АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Политическа икономия на глобалния капитал

Боян Дуранкев - 04 юли 2019

(Размисли по книгите на Колин Крауч и 30-годишния „преход“)

Проф. Колин Крауч е роден на 1-ви март 1944 година. Изследва взаимодействието  между политическата икономия и демокрацията, като той е привърженик на егалитарната демокрация. На български са преведени неговата книга „Постдемокрация“, публикувана първоначално през 2004 година, както и „Неолиберализмът и социалната демокрация – борбата продължава“, издадена през 2019 г.

Под „постдемокрация“ Крауч разбира система, в която политиката все по-силно се затваря в своя собствен свят, поддържайки връзка с обществото чрез манипулативни техники чрез връзките с обществеността и рекламата. По този начин демократичните форми продължават да съществуват, но все повече се изпразват от съдържание. Обратно казано, историческото развитие на демокрацията има параболичен характер. Следователно, големият проблем е как да не се допуска концентрация на власт в частни ръце.

   

Изследванията доказват, че до 80-те години на ХХ-ти век в една значителна част от страните по света демократичните институции успяват да наложат своята власт над пазарните институции. Дотогава в тези страни е прилаган кейнсианският модел на макроикономическо управление, комбиниран със силно развитие на обществените движения, силно участие на левите сили в управлението, силна ангажираност на гражданите към проблемите на правата на човека, ограничаването на надпреварата във въоръжаването, раждането на екологичните движения.

Но именно подценяването на една от слабостите на модела на кейнсианското икономическо управление – натрупването на гигантски бюджетни дефицити и последващата инфлация предизвикват търсения в посока на по-добро управление.

До този момент демокрацията, възприемана като доминантна власт на народа, а не на капитала, има силна привлекателност. Търсенията на по-добри възможности за развитие, особено в областта на икономиката, се свързват с ограничаване на бюджетните дефицити и задържане на инфлацията. Предложенията на едрия капитал са: създаване на възможности за по-високо и по-динамично икономическо развитие чрез развързване ръцете на частната инициатива и ограничаване намесата на държавата.

Настъпва „Ерата на постдемокрацията“. Причините са няколко. От една страна, в края на 80-те години на ХХ-ти век по света намира силно развитие икономиката на транснационалните корпорации. Те силно се различават от монополите в рамките на една държава, характерни за началото на ХХ-ти век. Транснационалните корпорации, наречени глобули, започват да доминират не само в собствените си страни, но и в страните, където търсят суровини, работна сила и реализация на своята продукция. От друга страна лидерите на транснационалните корпорации насърчават провеждането на неолиберална икономическа идеология както чрез различни фондации, така и чрез пряко финансиране на неправителствени организации защитаващи частни интереси, а също и подстрекаващи към „цветни революции“, водещи до доминация на пазара върху демокрацията. От трета страна, една значителна част от политиката се сраства с капитала, като част от политиците намират удобна форма на препитание и облагодетелстване, служейки не на гражданските, а на частните интереси, независимо от етикета, който притежават – „интернационалисти“, „проевропейски“, „евроатлантически“, „леви“ или „центристи“.

Следователно демократичните форми остават, но са изпразнени от демократично съдържание.

Ето какво се случва с националните държави, включително и в Европейския съюз:

  1. „Състезание към дъното“. Най-вярната служба на капитала се изразява в законовите „реформи“ за намаляване на данъците на най-богатите. „За да работели по-добре пазарите, трябвало да се намалят данъците и социалните осигуровки, заплащани от капиталистите“. Но когато определена страна въведе такива изгодни условия за пазара и капитала, останалите страни се чувстват длъжни да участват в този тип конкуренция предлагайки, още по-ниски данъци и социални осигуровки. Пристига на дневен ред и политиката на „плоските данъци“, намаляването на ДДС, опрощаването на дълговете на компаниите. Разгръща се инициативата на офшорките. По този начин националните социално-осигурителни системи стигат до пълна нефункционалност, здравните и образователните системи се приватизират в голяма степен, пенсиите и социални осигуровки стават все по-тънки и безсмислени, а хоратя се принуждават да работят до часа на смъртта. Настъпва ерата на „комунизъм за богатите и вулгарен капитализъм за средната класа и по-бедните“. Обществата започват да приличат, образно казано, на круша – отгоре са „единия процент“ свръхбогати, останалите стават все по-бедни.

България не се отличава от този модел – в нашата страна неравенството нараства най-бързо спрямо света през новия век; арогантната левица БСП въвежда именно тук „плосък данък“, като лидерът й се оттегля на топло в Брюксел, докато семейство му печели десетки милиони чрез ГЕРБ.

