Откъсвам се за малко от нашата родна предизборна действителност и в името на малка мисловна почивка се отнасям във Франция. Там, в Дижон, от вчера тече 52-ият конгрес на втория по големина френски синдикат – „Обща конфедерация на труда“ (CGT). В него членуват над 600 хиляди работещи, изпратили на конгреса 1000 делегати.
Трудни времена са настъпили за френските синдикати. „Твърде политизирани“, „много отдалечени от реалностите“,неефикасни“ – това са често срещани думи за тях. Уж се борят, а ударите срещу наемния труд се сипят – нов Закон за труда, който ощетява труда; декрети на Макрон, които бият синдикалната представителност; приватизации, с емблематичен пример днес с Държавните железници (SNCF), които ще отнемат придобивки на хиляди. Реформите в полза на капитала си вървят, наемният труд се гъне…
През ноември миналата година улицата въстана и обяви тези искания, които синдикатите винаги са смятали за свои – повишаване на заплатите и на пенсиите, подобряване на публичните услуги, данъчна справедливост. Улицата обаче не иска подкрепа от синдикатите, не се съобразява с техните позиции, бори се все едно тях ги няма…
Капиталът продължава бодро и без колебание да „огъвкавява“ труда, разбирай – да го прави несигурен; успешно да поставя различни групи наемници в конкуренция; руши това, което сме свикнали да наричаме „трудови колективи“, за да стимулира и налага работническия индивидуализъм.
Синдикализмът е в криза. Един французин от четири има доверие на синдикатите. Участието в професионалните избори (1) се срива – днес то е 43% в частните предприятия, 7% в частните предприятия с по-малко от десет работника; 49 % в публичните дружества.
CGT от 2012 г. насам приема на година по 30 хиляди нови членове, а губи по 40 хиляди.
При най-големия синдикат „Френска демократична конфедерация на труда“ (CFDT) процесите са същите – от 860 хиляди до скоро той се е свил на 630 хиляди членове.
Статистиката припомня тъжни цифри – през 1950 г. 30% от работниците са членували в синдикат, сега те са само 11 % или общо 2,3 милиона. Мобилизацията на „жълтите жилетки“ се е появила като „отражение на цялата синдикална пустиня“, заключава в. „Юманите“ (2).
На естествените процеси силно помага президентът Макрон. С декрети, чрез които той заобикаля Парламента, нанася удари срещу работническата представителност. Намаляват работниците, избрани като членове на ръководствата на предприятията; намаляват и финансовите средства, с които държавата подпомага синдикалната дейност. „Рено“ изчислява, че през юни ще загуби 50% от своите синдикални избраници и до 40% от финансовата подкрепа.
Всички тревожни факти и проблеми са обект на дискусия на този Дижонски конгрес. Съществуващите синдикални практики трябва да се преосмислят; начините, по които синдикалните активисти общуват с работниците, трябва да се променят; синдикалната активност трябва да се „разтвори“ – днес тя често е свита в тесен кръг активисти…
Тежката синдикална реалност е родила дори „революционна“ опозиция, която със сигурност ще предложи на Конгрес алтернативен текст. Ръководителите днес са спокойни – предварително този текст е подписан от трийсетина синдикални секции от общо 36 000. Днес е така, а утре?
……………………….
(1) Професионалните избори излъчват представители на работещите в управленските тела на предприятията.
(2) https://www.humanite.fr/syndicat-lheure-des-gilets-jaunes-le-syndicalisme-face-ses-defis-672071
