АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Богомилското присъствие в колективната психика (десета част)

Иван Габеров - 22 май 2019

Универсалното и специфичното в българското светоусещане

Изправени пред великата истина за предците си, ние се умълчаваме. Ритуалните български самоубийства и мистичните възкресения на българите ни зареждат и със страх, но и с презрение към действителността, в която тяхната могъща същност е принудена да съществува днес. Няма друг народ на света, който да е способен на това мистично чудо – българското присъствие в света на хуманоидите. Истината за тях стаено наблюдава опитите ни да прозрем през пелената на подмяната действителната цел на Създателя, втъкана в гените им. Това, което можем, е нищожно в сравнение с онова, което би трябвало да сторим, за да прозрем смисъла на великото чудо на сътворението им.

В този контекст смисълът на такъв текст е да отключи вратата на всеки от нас и да го пропусне по пътеката през сложната материя на разгадаването. Имаме ли сили за това? Очевидно. Защо иначе Творецът би ни довел до тук? Защо ни е посочил в плановете си като толкова важни и нужни? Но на какво да се доверим в тази игра на оцеляване и прозрение? На историята? Едва ли. Нека припомним онова, което казахме в Увода: Историята, показана като митологична конструкция тук, действително разкрива скритата човешка същност и човешкото страдание. Но е нужно да бъде възприемана и като комплекс от по­дменени архетипи, като видима проява на изкривяване на несъзнаваното, идещо от глобалната, планетарна душа на един игнорир­ан от историята, свръхнадличностен регулатор на мисленето и по­ведението, наричан и с думата Бог.

Именно с подобна роля е натоварена тук историята, възприемана и като опит за огледална възстановка на дълбинни психически процеси, и като припомнян колективен сън, детайлите от който ни разкриват определени психични казуалности. Възприемането на историята и на историческото познание като: „матрица на митосъдържащото въображение, което в нашата рационална епоха е изчезнало“ (Юнг, 2012, 276 с.), ни позволява, както казва Гьоте, „тез порти да открехнем, които всеки тихо отминава“ (Гьоте, Фауст, Част Първа), и да продължим с вяра и воля.

Нека повторим, че за това изследване историята не е наука, а изкривен и манипулиран спомен за дълбок колективен сън. Преднамерено разказвана от малцина, тя е представена като колективна реалност. Историята е парадокс, който е записан от съвреме­нниците ѝ фрагментарно и небрежно. В последствие изкривяването ѝ от недобросъвестни преписвачи или от полуграмотни тълкува­тели я довежда до състоянието на парадокс. Като бълнуване, което е видяно, чуто, описано, но недоразбрано. Сън, в който реалността е митична, а събитията са причудливи проявления на дълбоки пси­хически явления, тълкуванията на които ни се отдават все по- трудно.

Възприемането на историческото като низ от спомнени, като въобразени представи за действителност, осланящи се на извори- съновидения, е необходим метод за разкриване на процесите в колективното несъзнавано. Това действие е в унисон и с опита на Зигмунд Фройд, за когото К. Г. Юнг казва, че: „Доказа емпирично съществуването на несъзнавана психика, която дотогава съществуваше само като философски постулат на К. Г. Карус и Едуард фон Хартман“ (Юнг, 2012, 250 с.).

Класово-социалната историческо-цивилизационна матрица, възприемана като научна парадигма, неминуемо поставя непреодолими, като военна система от фортификации, рамки на всяко из­следване. Уврежда естественото мислене и съпреживяване на дей­ствителността и като цивилизационен модел, и като отвъдисторическа реконструкция. Дори самият опит да се създаде и защити дру­га, опозиционна възстановка и реконструкция на действителността, извън идеологическото, вече обрича на пиров успех почти всяко на­учно или творческо интерпретиране на темата. Нещо повече, все по-често фрагментарното самодостатъчно знание се възприема като необходим трик, като примирителна корекция, като хитър житейски номер, логичен в измеренията на временното оцеляване. Но като нищо повече от това.

Тази семпла находчивост пред невъзможността да прозрем дълбочината на несъзнаваното не се проявява само заради склонност към самоизмама, а по-често поради несъвършенство на въз­приятията и неподготвеност на съзнанието. Тя е неумел опит за ко­мпенсация на прозрачно безсилие.

„Дълго преди да срещна Фройд, аз разглеждах несъзнаваното, както и сънищата, като негов (на съзнанието, б.м.) непосредствен израз, като естествен процес, на който не е присъща никаква произволност, особено фокусническа. Не виждах никакви основания за допускането, че триковете на съзнанието могат да бъдат отнесени и върху естествените процеси на несъзнаваното. Точно обратното – ежедневният опит ме беше научил каква упорита съпротива несъзнаваното оказва на тенденциите на съзнанието“ (Пак там, 240 с.).

Тези, които творят историята, както и тези, които я разказват, са подвластни на единни глобални психически феномени, които: „Едва по-късно, с натрупването на опит и на основата на по-сигурни знания, аз ги разпознах като форми на инстинкта, тоест като архетипове“ (Пак там, 240 с.).

