Известно е, че Димитър Михалчев е най-известният български философ пред 9 септември 1944 г. Дългогодишен професор по философия в Софийския университет, няколко пъти посланик на България, председател на БАН, а през 1948 г. е основател и пръв директор на новосъздадения Институт по философия към БАН.  Дълги години той води спорове с марксистите в България и е представян след 1989 г.  Независимо от това обаче той приема определени постановки на марксизма.

Настоящият текст е част от монографията на Димитър Цацов "ДИМИТЪР МИХАЛЧЕВ -  по пътя на основонаучната философия (1905 – 1908 г.)", София, 2019, която може да бъде изтеглена от тук.

Още през периода 1903-04 г. Михалчев подчертава, че ценното в марксизма е неговата материалистическа теория за историята. В това отношение той продължава тази линия на защита на историческия материализъм. Но освен теоретичните аргументи и неговата най-близка среда му дава допълнителни импулси за поддържането на тази линия. От известната до сега кореспонденция на Димитър Михалчев той активно общува с д-р Кр. Кръстев, Иван Шишманов и Григор Василев. Във философско отношение между младия философ и д-р Кр.Кръстев общото е критиката на материализма във философията. Съвпадението с Иван Шишманов е в положителното отношение към историческия материализъм. Иван Шишманов използва в своите анализи методологията, която му дава историческия материализъм (Димов 1988:320-322; Шишманов 2003: 136-138). Но най-близки и съвпадащи са позициите му с Григор Василев, който по-късно е и негов кум. Михалчев посвещава книгата „Форма и отношение“ именно на Григор Василев. Дори студията „Разпрата между българските социалисти“, която е една апология на т.нар. широк социализъм е в духа на социално-политическата ориентация на Григор Василев.

Григор Василев е роден на 24 юни 1883 г. в с. Радово, Трънско. Завършва основно училище в родното си село, а след това се записва да учи в Първа мъжка гимназия в София, въпреки нежеланието на баща си. Той завършил гимназията през 1900 г. Учител по философия му е Цветан Радославов, по история – Димитър Маринов, виден български етнограф, фолклорист и историк, и редица други. Още като ученик Гр. Василев влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, като започнал своята журналистическа дейност в редакцията на нейния теоретичен орган сп. „Ново време“, издаван от Димитър Благоев. Тук той напечатал през 1900 г. реферата си за земеделската криза. Гр. Василев сътрудничил под псевдонима Wellislaw и в издаваното от Янко Сакъзов сп. „Общо дело“. Около Янко Сакъзов и Димитър Димитров (преводача на книгата на Е. Бернщайн – ДЦ) се оформя група, към която гравитира и Гр. Василев. Тя симпатизира на немски социалдемократ Едуард Бернщайн. Групата се нарича „общоделска“, по името на сп. „Общо дело“. През 1900-1901 г. той е учител в с. Драганово. След кратковременното си учителстване записва право в Софийския университет. През времето от 1902 до 1906 г. Гр. Василев участва активно в разгорелите се сред него идейни борби. През юли 1903 г. в Русе на Десетия си конгрес БРСДП отново се разцепва, като изключва общоделците. Гр. Василев присъства на конгреса и се присъединява към групата на общоделците, която се обособява като БРСДП (ш. с.).

