АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Богомилското присъствие в колективната психика (осма част)

Иван Габеров - 16 май 2019

Универсалното и специфичното в българското светоусещане

„Доколкото човешкото съзнание има способността да се възвръща към най-ранните стадии на своето развитие, то даже у люде с научни представи за света битува нещо от преднаучното, от безсъзнателно-художественото, от обредно-ритуалното, запазило се в съзнанието от детските години“ (Зарев, 1983, 154 с.).

В най-общ план, универсалното има своя дълбок митологичен корен. Митът действително има настойчиво присъствие в масовото народно съзнание. Митологично-религиозното и митологично-героичното усукват като спирали от геном психическата връв, обединяваща българите в общо колективно съзнание, в народопсихологичната им тъкан.

Големият проблем е в това, че за българите и едното, и другото са многомерни и нееднозначни. За българите религиозното е само рамка и поради това те лесно я надмогват и често са представяни или за езичници – спрямо християнските догми, или за еретици – по отношение на предста­вите на другите за вярата. И това е нормално. Българите създават гранични представи в не един от историческите си походи към другостта. Онова, което специфично ги определя като цивилизационен субект, е духовната аристократичност – пренебрежението им към догмите и забраните. В из­вестен смисъл това бохемстване в полето на историческото е наказвано и изстрадвано от българите. Желанието им да усвояват неизвестното и да разширяват представите си за известното се вписва в онзи мит за Кубратовите пръчки и единството, при който целта на поуката явно е в това българите да укротят ентусиазма си за прибързана и неорганизирана, като обща цел, дифузия в трудно защитимото и в непознатото. Защото опия­нени от адреналина на духовното си могъщество, българите често надраст­ват физическите си възможности, втурвайки се необуздано към духовните предизвикателства на един глобален евразийски проект.

За цивилизационното им могъщество стана дума във Втора глава на това изследване. Онова, което все още не е казано тук, е в контекста на пренебрегнатите уроци, които българите отчасти припознават като поука, но по-често игнорират, хипнотизирани от въздействието на Библейския проект. Дори ще се постараем да представим тази взаимовръзка на ун­иверсалното и специфичното като народопсихологическа концепция, а в по-завършената ѝ форма – като анализ на едно от всемирните духовни достижения на българите, в лицето на Учителя Петър Дънов и неговото Учение за Бялото братство – реплики на богомилското светоусещане на българите.

Според критическия прочит на българската история в контекста на нейната психологическа парадоксалност е необходимо да заявим, че Учението на Бялото братство, ако и да се възползва от някои от символите на християнската религия, е нещо очевидно различно. То е встрани от целите и методите на Библейския проект и не съдържа нито глобалистките претенции на държавното християнство, нито асимилаторските му намерения спрямо всичко останало. Вече имахме възможността да покажем, че апостолското християнство, от една страна, и Библейският проект, наложил държавното християнство, от друга, са очевидно различни в същността си психически явления. Още по-конкретно ще бъде, ако представим разликата между Учението на Бялото братство и официалното, подмененото от държавата християнство. Дори и на физическо ниво от­лъчването на Учителя Петър Дънов от т.н. Българска Православна Църква е един явен маркер за тази разлика. Несъвместимостта на двете психически явления, освен в изброените във Втора глава причини, бихме открили в още една. А тя е, че и апостолското християнство, и богомилството, и Учението на Бялото братство произхождат от ведическата дълбина на българския национален характер. При нея е невъзможно да откроим водещ социален мотив, засенчващ самата вяра в справедливостта и единението с всичко останало, наричани и с думата Бог. Бог е посочван от Критическата психология като свръхнадличностен регулатор на мисленето и поведението. По тази причина изброените колективни фе­номени – и апостолското християнство, и богомилството, и Учението на Бялото братство, нямат своя служебна йерархия и не се обвързват с храмове и догматични канони. Народни са в своята естествена природа на пряко съчетание между вярващия и Бог. В тях идеята за съдействие на дър­жавата и на нейните регулативни функции спрямо вярата отсъства. Докато при държавното християнство има очевидна социална субординация в религиозните обреди и в църковната администрация, идещи от предс­тавата за религията като за идеология на една социално осакатена и насилствено конструирана впоследствие държава. Висшият клир на държавното християнство произхожда от господстващата класа, а самите прелати на църквата почти винаги са и висши феодални разпоредители. Държавното християнство – и като католицизъм, и като правоверие-православие, и като протестантизъм, е толкова обвързано с държавната структура, че се превръща в спотаена психическа същност, в анима на държавата. Като подменено, държавното християнство завоюва терито­рии и обладава социалните формирования на тези територии, създава во­енизирани монашески ордени и изпраща въоръжени мъже, а и цели армии, идентифициращи се с религиозните си символи – кръстоносците и техните вариации в другите конфесии, за териториална експанзия и поли­тическа регулация и зависимост. За разлика от държавното християнство, и апостолското християнство, и богомилството, и Учението на Бялото братство съществуват въпреки държавата, дори по-често са в противовес на нейните политически потребности; опоненти и дисиденти са на държа­вата в нейната устройствена социално-политическа рамка. Дори в известен смисъл са противодържавни в чистата си представа за пряко и неопосредствано общение с Бога, съчетано с богомилската вяра в равенството и справедливостта, ръководени с братска любов и състрадание.