В анализа на тези колективни регулатори на мисленето и поведението ние като изследователи сме подложени на въздействието на още един проблем – вторичното, актуално на съвремието си, политическо идолопоклонничество. На него нашата интелигенция доброволно се е отдала в стремежа си за егоистична себеизява и нарцистично себедоказване. Това идеологизиране на възприятията, а и на произхождащите от тях представи, има своето отражение в научната парадигма. Тя се превръща от емпирична в религиозна, а науката се трансформира в съвременна религия.

Взирането във всяка епоха на менторство, наложено от страна на Големите братя за българската държава след Освобож­дението, води до заключението че: „теоретичните позиции, изследователската методология и изборът на проблемни области на тази наша социална и хуманитарна наука изобщо, и в психологията конк­ретно, през последните 140 години са се определяли в зависимост от това в чия зона на политическо влияние е изпадала българската държава – дали е Германия, Съветският блок или САЩ и Европейск­ият съюз“ (Георгиев, 2018, 13 с.).

От споменатото дотук е очевидно, че вследствие на мащаб­ния католически – Скалигерово-Петавиусов – инженерен проект върху историята се създава колективна представа за историческо­то, религиозното, идеологическото, цивилизационното и етническо­то, които, обединени, формират съвсем погрешна, невярна матрица на Битието. Тази матрица безапелационно полага отпечатък над всеки индивид, група и общност, както и над цялото грамотно човечество. Разплитането на мрежата от вплетени една в друга подме­нена история и внушено съзнание изисква както воля и научна смелост, така и мултикултурна подготовка, и енциклопедична кул­тура, но най-вече любов към Отечеството.

Противопоставянето между официалната история и останалите звена от научната парадигма не е феномен. „В интерес на ис­тината, противопоставянето между психология и история харак­теризира и съвременната ситуация, както в областта на психологическото, така и на историческото познание“ (Георгиев, 2018).

В същото време, когато става дума за психологическия прочит на българската история, е очевидно, че: „е налице припокриване между външно-политическите и цивилизационни български избори в една или друга историческа ситуация, и акцентите в социалното, хуманитарното и историческото познание като цяло, и психологическото в частност“ (Пак там, 14 с.).

От гледна точка на Критическата психология, анализираща човечеството през призмата на колективните регулатори на мисленето и поведението, съществуващата матрица на историческото очевидно пренебрегва или съзнателно игнорира факти от човешкото развитие, имащи същностни противоречия с официалните научни догми. Това създава поле за разпростиране на пренебрежението към истината, не само в историческото, но и върху цялата парадиг­ма на науката, като подсказва умишлена и контролирана намеса в психологическата матрица на човешката природа, както и в колек­тивните представи на цели общества. Подмяната води до глобална дезинформация и до фалшифициране на представата за мироз­данието, но и за нас самите. Тя ни вкарва в състояние на внушено минало и на въобразена идентичност. Подменя същността ни.

Собствеността и отношението към нея се структурира като основна причина за обяснение и разбиране на историческото, ако и да съществуват достатъчно основания да се усъмним в еволюционната теория и изведената от нея представа за социално- политическа еволюция на обществото, дори само заради т.н. Камбрийска експлозия, кошмар в хипотезата на Чарлз Дарвин за естествения подбор и произход на видовете.

Тази опонентна представа е свързана с идеята за пълзяща човешка деволюция. Тя представя пред непредубедения изследовател сложен процес на разкриване на глобалното, общопланетарно съществуване и възникващите от него глобални психически процеси. Противопоставя се на изменението на фокуса от широкообхватен, свързан с планетарни психосоциални процеси, до фраг­ментиран, вторачен в отделни анклави или в конкретни личности осакатен психически модел, проектиран върху представата за тери­ториално проявление на колективното несъзнавано. Това, от своя страна, променя и мащаба на историческото, политическото, цивилизационното и религиозното. Свежда генезиса на колективното не­съзнавано до общопланетарен процес на взаимообусловимост и взаимовръзка; говори за единство. Всъщност, именно такъв е подходът на успешна борба с т.н. Библейски проект. Внушените чрез Библейския проект монотеистични религиозни представи и героизирането на отделни исторически или митологични личности, трайно отхвърля възможността за анализ на глобалните процеси, извеждани от друга, небиблейска, ведическа дълбочина.

Възникването и налагането в контекста на Библейския проект на държавното християнство е белег за умората и фрагменти­рането на една постведическа глобална цивилизация, с нерелигиозна, т.е. неидеологизирана представа за единство на трите взаимопораждащи се свята:

  1. Мир (свят) яви,
  2. Мир (свят) слави и
  3. Мир (свят) прави.

Триединната матрица на арийската ведическа психологическа конструкция е разрушена от воюващите за ресурси враждебни анклави, наследили Великата империя на Евразия. Тези сепаратистки формирования използват санкцията на апофатическия Бог, от конст­рукцията на Никейската Света троица, като идеологическо осно­вание за религиозна и етническа канибалщина, проявени от дър­жавното християнство. Казано по-директно, говорим за очевидната война, водена от актуалната, в исторически контекст, каста олигарси и религиозни прелати над останалите фрагменти от обществото, а и срещу всеки от нас.