Като студент в IV курс през втория семестър на 1905 г. той е един от организаторите на студентската стачка за академична свобода в университета и срещу потъпкването на чл. 83 и 84 от Търновската конституция. Стачката е организирана от Студентското дружество „Напред“, студентския клуб, македоно-одринската студентска организация, БРСДП (т. с.) и БРСДП (ш. с.). На 15 май 1905 г. Гр. Василев и останалите организатори на стачката са изключени от университета. През 1903 г. той става член-основател на кооперация „Напред“ и е секретар на I конгрес на Работническите синдикати и взаимоспомагателни дружества. До изключването му от Софийския университет Гр. Василев сътрудничи на вестничето-лист „Академична борба“, като често пъти се скрива зад инициалите Б. А. Работи и в редакциите на „Български печат“ и „Ново общество“. През 1905 г. участва и в стачката на обущарите в Дупница. Тъй като няма право да продължи следването си в Софийския университет, той е приет през същата, 1905 г. в Юридическия факултет на Женевския университет. На 23 октомври 1906 г. завършва следването по право. Гр. Василев е един от най-близките и доверените приятели и съратници на Тодор Александров и Иван Михайлов. Гр. Василев се включва активно в легалното македоно-одринско движение още като учител в с. Драганово. Той участва в дейността на Върховния македоно-одрински комитет и поддържа тесни връзки с анархистката група на солунските и цариградските атентатори, и по-специално с Петър Соколов, с когото води кореспонденция. В една своя телеграма Петър Соколов му нарежда да се постави кандидатурата на Йордан Попйорданов (Орце), ръководителя на групата на солунските атентатори, за делегат на конгреса на ВМОК през 1900 г., а в следващата телеграма Петър Соколов го информира за пътуването на Орце за Женева. Гр. Василев е в близки отношения и с Борис Сарафов, Димитър Ляпов-Гурин, Христо Матов, Никола Милев, Наум Томалевски, Димитър Чкатров, Христо Силянов, П. К. Яворов, Симеон Радев, Данаил Крапчев и редица други македоно-одрински революционни дейци и сътрудничи на македонския периодичен печат. След дипломирането си в Женева той се връща в края на 1906 г. в София и отново се включва в политическите борби. На 20 декември 1906 г. е обявена Генерална железничарска стачка. Исканията на железничарите са: осемчасов работен ден, премахване на безплатния труд, осигуряване на безопасност и хигиена в службите и др. Гр. Василев е един от организаторите на тази стачка, с което той се гордее през целия си живот. През това време той е член на Централната комисия на синдикатите в България. Стачката започва след постигане на споразумение за обща платформа на трите съюза на железничарите и след обявяването на подкрепата на БРСДП (т. с.) и БРСДП (ш. с.), Радикално-демократическата партия, Българския учителски съюз и студентството. Веднага след започването на стачката в салон „Свобода“ държат речи Асен Цанков, Гр. Василев, Петко Величков, Никола Харлаков, Георги Кирков и Найчо Цанов. Стачката продължава близо 6 седмици и завършва с успех, след като е парализиран не само транспортът, но и целият живот в страната. През времето от завръщането си в България до Балканските войни Гр. Василев сътрудничи на вестниците „Македоно-Одрински преглед“, „Илинден“, „Право“ и на редица други периодични издания на македоно-одринското легално и революционно движение. От края на 1907 г. той е адвокат при Софийската адвокатска колегия и е избран за общински съветник.

През май-юли 1908 г. пътува до Русия, откъдето изпраща дописки на в. „Илинден“. Тук той се среща и разговаря с редица руски политически дейци, сред които са Петър Струве, Максим Максимович Ковалевски и Павел Николаевич Милюков. Заради вижданията си относно ролята на социалдемокрацията в разрешаването на българския национален въпрос, които се различават от официалните постановки на БРСДП (ш. с.), Гр. Василев е в непрекъсната дискусия с ръководителите и и неколкократно е заплашван с изключване. Обвиняват го открито, че е преминал на позициите на демократите. На Амстердамския конгрес на Втория интернационал през 1904 г. е приета резолюция за единството на социалистическото движение. Единият представител на БРСДП (т. с.) на конгреса е Кръстю Раковски. През 1908 г. той започва дейност за обединението на тесните и широките социалисти в една партия. За изпълнението на тази задача Кр. Раковски основава първия социалистически всекидневник в. „Напред“, който излиза в София от 27 май 1911 до 1 януари 1912 г. В лицето на Гр. Василев той вижда една от опасностите за обединението. В статията „Обединената партия“ от 28 декември 1911 г. Раковски го обвинява, че чрез него демократите предлагали в правителството няколко места за широките социалисти, нещо, което той смята не за „компромис, а една избирателна вакханалия“ и което е недопустимо за една социалистическа партия. А в статия от следващия брой на вестника от 29.XII. „Бъдещето на обединената партия“ пише: „Ако в гърдите на обединената партия живеят две души, душата на Гр. Василев живее в много гърди: и в тези на обединената, и в тези на върховистката македонска организация, и в тези на Демократическата партия. Той явно проповядва това, което неговите приятели от обединената проповядват скрито: войната и провокацията. В „Камбана“ и „Вардар“ той излезе под буквите Б. А. от името на ВМРО да възвести на света, че атентатът в Македония е организиран от него и приятелите му.“ До последния брой на вестника Кр. Раковски продължава да пише срещу Гр. Василев с цел да го дискредитира пред членската маса за двуличие и за антисоциалистическа дейност в услуга на демократите. Конфликтът между двамата продължава до края на живота им. По късно Гр. Василев преминава в редиците на Демократическата партия. (Билярски http://www.sitebulgarizaedno. com/index.php?option=com_content&view=article&id=374:2012-02-04-09-32-59&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61). Много от темите в писмата на Димитър Михалчев до Григор Василев могат да се обяснят с интересите на последния. Симпатиите на Михалчев към т.нар. ревизионизъм в марксизма в голяма степен вероятно се дължат именно на общуването му с Гр. Василев, а и редица събития (напр. посланичеството му в Чехословакия и др.) в живота му също така могат да се намерят „следите“ на този негов приятел, които до смъртта си има силно политическо влияние в България. Но това тема за друго изследване. Тук ще продължим проследяването на теоретичните възгледи на Михалчев през периода 1905-08 г. Ако до тук основното внимание е насочено към дебатите, анализа предимно на философските основи на марксизма и отношението на Михалчев към тази проблематиката, то сега изследователската оптика се прехвърля върху защитата на социалното учение или историческия материализъм. До края на живота си той ще подчертава именно това, че в ранните се работи той е защитил социалното учение на марксизма.