Докато държавното християнство освещава в служебни ритуали бойни знамена и санкционира завоевателни войни, обявявани и водени в полза на държавата, апостолското християнство, богомилството и Уче­нието на Бялото братство обикновено са косвени или преки жертви на аг­ресията на държавното християнство. Различно е и отношението им към мисията и делото на Христос, както и към значението на последствията от тях. Различна е и вярата им, която носи специфичните български народопсихологически нюанси – непримирима е с регулативните механизми на ограниченията и догмите. Естествена е.

„Надявам се, че читателите, вече твърде запознати дотук с принципите на Критическата психология, за която с фундаментално епистемологично значение също е Критическата философия на Имануел Кант, с лекота ще разберат по какъв начин Петър Дънов обосновава именно философски своята религиозна концепция. За Учителя, а и за всеки кантианец, Бог не е и не може да бъде същност, която ние си въобразяваме, че можем да опознаем, и недай Боже, да се опитваме да я определим в една-единствена дефиниция. Бог е непознаваем като същност, защото като обект на познание Той е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori; в същото време обаче ние сме в състояние да опознаваме безкрайната поредица от проявления на тази същност a posteriori, тоест в опита, в нашето ежедневие, било тези проявления да са в нас самите, било да ги срещаме у другите хора или в безкрайността на Природата и Вселената. С други думи, да ме прощават и последователите, и критиците на Учителя Петър Дънов, но в основата на неговата философско-религиозна концепция няма нищо, абсолютно нищо мистично, тъй като това е същата тази философска рационалност както на Критическата философия на Имануел Кант, така и на Критическата психология, с която ви занимавам тук, макар че като предложение за нова психологическа парадигма съм я споделил преди 20-тина години“ (вж.: Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014, 2017).

Освен това, което е изключително важно, тъй като в продължение на своето критическо осмисляне на Бога Учителят Петър Дънов категорично въстава срещу фундаменталната двойственост, чрез която всичките три монотеистични религии – юдаизъм, християнство и ислям, се стремят да ни представят, но и ни представят Бога. От една страна, в представите и на трите религии Бог е Трансцедентен спрямо света и хората, Той е някъде извън всичко, за което можем да си помислим. От друга страна обаче, Бог е и Едновременно Иманентен на света и хората, тоест Той е тук и може във всеки момент да те накаже, ако не изпълняваш Неговите Указания. Няма такова нещо за Учителя Петър Дънов: „Вие гледате на Бога като на външна необходимост, като на същество, което наказва и преследва, поради което се страхувате от него, вместо да го обичате. За вас Бог е в бурята, земетресенията, страданията. Търсите Го само отвън, а не вътре в себе си. Докато гледате така на Бога, всякога ще останете далече от Него. Приемете Го първо в себе си, в своята душа, в своето сърце, в своя ум, като израз на велики мисли и чувства, като подтик към добри и възвишени дела. Оттам погледнете небето, звездите, спрете се пред изворите, пред цветята, вижте планините и долините, оставете се да ви лъхне тихият ветрец – навсякъде е Бог, вън и вътре в нас. Всичко е изпълнено с Божието присъствие!“… (Кръстева, 2004, 13 с., Георгиев, 2018).

