40 години след първото пряко избиране на Европейски парламент на политическата сцена се появява дясна опозиция на традиционния естаблишмънт, предлагаща да изведе интеграцията от задънената улица, в която е попаднал Европейския съюз. Скелета на тази фракция формират бъдещите депутати от Национален сбор (бившия Национален фронт на Марин Льо Пен) и италианската Лига – най-влиятелната в момента партия на Апенините с подкрепата на управляващата в Унгария Фидес, Алтернатива за Германия, десните от Австрия и някои от малките европейски държави.
Въпросите, които поставя новият десен блок, могат да се окажат съдбоносни за по-нататъшното развитие на общността. На първо място, за статута и ролята на Европейската комисия (ЕК) – прословутата крепост на т.н. „евробюрократи“. Започнала като скромен изпълнителен орган на Съюза, през изминалия период след средата на 80-те тя се превърна във влиятелна структура с мощна корпоративна хватка и значителни командни правомощия спрямо страните-членки с изключение на разпореждащите се Германия и Франция. Като най-радикално решение европейските десни предлагат Комисията да се разформира в сегашния си вид като заплаха за националния суверенитет и функциите й да поемат профилни агенции за решаване на конкретни проблеми по държавна поръчка. Всяка стъпка към реализацията на подобен сценарий ще промени лицето на съвременна Европа до неузнаваемост.
На второ място европейските десни призовават към отказ от повечето чисто политически аспекти на интеграцията с концентрация на усилия и средства върху общия пазар. Те настояват за същностна, а не декоративна реформа на миграционната политика. Към нея са насочени най-чувствителните очаквания на избирателите, защото засягат тяхната сигурност и ценности. В досегашния си вид тя беше заплаха за европейските граждани, макар че напълно устройваше чиновниците, циркулиращи между управленските центрове Брюксел и Страсбург.
В своя статия известният американски историк Тимоти Снайдер твърди, че за да избегнат собствената си радикализация водещите европейски страни трябва да се включат в мащабно обединение от рода на империята. Управляващият орган да бъде наднационален, подчиняващ волята на подведомствените държави. Досега за такава роля претендираше Европейската комисия. Всяко отслабване на правомощията й ще нанесе удар по идеалите на тези, които виждат в Европа империя на бъдещето.
Дори и в случай на значителен успех Национален сбор и Лигата с техните съюзници няма да могат да променят изведнъж курса на развитие на ЕС. Но те ще провокират политическия импулс за движението на Европа не към имперско чудовище, а към свободно обединение на нации. А само такава Европа ще бъде стабилна и жизнеспособна. Още повече, че всяко имперско чудовище има своето национални лице, независимо дали ще бъде с облика на „толерантната“ Меркел или на „инклузивния патриотизъм“ на Макрон.
Парадоксът е, че в самата Германия опозицията на това имперско залитане и подчиняване на единни правила бе поета от дясната Алтернатива, наричана от противниците си неофашистка.
Исторически Европа винаги е избирала между два сценария – условно да ги наречем „Единство по Русо“ и „Единство по Хобс“. Първият като доброволно обединение на страните по въпроси, които не нарушават техните суверенни права. Именно такъв модел беше заложен първоначално в основите на европейската интеграция и претърпя значителни изкривявания през последните 10-15 години. Вторият е имперското обединение със силен общ център. Това, което се опитаха да създадат Наполеон и Хитлер. Движението на Европа към едно по-свободно и необвързващо страните обединение ще измени общата парадигма на взаимоотношенията между страните, ще разшири полето на техните взаимни договорености, ще създаде и нов облик на европейския национализъм, установил се след Втората световна война. Неслучайно в свое изказване през май т.г. пред шведския „Aftonbladet“ бившият полски президент Лех Валенса заяви, че „Европейският съюз трябва да се ликвидира в настоящия си вид и да се създаде отново“.