния характер. Откриваме нему присъщото в отделни лица, в хора, които съставят една народност и са обединени в народностното си съществуване. Следователно въпросът за близостта между отделния индивид и народностната общност е от значение. Формирането на народностния характер започва с общото в поведението на хората, единичното обаче запазва своите особености. То има свое съществуване и може да има конфликт с общността“ (Зарев, 1983, 196 с.). И Апостола, и Учителя са дисиденти и донякъде маргинали на фона на представите за успех, възпитани от Библейския проект, различни са от тези, които му се отдават с доверие и просперират в онези времена. Но ние помним и почитаме Апостола и Учителя, приемаме тях за фундамент в националната ни същност поради връзката на делата им с подсъзнателната дълбина на народопсихологията ни. Другите нека ги хвалят англосаксите, ако изобщо ги отличават от храната си.
Възникването на новата богомилска съпротива, разрастването ѝ като Учение на Бялото братство, универсалността на паневритмията и достъпността на нейните танци, музика, песни и енергетика са в естествен противовес на налагането на юдеосаксонския манталитет чрез английския език като световен механизъм за провеждане на специфичната менталност и етнонационална политика на юдеокапитализма. Нужно е да уточним, че т.н. английски език е изкуствено създаден през ХVII век от Джон Уебстър, като в основата му стоят ресурсите на арийския, старобългарски език. Дори днес, само със смяната на окончания и наставки, вложени от Уебстър в „английските думи“, човек би могъл да усвои за 15 минути поне 80 000 „английски слова“, ако знае български или производната му форма – руски, без дори да се замисля особено върху това. А за всеки грамотен човек е повече от ясно – за по-стар и то с поне хиляда години е приеман именно нашият български език, че именно от него произлиза и връзката с древният арийски език, с азбуката Ватан и със санскрит. Очевидно е.
Така, целенасочено и методично, стъпка по стъпка, е подменяна менталната матрица на търсещите, стремящите се към Бога арии – българите. Преформатирана е и енергетиката на основното им духовно световно наследство – езикът и писмеността им.
„Съвсем вярно е, че между богомилството и философско- религиозната концепция на Петър Дънов съществува важна историческа приемственост, особено като се има предвид фактът, че и двете са български прочит на автентичното християнство, макар и отдалечени около хиляда години във времето. Заедно с това обаче не по-малко вярно е, че концепцията на Учителя, който все пак е и образован университетски човек, носи със себе си като предпоставка фундаментално философско основание, на което и до днес дори и неговите последователи не обръщат внимание, предпочитайки повече нейното окултно или мистично звучене. Да, както ще видим след малко, има и такова звучене, съпоставимо с онова мистично руско християнско усещане сред „обикновените“ руски хора и огромната част от руската интелигенция, но при Дънов в основата е, колкото и парадоксално да звучи това на пръв поглед, един друг тип философска рационалност, която съвсем не е тази, позната през последните два века в западната цивилизация позитивистка и постпозитивистка рационалност, чиито корени се намират в Хегелианската философска конструкция. Изглежда може би е достатъчно на първо време да повторя преклонението на Петър Дънов пред едни от най-светлите умове в същата тази западна цивилизация: „Шекспир, Гьоте, Кант са складирали в своите книги огромни познания и мъдрост – това е тяхната слава. Те са живи банки, които оставят богатството си за общо ползване“ (Кръстева, 2004, 27 с., Георгиев, 2018).
Вече имахме възможността да посочим как под натиска на капиталистическите производствени отношения и с усилията на реформаторските религиозни войни и на т.н. Протестантство единната арийска Евразийска империя е преразпределена и целенасочено забравена .
Времената на Джон Уебстър и Уйлям Шекспир са вододелни за този глобален процес на подмяна. Но подсъзнателното знание на българите за тях винаги ще ги припознава като свои издънки, ще се радва на оригиналността и таланта на тези и на мнозина други представители на „западната мисъл и култура“.
Разбира се, че ще трябва да продължа, защото това със сигурност не е достатъчно и е още неразбираемо, тъй като за Петър Дънов критическата философия на Имануел Кант не е толкова абстрактен обект на възхищение, колкото и най-вече епистемологическа база за собствената интерпретация на Бога, тоест това е критическата философска рационалност на Имануел Кант, за съжаление неглижирана и дори бламирана от триумфиращата и до днес позитивистка и постпозитивистка философска посредственост. Учителят Петър Дънов е категоричен: „Бог не е една същина, която може да се докаже. Той е извън нашето съзнание и затова не може да се докаже“ (Кръстева, 2004, 12 с., Георгиев, 2018).
Казано по друг начин, световното значение на богомилското духовно присъствие извира от всяка осъзната проява на българите. Ако и да е представяна по друг начин от актуалната в конкретната среда идеология, за да се прекъсне или забави възкръсването на феникса, наречен народностен дух на България. Но нека припомним като заключение на тази част, че величието на българите не е във воденето на войни, а в това да оцеляват след тях, ако не могат да ги избегнат, за да творят с духовни усилия Битието. Защото нищо спечелено с кръв не им се полага, а и не ги удовлетворява така трайно, както духовното постижение. Нито едно проявено от българите насилие не е било поощрено от Съдбата им на цивилизатори и визионери. Напротив, всяко проявено от българите насилие е наказано от нея жестоко и справедливо, а последствията му са толкова по-силни и трайни, колкото е по-голяма вината им. А от друга страна, духовните им постижения си остават вечни. Това е тяхната народопсихологическа специфика, и от нейна позиция би трябвало да се разглеждат всички опити за анализ и разбиране на българите и българското. Защото специфичността на българското го проявява и като общочовешко и значимо за всички останали. Тя е фундамент на социалното визионерство и осъзнатата виталност на подсъзнателната дълбочина у всички останали, които все още не са напълно отровени от идеологията на Библейския проект, които все още са естествени хора.
(Следва)
Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).