Както успяхме да покажем във Втора глава на настоящия труд дълбочината на ведическото подсъзнавано у българите е толкова фундаментална за народопсихологическата им същност, че тя пробива както в най-базисните рефлекси, така и в еманацията на националния характер, откривана и в същността на Учението за Бялото братство на Петър Дънов. Отвсякъде в беседите, светоусещането и практиките на Учението за Бялото братство на Петър Дънов иде реч и се проповядва единството в многообразието.

Оказва се, че Иисус Христос на Учителя Дънов е носител на същата всепроявяваща се роля на атман – Брахман, изведена още в древните свещени индийски книги, Упанишадите, чрез която Леон Блоа твърди за „тайнството на живота, който е Иисус: Аз съм Животът. Независимо дали е в хората, животните или пък в растенията, той винаги е живот, и когато настъпва непостижимият миг, наречен смърт, все същият Иисус се оттегля от дървото, както и от човека“ (Елиаде, 2012, 479 с.). Вероятно стреснат от перспективата, която Леон Блоа задава за възможната интерпретация на автентичното християнство като пантеизъм, Мирча Елиаде бърза да го дефинира като панонтологизъм: „Иисус на Леон Блоа, както и атман – Брахман на индийската традиция, е във всичко, с други думи, във всичко, което съществува по абсолютен начин“ (Елиаде, 2012, 480 с.; вж. също: Георгиев, 2014, 272 с.). С други думи, политеистичният Бог на Учителя е навсякъде, категоричен е той: „От атома до слънцето – всичко е Бог. Във всяко нещо е скрит Бог, във всичко има условия за напредък и подобрение“ (Кръстева, 2004, 9 с.).

Тук е мястото да уточним нещо изключително важно и в контекста на историческото, и в този на нашето изследване, а то е, че още в края на XIX век, големият индийски мислител и изследовател на ведическото Баал Тилак доказва, че произходът на т.н. индийски веди е далеч от днешна Индия, а иде от Северна Евразия. Вече доказахме връзката на този регион с предците ни – белите божествени творения, ариите и наследниците им пеласгите. Това пояснение ни води и към основателната ревизия на библе­йската история, както и до по-важното заключение, че и апостолското християнство, и богомилството, но и тяхното продължение – Учението на Бялото братство, са една българска корекция на систематично налаганата подмяна на истината чрез Библейския проект и неговите етнорелигиозни концепции, известни като държавно християнство и юдаизъм.

Основната хипотеза – хипотезата за полярния произход на човека, е издигната още в края на XIX век от американския историк Р. Уорън в книгата му Намереният рай, или люлката на човечеството на Северния полюс. През 1903 г. в Индия е публикувана книгата на известния историк и изследовател на санскрит Б. Г. Тилак Арктическата родина във Ведите, където посочената хипотеза се обосновава, като се изхожда от сравнителния анализ и разшифроването на древноиндийските и древноирански текстове. Авторът откроява описания, които съответстват на явления, наблюдаеми само в полярните области на Земята. Нататък въпросът се изяснява постепенно. Маркираното съвпадение на орнаменти, кодови знаци, мотиви в декоративното изкуство в реликтовите области на Руския Север и в различните народности на съвременна Индия, съвпадението им с изкопаемите находки при обиталищата на древния човек от двете страни на Уралския хребет е свидетелство за общ произход. Изясняването на количеството на сходствата със санскритския в европейските езици показва общността на всички индоевропейски езици, при това максималният брой сходства се пада на българския език плюс литовския. Изследванията показват, че ареалът на първоначалното съще­ствуване на човека в полярните области е достатъчно обширен. Палеоклиматолозите твърдят, че топлото течение Гълфстрийм, определящо в значителна степен климатическите условия на територията на Европа и без което заселването и развитието на цивилизацията в страните от Северна Европа би било невъзможно, преди се движи значително пό на Изток, около бреговете на Ледовития океан, и образува зони с умерен мек климат. Може да се предположи, че от сходни причини е предизвикана самата възможност за продължително съществуване в полярните области на голямо количество мамути, които, разбира се, не биха могли да съществуват в условията на съвременната тундра. В Авеста се казва, че родината на ариите – ариявата – земята на предците, страната на благородните, някога е светла и прекрасна страна, но зъл дух ѝ изпраща студ и сняг, слънцето изгрява само веднъж в годината и хората са посъветвани от боговете да се махнат оттам завинаги. В днешно време е прието, че внезапното захлаждане настъпва вследствие на скокообразното изменение на траекторията на течението Гълфстрийм. Подобни явления на внезапни скокообразни изменения в поведението на системата при относително плавна промяна на външните параметри са известни и се изследват, например, в синергетиката и в теорията на катастрофите. И така, внезапно настъпилото катастрофално захлаждане води практически до моменталното измиране на мамутите, а хората… хората трябва да си отидат. С този Изход, толкова различен от библейския, започва разселението на белия човек в огромните пространства на Европа и Азия, преди това, по всяка вероятност, незаселени от никого, поради един друг факт – скриваната истина за силициево-кремъчната цивилизация, населява­ща Земята. Погледната от този неформален ракурс, историята и произходът на българската ведическа дълбина се обосновават и налагат като първооснова на човешкото присъствие по-сетне. Те са фундаментални. Идеологическите претенции на силите, скрити зад налагането на Библейския проект, водят не само до подмяната им, но и до тоталната нищета в научното и познавателното. Предизвикват абсурдната парадигмална ситуация в познанието днес. Тази българска следа във фундамента на човешкото ни дава основание да приемаме и ведическо-орфическото, и автентично християнското, и богомилското, и онова същностно знание в Учението на Бялото братство като ручеи от първоизвора, като изконни и естествени проявления на първочовешкото, а в известен смисъл и на българското. По тази причина ще продължим с Уче­нието на Бялото братство и с Учителя Петър Дънов, като ги приемаме за естествено продължение на онова първочовешко и истинно, за които говорят и Уорън, и Тилак.

