В общественото съзнание е формирано мнението, че в българската научна и философска история най-знаменитият философ до 1944 г. Димитър Михалчев е един от най-усърдните критици на марксизма. Истината обаче е, че той самият винаги е подчертавал своите теоретични симпатии към социалното учение на Маркс. По различни причини обаче това неговото отношение е затъмнявано. Реално обаче още от най-ранните си произведения българският философ се очертава не само като един много професионално познаващ теорията на марксизма и дебатите ,свързани с неговите интерпретации, но и като активен защитник. Дори може да се каже, че в началото на миналия век той е легален марксист, поради силното му влияние от руските легални марксисти.
Текстът е откъс от новата книга на Димитър Цацов "ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ – ФОРМИРАНЕТО НА ФИЛОСОФА (1903-1904 г.)" , издание на "Авангард прима", София, 2019, която може да бъде изтеглена от тук.
В началото на ХХ век в България никой не е писал толкова много върху философските проблеми, свързани с марксизма, колкото е правил това Михалчев. Едно от основните качества на марксизма като социална теория за него е, че той е резултат от определен социален опит, че не е плод на кабинетна абстрактна дейност, че марксизмът е свързан с конкретния, жив човек, с непосредствения живот. Марксизмът търси съюзници на основата на реалната практика на живота и не се нуждае от подкрепата от никаква метафизика. Това е кредото на Михалчев. От тази позиция той се разграничава от двете основни линии в марксизма – този на т.нар. ортодоксален марксизъм и на варианта, защитаван от Янко Сакъзов и др. у нас. В същото време една от най-силните и постоянни критики е срещу т. нар. телеологически критицизъм на марксизма и по специално срещу Х. Рикерт, представител на неокантианското направление, което е най-враждебно към марксизма.
В статията си „Проблеми из философията на научния социализъм (Марксизъм или невежество)“, публикувана в сп. „Ново общество“ (1904 ) Михалчев изтъква, че както в края на ХVІІІ в. над целия публичен живот витаят проблемите на индивидуализма, така днес, в началото на ХХ столетие, цялата идеология, в един или друг смисъл, стои под знака на социализма, което символизира едно велико бъдеще. „То образува централната ос на един интензивен обществен и умствен живот, широките талази на който долитат вече и в нас. И в този смисъл марксизмът, в своето стремление да простре безгранично духовното си влияние, започва да вълнува все по-обширен кръг умове, неговите проблеми стават все по-актуални, неговото значение все по-неотразимо.
Този същият марксизъм обаче, могъщият акорд на който продължава да звучи все по-мощно в съвременната мисъл, според него представлява последният член на една дълга умствена верига. Оформен в бурна епоха на философско отрезвяване, преживял редица влияния и промени, той по времето, когато Михалчев пише своите работи е навършил повече от половин столетие. Зад него лежи една продължителна еволюция. Последен, най-значителен и принципиално най-важен етап в тази еволюция, казва Михалчев, са разприте, които се повдигнаха през последните няколко години относно марксизма, около чисто философските, теоретическите и практическите положения на съвременния социализъм. Неговото съществуване е факт, отричането на който е невъзможно, но пък тълкуванията на който са разнородни и противоположни.
Марксизмът за големия българския философ е едно висше синтетическо обобщение, което израства в една бурна епоха, богата с икономически и социални сътресения; той изниква във време, когато обществените борби са изострени до непримиримост; когато наред с богатствата се шири и мизерията на трудовия народ.
Със своето творчество, особено в от началото на ХХ век, Михалчев задава една друга струя в развитието на марксизма в България. По това време в България ясно са очертани няколко интрепретации на марксизма. Една от тях е тази на Димитър Благоев, около който се оформя кръг от последователи и съратници, виждащи в марксизма не само социална теория но и цялостен светоглед. За Михалчев това е ортодоксален марксизъм. Друг вид марксизъм, в който повече се акцентира върху социалната проблематика, е този на т.нар. широките социалисти. Тук безспорен лидер е Янко Сакъзов и неговите съратници – Д. Димитров например превежда книгата на Е. Бернщайн „Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация“ (Варна, 1901 г.) Между двете направления се водят ожесточени спорове, дебати, препирни по редица въпроси на теорията и практиката на социалистическото движение. Д. Михалчев специално анализира тези спорове в статията си „Разпрата между българските социалисти“ (1903). Трети вид марксизъм в България е опитът да се съчетае с неокантианството. В това отношение единствен теоретичен израз е статия в сп. „Ново време“, в която се прави опит да се покаже, че няма принципно противоречие между идеите на неокантианеца Х. Рикерт и марксизма.