През периода 1905-08 г., както и през първия период на формирането му като философ на въпроса какво е значението на историческия материализъм за науката, отговорът на Михалчев е: от всички направления, които се борят против вмъкването на телеологически елемент в историята като наука единствен марксизмът (историческия материализъм) е способен да покаже по какъв начин може да се създаде от историята наука. Възниква въпроса, какво по -точно Михалчев разбира под исторически материализъм: „Чрез учението за обществения характер на личността и възгледа за класовата диференциация – материалистическото разбиране на историята представлява пръв, сравнително най-задоволителен опит да се прокара с пълна последователност принципа на причинното обясняване в историческата наука. Ние оставяме, разбира се, открит въпроса за затрудненията, на които има да се натъкне едно последователно прокарване класовия принцип в историята… А колкото се касае до питането: ами какъв би бил историопист в едно време, когато не ще има класова диференциация?“ – отговаряме, че това е любопитния въпрос за „границите на историческия материализъм“, който лежи вън от рамките на настоящата статия. За всеки случай, при днешното състояние на историографията и нейните теории, ние мислим, че историческият материализъм, разбран както трябва, дава най-надеждна основа за изграждане на историята като наука (в тесния смисъл на тая дума): като „естествена“ наука.“ (Михалчев 1906г: 1023-1025).