Абсолютно сигурен, че чрез директното общуване с Бога, основано тъкмо на Любовта, Петър Дънов няма никакви подобни притеснения, тоест да смята Бога за пантеистичен, каквито притеснения впрочем не е имал и Иисус. Ето защо, Учителят е категоричен: „Христос дойде да освободи човека от робството на смъртта. Но хората не го разбраха и създадоха религии и църкви в Негово име. Христос нямаше за цел да създава църкви, а искаше да научи хората как да градят, като дадат ход на безсмъртното в себе си“ (Кръстева, 2004, 47 с.).

„Какво ни казва с това Учителят Дънов? Ами просто е – общуването с Бога въобще няма нужда от посредници, тоест служители на институцията Църква, независимо дали тя е католическа, протестантска или православна, което впрочем е иманентният изказ на автентичното християнство, а пък читателят сигурно си спомня тази особеност, дискутирана няколко пъти в Критическата психология на българската история до тук. С други думи, ще ме прощавате, но ще го кажа пак, Църквата в подмененото християнство е преди всичко идеологически инструмент, чрез който се регламентира само и единствено властта, политическата власт, било съгласно православния принцип на цезаро-папизма, тоест върховенството на светската власт, било чрез католическия принцип на папоцезаризма, тоест властовата функция на Римо-католическата Църква спрямо всички земни дела. И в единия, и в другия случай обаче, на „обикновените“ хора е отказана перспективата да общуват пряко с Бога, дори и върху основата на Взаимната Любов, което в същото време е фундаментът на Христовата концепция, тоест, оказва се, че тъкмо Църквите на подмененото християнство са антихристиянски секти, а не по-ранното богомилство или по-късната концепция на Учителя Дънов. Стряскащо, нали?! Но пък вярно“! (Георгиев, 2018).

Още през 1899 г., когато е на 35 г., Петър Дънов ще напише в тефтера си: „Любовта е сила непобедима! А да знаеш, че Любовта е от Бога родена и всякой, който има Любов, има и Бога, защото Бог е Любов!“. (Бошнакова, 2010, 73-81 с.). Е, ако това е фундаменталното проявление на Божественото във всеки един от нас, то има ли място за посредници – не, очевидно, защото, категоричен е Учителят: „Божествената свещ не е като попските, тя е свещ без пушек и гори, без да изгаря!“ (Кръстева, 2004, 11 с.). В крайна сметка, смята Петър Дънов: „Цялото небе не може да побе­ре Господа, а хората мислят, че Той може да е в някаква църква и там оти­ват да Го търсят. Бог говори не в църква, а в човешките сърца и души!“. (Кръстева, 2004, 13 с., Георгиев, 2018).