  1. „Държава – идиот“. Либералната идеология започва да лансира тезата че държавата е „институционален идиот“, който не може да управлява по-добре от частните капитали, а когато управлява стига до трагични резултати и национални банкрути. Разбира се, че тази теза е невярна, да си припомним само кризата от 2008 година. И в капиталистическите страни до 80-те години на ХХ-ти век и в социалистическите страни по същото време държавата успява да се грижи както за социално осигурителните системи, така и за развитието на инфраструктурата, индустрията, повишаването на жизнения стандарт и усъвършенстването на начина на живот. Неолибералите лансират тезата че когато един човек е частник, неговите интереси го принуждават да работи по 24 часа на денонощието, служейки на нуждите и потребностите на консуматорите; когато същият човек работи в държавата система, той гледа въобще да не работи, само да получава заплати и премии, като бюрократизира своята дейност. Идиотската теза на неолибералите става доминираща особено в страни с третичен периферен капитализъм като България. „Частното е честно и прекрасно, държавното е боклук!“
  2. Политика на „въртящите се врати“ между капитала и държавата. Въпреки че държавата намалява своето участие в икономиката както като потребител, а също като инвеститор, тя все пак продължава да интегрира значителни финансови ресурси. Разбира се, че подобни ресурси се оценяват от едрия бизнес като много полезни за усвояване, поради което той се стреми да назначи свои хора в държавното управление. Създава се срастване на капитал и държава. Пълномощниците на капитала, които застават в държавния апарат, започват да насочват финансовите потоци в правилната за техните кукловоди посока. Както доказа един виден български политик, „аз разпределям финансовите потоци“. Самите политици също имат свои финансови интереси и получават порции от обществената баница. „Въртящите се врати“ дават ползи и на кукловодите, и на техните кукли: първо, когато куклите работят в системата на държавния апарат, насочват държавните ресурси (или изкупуват частни продукти и услуги на свръхвисоки цени чрез „публично-частното „партньорство“) към кукловодите; второ, когато куклите напуснат държавния апарат, минават на тиха и високоплатена работа в частния бизнес, а и често получават „подаръци“ (работа в чужбина, безплатен луксозен апартамент; жилища на специални цени, скъпи „консултации“ и т.н.)
  3. Поглъщане на средствата за масова информация. Капиталът не обича независими медии, той предпочита зависими медии – модератори. Обожава прост народ. Предпочита и прости лесно управляеми политици. Затова когато определена медия не провежда правилната политическа линия, едрият капитал или я ликвидира, или я изкупува, или изкупува влиятелните журналисти на килограм. Целта е да се диктува съдържанието на обществено политическия дебат; още по-добре е хората да се замислят върху силиконовите гърди на проститутки, а не върху неравенствата. Дебат, оформян от преститутите. Емоциите трябва да изместят разума, а доколкото такъв има, той трябва да бъде поставен натясно в ъгъла. Казано по думите на Едуард Бернайс, хората не трябва да бъдат оставяни много-много да мислят, затова трябва да процъфтява индустрията на fake нюз. Типичен пример за илюстрация: възхвалата на уж „индустриалното развитие на България до 1945 година“ от хора, които хал хабер си нямат от история и икономика.
  4. Създаване на новобогаташка левица и зависими синдикати. Левите и лявоцентристките партии също не могат да бъдат оставени да се влияят от интересите на широките народни маси. Точно по тази причина корпоративният елит се стреми да спонсорира, подкупва, урежда, лобира върху политиците и синдикалистите, допуснати донякъде в управлението. Създава се и ляв елит от новобогаташи, които се стремят още повече да се обогатяват независимо кой управлява. Още един пример за доказателство: овладяването на БСП чрез финансови зависимости както от бившето СДС, така и от сегашния ГЕРБ, без да пропускаме вечно актуалното ДПС – „стратегически партньор“ („както Слънцето и въздуха за всяко живо същество“) винаги на БСП.

Всичко това довежда до отслабване на държавата, разделение на народа и между народите, създаване на всеобща несигурност. Капиталът обожава слабата държава и несигурните хора, склонни да се продават за стотинки. Народът, на свой ред харесва силната държава и несигурния капитал.

Краен резултат: икономическият либерализъм произвежда крайно нелиберална демокрация.

Изход от тази фалшива и нелогична ситуация е възвръщането към социалната демокрация. Накратко:

  1. Държавна икономическата политика в полза на народа.
  2. Високи нива на регулации и прогресивни данъци.
  3. Морал в икономическите резултати.
  4. Обединена реална левица.

За тях – друг път.

Боян Дуранкев е български икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. Роден е на 2 май 1951 г. в София. През 1980 година завършва специалност социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а…