АНАЛИЗИ > СТАТИИ
За лъвовете и овцете

Румен Попов - 05 юни 2019

Овцы стадятся, львы охотятся одни“

 („Овцете се събират в стадо, лъвовете ловуват сами“)

Неизвестен автор  за Пушкин

Преди милиони години, съществата, които някога ще станат това, което днес  наричаме „човек“, са започнали да се събират в стада, общества, каквото и да значи това за тях. Защото борбата с природата за съществование може да се води единствено с общи усилия. В тази титанична борба природата извежда напред единици. Без да е оскърбително за хомо сапиенс на 21 век, този закон на природата не се е променил. Биологически ние се отличаваме – по физически и умствени способности,  по характер и творчески способности.

Надарените  от природата в едно или друго отношение са „лъвовете“. Добре известен е стремежът на живите същества към първенство, към власт над себеподобните. Този стремеж е подсъзнателен подтик към повече блага, към по-добро место под слънцето. В живота на видовете той се проявява като безкомпромисна борба между претендентите за първенство, която най-често завършва с прогонването на конкурента, а не рядко – с неговото убийство. Наблюдаването на тези жестоки схватки между слоновете или лъвовете е много интересно зрелище, но то е достъпно за малцина зоолози и биолози – изследователи.

Между хората тази борба има малко по-различни форми като конкуренция, политически боричкания, но в края на краищата целта е завоюване на господстващо положение. Крайна форма на това противопоставяне са междуособиците, войните.

Нито едно човешко творение не е заченато на площада.Творчеството изисква усамотение. Всяка дълбока промяна в обществения ред и социалната система се подготвят от мислители, но се осъществяват в живота с активното участие на обществото, на по-голямата част от него. Същото се отнася и до литературните, музикални и артистични творения. Всички те имат създатели и неизброимо число привърженици, почитатели и…неизбежните имитатори. Но всяко творение на мислителя, изобретателя, артиста и музиканта добива смисъл само когато се възприеме от „стадото“- от обществото. Това прави и „лъвовете“ и „овцете“  звена на веригата на човешкия прогрес. Но „лъвското звено“ , чрез звеното на властта, затваря веригата . Тази власт може да бъде моралната власт на философа, писателя, научния гений. Ролята, която упражнява тя се изразява в утвърждаването на нови идеи, художествени стилове, научни направления, които обществото приема с по-голямо или по-малко единодушие. Не рядко моралната власт може за се изроди в мракобесие и насилие, каквито бяха идеите на Савонарола или средновековната инквизиция. Най-често обаче тя,  чрез политическите и държавните институции става законодател, който налага правила и задължения на многобройната  „маса“ от хора и преразпределя обществените блага.

Постепенно ролята на властта в междучовешките отношения добива самостоятелна роля, сдобива се със средства и сили да налага свои правила за действие и за самосъхранение. Несъвършенствата, а може би хитрините на институциите на властта, позволяват  често тя да се упражнява не от най-силните, нито от най-умните, а от най-ловките, от подставени лица. Класически пример в това отношение е монархията на Великобритания. Кралят (кралицата) е само символ на държавата. Той още от времето на Кромуел е предоставил управленските пълномощия на правителството. По такъв начин трите лъва от герба на Великобритания  са добре дресирани и изпълняват командните жестове и слова  ту на консерваторите, ту на лейбъристите, а  кралят (кралицата)  наблюдават цирка от привилегированата ложа. В политическия живот властта започва да се упражнява от анонимна по-малка или по-голяма група на  „лъвове“, които нямат нищо общо нито със силата, нито с интелектуалния гений. Тяхната власт е в парите. Томазо Лампедуза, в романа си “Гепардът”ни подсказва: “Сега имате нужда от пъргави младежи, с ум, открит повече за “как” да се действа, отколкото “защо”, ловки… да нагаждат определения частен интерес с неопределените обществени идеали.“  По-благопристойните форми на властта на „лъвовете“ в човешките общности наричаме демокрация; изродените чеда на демокрацията се превръщат в диктатура. Но и в двата случая истинските „лъвове“ най-често не са във видимото поле на обществото.