Приемливо е да се очаква, а и така се случва, че всяка неформална, от религиозна гледна позиция, истина ще се подложи на агресивната пропаганда и прякото битийно осъждане от страна на идеологическата матрица на Библейския проект.

Изглежда съвсем естествено, подобно на средновековните анатеми против богомилите, че на 7 юли 1922 г. архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – за секта, за ерес. Главното обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки твърденията на Учителя: „Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е в много хора!“. Защото, смята Петър Дънов: „Никоя религия не може да ви спаси, ако нямате любов. Религиите са външната страна на живота!“. (Кръстева, 2004, 30 с.). Всъщност, що се отнася до църквата, Учителят е категоричен: „Целуването на икони, палене на свещи, кадене на тамян, принасяне на жертви – всичко това е отдалечаване от истината. Не това е същественото. И сто вола да принесеш в жертва, няма да се приближиш към Бога“! (Кръстева, 2004, 28 с.). В крайна сметка, категоричен е Дънов: „Има нещо по-свещено от иконите и библията. Това е Христос, който е говорил Словото!“. (Кръстева, 2004, 44 с.).

Не е случаен и фактът, че и апостолското християнство, и богомилството, и Учението на Бялото братство са отвъд държавни, в смисъл на синархични, психични структури, хармонично изведени от народопсихологическата характеристика на българския народ, възприеман като евразийска диаспора и на Запад, и на Изток от пулсиращите граници на Дунавска България. Но техният недържавен (в контекста на днешната представа за държавна – следсинархична, анархистична конструкция) произход се подчертава от това, че именно в условията на почти двестаго­дишно Византийско подтисничество богомилството се разпростира из цяла Източна Евразия, стигайки до Ламанша и до Уралските възвишения. По същия начин и Учението на Бялото братство набира сили именно в условията на национални катастрофи, свързани с войните на Кобургите, насочвани и предизвиквани от интригите на англосаксите, против интересите на българския народ.

Апостолското християнство също е свързано със загубата на дър­жавна свобода в условията на Римска експанзия и насилствено въведен административен ред от страна на Средиземноморската империя. За вси­чки тях държавата е опонент, а не донор на сила и институционално съдържание. По същия начин държавата е приета и от българите: „Веднага след Освобождението се създават и институциите на управление – армия, полиция, правосъдие, Народно събрание, но скоро те започват да работят срещу националния идеал. Писатели като Антон Страшимиров и Г. П. Стаматов са отвратени от българското офицерство, Алеко Константинов и Стоян Михайловски с жестока ирония осмиват монарха. Прогресивната Търновска конституция бива отменена и погазена, зловещо е българското правосъдие, видно през очите на „хитреца“ Андрешко. Родово- патриархалното се изражда при буржоазната държава, сега то ще се прояви в негативен смисъл, с обратен знак. Родът не се противопоставя на държавата, а я използва за своето облагодетелстване (Големанов на Ст. Л. Костов). Тази котерийна взаимообвързаност достига до абсурдни размери“(Зарев, 1983, 292 с.).

От друга страна, именно след Освобождението се проявява и друг специфично български феномен: „Българинът е духовно свободен и подвижен, той още отдалече напомня ренесансовата личност. Ще спомена, че в самия си зародиш нашето народностно съзнание излиза в опозиция на официалността – делото на Кирил и Методий. Откроява се особеността на една двупосочност – и да се приема вярата, и да не се приема в официалния ѝ вид, което слага трайна следа и в народното съзнание“ (Зарев, 1983, 294 с.).