„Голямата илюзия на „идеологическото противопоставяне“ и на „основополагащото значение на икономическата база“ цели да скрие тъкмо този фундаментален факт, резултат от регулативната роля на идеологическото като цяло: борбата не е между идеи, които целят да подобрят качеството на живот на хората, борбата е между различните кръгове на олигархията – национална или интернационална, за власт, за влияние, за пазари, в крайна сметка за натрупване на все повече и повече печалба. Дали олигархията в нейната конкретна форма като номенклатура има комунистическа природа, както в държавите от бившия съветски блок, или се определя като предприемаческа и либералнодемократична, както е тази в САЩ и държавите в Европа, от гледище на практическите резултати от регулативното действие на идеологическото няма абсолютно никакво значение“ (Георгиев, 2013, 2014, 2017).

Възприемането на религиозното като базисно определящ феномен на колективните психически процеси ни вкарва в тунел от подземието на замък, без да се вълнува от структурата на архитектурата, ландшафта и обитателите на този замък. Това опростяване на представата за колективното несъзнавано води до самозаблуда, при която не се изследва произходът на живота и произти­чащите колективни психически процеси, а се акцентира само и единствено върху предназначението на едно, отделно взето и анализирано, проявление на жизнената среда. Така „светът на мъртвите“, по Юнг, се свежда до лично обиталище на починалите, до тя­хната фактическа изолация от колективното несъзнавано. Вместо да открие и анализира общото, науката обикновено представя едно подбрано частно като модел за всички частни – фантазира и лъже.

По-важното за нас е да диференцираме оригинала от отраженията му, да посочим и произхода, и копията му. Защото от тези колективно несъзнавани дълбини извира и богомилството. Много е вероятно българският ислям и богомилството в ембрионалната си същност да са едно и също двуутробно същество. Както католицизмът и каторството, впрочем.

Вероятно и Фурние, и други колеги не правят разлика между Учението на Иисус за любовта и единството, от една страна, и догмите на държавното християнство, от друга, а от там между богомилството – като база на Учението за любовта и единството, и катарството – като еманация на кабалистично-юдаизираното държавно християнство.

Да не забравяме на пръв прочит, че според Новата хроноло­гия на Фоменко и Носовски, а и според Д’Алвейдър, и двете пос­ледни явления са възникнали векове по-късно от първоизточника на богомилството.

Българите и българското богомилство, люшкани в лодката на историческото сред океана на този неизбежен световъртеж, бяха изследвани именно в този общностен ракурс – като противодействащи на кабала и на кабалистично-протестантските тенден­ции, чрез дълбоката мъдрост на ведическия орфизъм, наричан и с термина богомилство.

Не можем да скрием съжалението си, че светлината на предците е засенчвана многократно от фалшивия блясък на идеологическата претенция на юдеокабалистичния Библейски проект.

Прекършването на опита за реабилитация на ведическото спомняне, осъществяван тук чрез богомилството, и чрез българския ислям; напускането на представата за естественото единство на жизнената и социална среда, съдържаща се в предрелигиозните ментални процеси, става под натиска на протестантството и капитализма, които са проявени днес в последната си симбиоза – техния висш стадий, наричан глобализъм или корпоратокрация.

Днес, с изчерпването на основанията за съществуване на капиталистическата система, в условията на аморфен посткапитализъм, човечеството преминава през минното поле на финансово-олигархичен конгломерат от клъстери и наднационални корпорации. Автоимунния рефлекс на задушените национални държави и тех­ните общества е да се завърнат в спасителните представи от ерата на предкапиталистическия рай – да се измият и да възкръснат във водите на ре-еволюцията, в чистотата на предрелигиозното въз­приемане на света, дадена от Ведите и отстоявана от богомилите. Тя им е припомняна при взирането в т.нар. Античност – от Учението на Иисус за любовта и единството, а през т. нар. Средновековие – чрез Учението на боносианството. По-сетне е продължена от представите на техните наследници, богомилите. Защото национал­ните държави, ръководени от национално отговорни елити, са сред малкото останали препятствия пред пълната асимилация на човека и човешкото от бездушната финансово-олигархична машина на разлагащия се капитализъм – глобализма.

Ето мотива за това изследване, а и за преодоляването на обичайните неща от живота.

Защото е повече от очевидно, че тази жестока кабалистична матрица успява напълно да преобразува човека във вещ, от която властелините на постхуманното време нямат нужда. Постглобализмът възприема личността като заплаха за бъдещето на постхуманността и най-вече като криминален разхитител и ненужен консуматор на благата, които кабалистичната, финансово- олигархична матрица е приела за изцяло свои.

Тя ни превръща в живи мъртъвци, а дълбоката ни подсъзнателна същност – в запуснато гробище на мъртвите ни предци.

Ще допуснем ли да го направи?

(Край)

 

––––––

Публикацията е откъс от „Децата на Змията. Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

Д-р Иван М. Габеров е роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става магистър по история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Управител и едноличен собственик на издателствата „Елпис“, „Е“ и „Габеров“. През 2015 г. защитава дисертация по социална психология в СУ „Св.…