Когато става въпрос за власт претендентите за „лъвски постове“ винаги са повече от един. За простосмъртния гражданин  напълно безплатно са достъпните сцени на ежедневните боричкания между претенденти за партийни и национални лидери от всякакви разцветки и калибри. Привидните различия в мотивите на тези борби, които афишира носителят на царска титла или „простият човек“, получил образованието  и възпитанието си из улиците на Голяма София, имат едничка цел: власт и материалните блага, които тази власт осигурява. За нея  Стоян Михайловски в „Книга за българския народ“ пише:

…Имот се дава, здравие се дава,

Живот се дава, вяра, чест се дават,

жена, сестра, брат и деца се дават,

да, всичко в земний този мир се дава,

па дава се и всичко в небесата –

душа безсмъртна и блаженство вечно –

власт, синко мой, власт само се не дава!

 

Векът, в който ние живеем, сътвори средства за обмен на научни знания и произведения на изкуството с неограничени възможности. Те дадоха огромен тласък на човешката цивилизация. Но тези средства откриха и пътя на бедите, резултатите от които са видими още сега и ще нарастват в бъдеще.

Зависимостта на хората от тоталния натиск на средствата за  информация и пропаганда , както  и тяхната социална зависимост, позволиха обстоятелствата и случаят да поставят на „лъвски“ позиции най-посредствени „овце“. Близостта до силния на деня, социалното положение и прочее предимства много често отреждат челни позиции на хора, които не притежават нито качества, нито морални сили. И в това несъответствие на личните качества на човека с необходимите за една или друга ръководна или творческа позиция се крият огромните беди на обществото.

Ако горните мисли имат някакво основание в биологията на човешкия животински вид , по-трудно за разбиране е готовността на хората да приемат положението си на зависими от силните. Не само това: да приемат имущественото, класовото, кастовото превъзходство с преклонение и раболепие. Приемат се, въпреки честото морално и интелектуално превъзходство на тези, които са в безликата група на ръководените. Спомняме си умилителните възгласи в дните, когато нашето несъстояло се Величество се завръщаше от Испания. Потресаващото в този необясним повик за преклонение беше готовността на доста интелектуалци да го приемат сериозно за алтернатива на републиката. Това се случваше двадесетина години по-рано и вече е позабравено, но днешните примери на овчедушие и раболепие са в изобилие. Баби целуват ръка на човек, който може да им бъде внук, друга му плете пуловер за да не простине и отечеството да остане без спасителя си. Те не са получили нищо от него, но имат нужда да се покланят някому. Както се кланят на Господа, когото нито са виждали, нито са чули, но комуто по неизвестни причини се считат задължени. Без насилието на камшика пропагандният натиск ги е превърнал в послушна рая.

Казаното  е вярно в междуличностните и груповите отношения в обществото в границите на държавата, но дваж по-вярно е в междудържавните отношения. Когато постоянно сменящите се“лъвове“ – „по-големи братя”, проявяват загриженост за нашата икономика, правов ред и граждански права те се грижат единствено за своите властови и икономически интереси в нашата страна и в нашия географски регион. А ние, народът български, упорито понасяме положението на „овцете“ в обществото на народите. И даже се гордеем: „Ние сме лоялни съюзници!“. Очевидно е превръщането на националните „лъвове“ в международни „овце“, послушни на единствения световен пастир.

Предмет на друг разговор е развитието на властта в интелектуалния живот на хората. Във вековете, когато обменът на идеи, творения на техниката и изкуството, изобщо  общуването между хората е било затруднено, създадените обществени форми на организация, бит и управление, литературни и други творения на изкуството са много устойчиви във времето и пространството. Те са просъществували десетилетия и даже столетия без видими изменения. Робовладелческата социална система в Древна Гърция, в Римската и Византийската империи, както и материалната и писмената култура, които те създават  просъществуваха хилядолетия. Омир, Платон, Аристотел, Праксител са неоспоримите „лъвове“ на поезията, философията и изкуството много векове.  Ленивият ход на времето  през  ранното християнство, верската нетърпимост и мракобесие обрече на забрана и забрава творенията на гръцката и римската култура в продължение на много векове, чак до Ренесанса. Но постепенно ходът на прогреса се ускорява.  След края на буржоазната  революция и режима на Кромуел в Англия виждаме какъв колосален скок правят науката, изкуствата . Но оказа се, че това не е пределът на ускоряване на прогреса. Днешните средства за общуване дават възможност за безграничен  мигновен обмен на знания и произведения на изкуството. Но те създадоха и условията да се появи греховното творение, наречено „масова култура“. Мощните пропагандни централи  заливат културното пространство с творения, създадени някъде далеч от творци, нямащи нищо общо с културната среда, в която живеем ние. Но човекът на масовата култура живее в електронния поток, който го залива в минутите докато пътува в автобуса или докато си пие утринното кафе. Художествените си предпочитания той носи на тениската си, щампована с образа на политически „гении“ или „легендарен“ китарист  . Страхът да не изглеждат провинциалисти накара голямата част от творците да станат подражатели, имитатори. Малкото създавани оригинални творби често остават невидими и нечути, затрупани  от  вносната подражателската плява. Постепенно националната културата загубва своята самобитност. Днес трудно можем да говорим за културен облик на отделните народи. Унифицирането на формите и съдържанието на културните произведения ги направи безлични. Това е особено болезнен факт за културата на малките народи. На световната сцена ние се превръщаме в „стадото“, за което говори безименният автор на приведената в началото епиграма. „Стадото“ няма своя книга, свои музика и танци, свой театър. Всичко това му се поднася от чуждоземните „лъвове“, както в супермаркетите продават пакети с продукти от международни производители.  Информационният поток засмуква личностите и ги отпраща в блатото на безличието. Той се превърна в законодател в областта на културата и особено в социалната сфера.