В този контекст проф. Людмил Георгиев отбелязва: „Повече от очевидно е, че Учителят Дънов няма как да се трогне от или да се замисли върху църковните анатеми, защото той живее с чувството за Мисия – Мисия национална, Мисия цивилизационна, Мисия общочовешка, а това значи, че няма материална власт, която е в състояние да повлияе по какъвто и да е начин спрямо неговото духовно предопределение. Безспорно в неговите светоусещания национал­ното и цивилизационното са положени още от Светите Братя Кирил и Методий и Свети Климент Охридски, тъй като те залагат основите на българската национална и цивилизационна идентичност чрез българската писменост. С други думи, те сътворяват не само фундамента на българската идентичност, но и на цялата славянска цивилизация, ако приемем и уточнението на Критическата психология на българската история, че славянството е повече политическа, отколко­то етническа идентификация. Впрочем, самият Петър Дънов въобще не обръща внимание на възможната етническа интерпретация на същото това славянство, приемайки за нормална дори само него­вата политическа основа, която в същото време е и достатъчна, за да се структурира в представите ни като съвместна цивилизационната принадлежност с Русия, да речем. Осъзнавайки приемствеността между неговото българско дело и това на неговите далечни български предшественици, но и оценявайки антихристиянските и античовешките измерения на цялата му съвременна действителност, Учителят Дънов ще напише: „Сегашната цивилизация е цивилизация на лъжа, на лицемерие и жестокост. От нея един ден няма да остане и помен. Хубавото ще дойде след това!“, а както може и да се предполага, в основата на това бъдеще ще стои собствената ни цивилизация: „Най-умните, най-добрите, ще се родят в славянството и девизът ще бъде: „Братство и Любов!“ (Кръстева, 2004, 14 с.).

Доколкото в този текст става дума за психологическата парадоксалност на историята в богомилски контекст, ще се наложи да уточним, без да опонираме на гореизложеното мнение за славянството, че има из­вестен нюанс в представата ни за Русия, а и за руското и славянското. В официалната история на Русия този проблем често се замита, като се свежда до борба за хегемония между отделни „славянски княжества“. Всъщност, както тази представа, така и създаденият исторически конструкт за Монголо-татарското иго над Русия са само и единствено идеологическо-исторически внушения, и то ги откриваме едва през ХVIII век, след утвърждаването на политическата претенция на Санктпетербургска Русия за евразийска хегемония и политическо господство. Очевиден е опитът за нормализиране и корекция на историческите представи през последните 30 години, като те основно се свързват с Новата хронология на Фоменко и Носовский. Така, според тази мултинаучна хипотеза, вече не се споменават монголи, татари, изнасилвания, орди и кървави завоевания, а се про­повядва една по-сложна, двойствена форма на административно-терито­риално устройство и социално управление с изявен военноотбранителен аспект – военният ред (ордер или орда), и социално-политически субект – княжеската власт. Приема се, че иде реч за граждански войни, а не за иго и завоевания от „източните пълчища на монголо-татарите“. За нашето изсле­дване този контекст е важен, понеже поставя под основателно съмнение идеите, актуални доскоро в историческото, за т.н. конни народи и тяхната евразийска експанзия на Запад. Очевидно е, че в онези времена иде реч за фундаментална трансформация и на психическото, предизвикана не на последно място и от агресивния натиск на Запада върху Изтока, а не само под въздействието на отричаните днес представи за номадска инвазия от Изток. Всъщност тогава се извършва подмяната на синархията с мо­нархията, като проява на анархията, и тази психологическа драма е активи­рана от новите, за Евразия и света, парично-ерозионни процеси. Тогава капиталистическите отношения заменят ведическата социалнополитическа организация и започват локалните завоевателни войни в Евразия, известни и като Велико преселение на народите. Важно е да уточним, че припокриването между т.н Античност и Средновековието подвеждат и днес преобладаващата част от авторите, които се занимават с темата. Вината е на хронологичната матрица, измислена от Жозеф Скалигер и Дионисий Петавиус, предани служители на идеологическите напъни на военно-разузнавателната организация на т.н. Западна Европа – Ватикана.

Що се отнася до дълбинните психични феномени, които регулират и мисленето, и поведението на хората и на техните общности през вековете, то подобно на цялата идея на Критическата психология на българската история, Боян Боев, един от най-близките съратници на Петър Дънов, ще напише почти същото: „Не е достатъчно само да изучим външната история на едно общество: политическа, икономическа и прочие, но трябва с помо­щта на фактите да достигнем до вътрешния му живот, до дълбоките духовни сили, които работят в него“ (Боев, 1937-1992, 102 с.).

(Следва)

 


Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

Д-р Иван М. Габеров е роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става магистър по история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Управител и едноличен собственик на издателствата „Елпис“, „Е“ и „Габеров“. През 2015 г. защитава дисертация по социална психология в СУ „Св.…