През 30-те и 40-те години на ХХ в. идеите на марксизма се продължават предимно в неговия ортодоксален вариант. Втората половина на ХХ в. в България се установява нова, друга социално-икономическа и политическа система. Една от особеностите в социалната панорама в България е доминирането на марксизма във вида, който се „практикува“ предимно от тези, които Михалчев нарича „ортодоксалните марксисти“.
Димитър Михалчев не се съгласява с основната теза на революционния, ортодоксален марксизъм, че между капиталистическото и социалистическото общество не може да има плавен преход, а промяната става чрез революция като се завземе политическата власт. Затова той се обръща към един друг вариант на марксизма. Към този вариант по класификацията на Михалчев спадат почти всички социалисти, известни като „ревизионисти“, „реформисти“, „бернщайнианци“, „критици“ и пр. В много свои части ортодоксалният марксизъм е остарял. Според Михалчев ревизионистичният, критичен (легален марксизъм) е по-реалистичен, което се проявява по отношение на социалното развитие. Ортодоксалният марксизъм, основан на механистично-натуралистични позиции в политическата икономия, не се съобразява с психологическата мотивация, т.е. с активното влияние на надстройката.
Статията на Михалчев „Разпрата между българските социалисти“ (сп. Мисъл (1903), декември, кн. 9 и 10) е апология на т.нар. критичен марксизъм. Той заявява, че целта на тази статия е „едно бегло изложение на резултатите от теоретичните усилия на ревизионизма“. Тя е насочена не толкова към философските основания, а към социалните измерения на съответните и различни теоретични платформи, на които се основават революционните ортодоксални марксисти и реформаторите (критическите марксисти) социалисти. За разлика от революционния социализъм, еволюционният или „бернщайновският“ социализъм прави опит да отчете реалните процеси, които се извършват в обществото. Маркс създава своята теория през 40-те години на ХІХ в., но след това обаче положението на работниците се подобрява. Работническата класа се засилва своето влияние в обществото. Бавно, но сигурно, пролетариатът прониква във всички сфери на обществото. Всеобщото избирателно право, разните форми на публичната власт и демократичната държава, синдикалното и кооперативно движение – всичко това показва, че влиянието на пролетариата расте. Затова и той вече не се отнася така отрицателно към институтите на днешното общество, както по времето на Маркс и Енгелс. Социалистите взимат участие в изработване на законите, гласуват бюджети, влизат в централната изпълнителна власт. В рамките на капитализма се създават нови държавни и кооперативни, комунистически и пролетарски форми на собственост. Михалчев подчертава, че всекидневно социалистическите депутати в напредналите страни се борят за създаване на нови типове собственост, които най-много да се приближават в днешното общество до пролетарския социализъм. С всичко това социалреформаторската дейност на пролетариата спомага за социализиране на капиталистическото общество за приближаване към социалистическите отношения.
Михалчев защитава тезата на реформиститe, според която развитието чрез противоречия и катастрофи не е общ закон на обществената еволюция. В историята в повечето случаи приспособлението на производствените отношения не е ставало по „схемата на противоречията“, а постепенно, чрез бавно, но сигурно притъпяване на тези противоречия. Затова може да се очаква, че класовите противоречия постепенно ще се притъпяват. Това, което обикновено наричат „експроприация на експроприаторите“ е една логическа необходимост за доктрината на революционния социализъм. За еволюционния тя не е необходима. За него съвременната държава постепенно променя своята същина. Малко по-малко, чрез работническото законодателство, чрез социалните реформи, тя прави отстъпки и на работниците. Колкото силата и влиянието на последните расте, толкоз по-отстъпчива към тях става и държавата. Михалчев е убеден, че съвременната му държава не е вече едностранчив класов институт и се нуждае от подкрепата и на социалистите. Гласуването на бюджетите престава да бъде за социалистите принципиално невъзможно.
Изводът на Михалчев е: Синдикалното, кооперативното и муниципалното движение на работническите маси са реални стъпки към окончателното реализиране на социалистическия идеал. Това са дейности, форми на класова борба и класово възпитание, които постепенно внедряват социалистическия стопански принцип в порите на капиталистическата тъкан, още днес осъществяват късчета от социализъм. Колкото по се засилва пролетариата, колкото повече расте неговото влияние в публичните институти, толкоз и окончателното осъществяване на социализма е по-близко до нас.