Лишаването на човека от индивидуални вкусове и предпочитания го прави податлив на манипулации и лесен за управление. Смущаващо е когато виждаш десетки хиляди хора, вдигнали ръце със светещи мобифони и люлеещи се в такт с трясъка на барабаните и истеричните гърчове на китаристите. Човек се замисля: дали всички те споделят  предлаганата им музика или са въвлечени в поток, без собствена мисъл, от който не могат да излязат. Съвременният българин не може да отговори отрицателно на въпроса : „Обичаш ли Елвис Пресли, Мадона, Куин?“.  В мига, когато отговори „Не“ той ще изпадне в културна самота, защото днес всички обичат Пресли, Мадона, Куин. Включването на човека в общества на еднакво мислещи, чувстващи, действащи го лишава от свобода. Андрей Платонов в книгата „Чевенгур“  развива мисълта: „Когато всички мислят еднакво значи никой не мисли или мисли един.“

На основите на еднаквото мислене са съградените най-мракобесните системи за управление. Наложеното верско и йезуитско еднаквомислие спря културното и научно  развитие на Европа за векове и предаде стотици хиляди “еретици“, „магьосници“ на кладата.

Нацисткото единомислие около идеологията на „Моята борба“ на Хитлер струва на човечеството 56 милиона човешки живота, неописуеми страдания и разрушения, „единомислие“, последиците на което човечеството носи и до днес.

Днешното единомислие и единодействие на нашите управляващи с покровителите от САЩ, НАТО, Европейския съюз ни заставя да приемаме чуждите решения и действия като предел на мъдростта и справедливостта. Тях не ги тревожи мисълта, че може да има и друга истина,  че поколенията ще носят последиците от тяхното безразсъдство, а времето ще отсъди тяхната престъпна самонадеяност. Изобщо поставят ни в положението на „овце“ в компанията на „лъвове“.

Информационната мрежа, в която съвременният българин е оплетен, го лишава  от ярки творци. В значителна степен тя „ранжира“ нашите знания и вкусове към произведенията на науката, социалната практика, изкуството и изобщо на културата  по калъпа на чужди образци и формира поточна линия за тяхното производство у нас. В качествата им не ни е позволено да се съмняваме.

Ще си позволя още един цитат. Древният китайски философ Ляо Цзы в “Дао Де Цзин” казва:  „Знанието, без частица съмнение е  източник на най-силните заблуждения. Само това заслужава да признаем за абсолютна истина!“. Ако това е така опазването и развитието на нашата отечествена култура е възможно само когато започнем да се съмняваме в стойностите на вносните субпродукти и  издигнем своето различие в свещено право на оригинално творчество . Това е възможно при умна държавна политика. Кой и кога ще създаде и проведе тази политика е въпрос с повишена трудност, като наблюдаваме официализираното безкултурие на властимащите и неразбираемото равнодушие и бездействие на писатели, художници, музиканти пред разрушителните процеси на националната културна идентичност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Румен Попов е български офицер, контраадмирал, о.р. Роден е в Пловдив през 1932 г. Завършва Висшето военноморско училище „Н.Й. Вапцаров“ през 1953 г. Във ВМФ десет години служи на подводни лодки от щурман до командир на подводна лодка. Завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург) през 1966 г., след което служи в щаба на ВМФ и оперативно управление на Генералния…