Новото през периода 1905-08 г. в сравнение с предишния Михалчев излага за първи път по конкретно разбирането си за някои основни елементи от историческия материализъм. Ако в периода 1903-04 г. той защитава историческия материализъм без особено много да излага подробности от вътрешната му структурираност, а само изтъква най-общите му характеристики и преди всичко за ролята на „стопанския живот „на хората като определящ тяхното обществено съзнание, то сега той се спира по-подробното изложение на историческия материализъм. Цитатът е дълъг, но заслужва да се представи цялостно идеята на Михалчев, а не да се преразказва: „… марксизмът даде за пръв път възможност да се обясняват историческите явления по начин, принципиално еднакъв с тоя на естествените науки. Но нека разгледаме работата по отблизо. Известно е, че едно от големите научни достойнства на естествознанието, доколкото работи със закони, е, че то може да предвижда явленията, промените в света, в природата… Като казвам, че марксизмът даде възможност да се приложат принципиално същите мисловни средства в историята, аз искам да кажа: 1-о че той пръв даде възможност да се предсказват научно събитията в социалния и историческия живот и 2-и че той направи възможно изгонването на всякаква телеология из областта на историята като наука. Втората от тия две точки ще има да ни занимава и по-сетне: при нея ние ще видим, какво грозно противоречие зее между Маркс и Рикерт, които, според г. Д-ръ К., не могли нито в един пункт да бъдат противоположни. Сега ни интересува първата от тия две точки. Но преди всичко: кой е оня закон, който Маркс откри и който ни дава възможност да предсказваме? Ние видехме, че астрономът, балистът, метереологът и т.н. предсказват само защото разполагат с известни закони. За да може и марксизмът да предрича събитията в историята, трябва да има на ръка някакъв закон. Но има ли такъв и кой е тоя? Г. Д-ръ казва, че Маркс никакъв „общ каузален закон“ не бил открил. Но истина ли е това? Аз дават думата на Енгелса: нека той отговори! В предговора към съчинението „Der achtzehnte Brumaire“, той пише, че класовата борба е великият закон на историята, чрез който могат да бъдат обяснени всички борби и явления в историческия живот. Нещо повече: тоя закон, казва Енгелс, има за историята такова кардинално значение, каквото оня за превръщането на енергията в естествознанието. Това е законът за материалистичното разбиране на историята. И то е закон, защото – според марксизма – това е едно общо положение. Марксистът казва: където и когато да е дадено историческо променение, то требва да бъде мислено като стояще в съотношение с борбата на класите, по-общо изразено: с икономическите отношения на дадено време. Пада да речем кабинетът на д-р Данева. Марксическият историк (до колкото той е историк: доколкото той твори наука, а не антрефилета, фейлетони и романи) трябва да разгледа това явление (променение, произшествие) до колкото то може да бъде приведено под положението за борбата на класите, това значи в случая, до колкото то може да характеризира класовите отношения на дадено време, напр. безсилието на буржоазията да застане на самостоятелна нога спрямо короната. Както горе естественикът обяснява дадено произшествие (затъмнение и т. н.) чрез подвеждането на това конкретно, индивидуално произшествие под известни общи съотношения и закони, така и тука, марксистът се старае да обясни характерно явление с подвеждането му под някакво общо положение, под един закон… . От само себе се разбира, че там, гдето нема да съществуват вече класови борби, там нема и да важи тоя закон, взет в тая специална форма. Известно е, че съществува даже спор върху туй: дали матер. разбиране на историята ще има валидност при едно колективистическо общество… Въпрос е за принципиално същите мисловни средства, може да иска от философа на историята да му даде непременно общ закон за цялото минало и цялото бъдеще на човешката история. Законите не се изсмукват от пръстите. Ние сме имали до сега и дълго още ще имаме буржоазно общество… според историческия материализъм, именно защото стопанския живот представлява основата на общественото битие, за туй и той само има самостоятелна законосъобразност (гл. Философ.-истор. учения на Маркса, от Белтова,стр. 181 – 182; Plechanow: Beitrage zur Geschichte des Materialisinus, стр. 235). Защо след като в една страна са владели правовите норми А, влезли са в сила след 60 години други… това е непонятно, ако разглеждаме само юридическите кодекси в техните последователности. Защо даването на пари под лихва в средните векове се проклинаше от църковните амвони, а днес се счита за нещо съвсем легално, – това тоже не може да бъде разбрано, ако се разглежда само промената в нравите. И тия неща са непонятни затуй, защото нито в морала, нито в правото, нито в коя да е друга идеология царува самостоятелна законосъобразност. Обаче защо след феодализма е дошъл капитализма – това е съвършено понятно, тука има пряка необходима връзка между едното и другото. Защо след капитализма иде колективизиране на собствеността – и това е понятно… Появи се в Русия така нареченото „новоидеалистическо движение“, представлявано преди 4 – 5 год. от Струве, Булгаков, Бердяев и др. – и паралелно с туй взе да пуща корен някакво „декадентство“ в известни кръгове на руското изкуство. Веднага марксистите почнаха да обясняват, че всичко това отражавало печалното състояние на умовете на господствующите класи, които навсякъде сега предпочитали сантименталните лигавения, хашиша на метафизиката и свръхчувственните фантазии пред трезвата критическа мисъл и положителната наука и т. н. Издадоха се в Немско напоследък неколко книги върху Новалиса, един от видните романтици от 1-ата половина на XIX век – и ето че марксиститe в „Neue Zeit“ и другаде захванаха да обясняват увлечението и възхищението от неговия „магически идеализъм“ като отражение на същото онова споменато по-горе печално състояние на господствующите класи. Има ли нужда да разправям за Ницше, за когото се писа даже, че неговата идеология отражава разцвета на капитализма? Не е нужно: вие виждате, че за марксиста „исторически интерес представлява това, което може да бъде приведено в некакво теоретическо съотношение към центъра на обществения живот. А тоя център е стопанския живот… . И в туй, разбира се, марксистът – стоейки върху своето гледище – е съвършено последователен. За туй и като се опита некой да обясни нещо вън от какво да е теоретическо съотнасяне на обясняваното към икономическите отношения на хората – веднага марксистът се намръщва или весело клати глава: той чувствува, че тука обяснението е повърхностно, то не отива до основата. А тая основа е икономическия живот. 1-о Или е вярно, че икономическите отношения са центъра на обществения живот и че историята е борба на класите – и тогава марксическото обясняване на един исторически факт има само там, гдето тоя факт се привежда в някакво – какво да е теоретическо съотношение към тоя център; или пък 2-о вие мислите, че има социално-исторически явления, които могат и требва да бъдат разглеждани вън от всякакво съотношение към живота на класите и икономическите отношения – и тогаз вие не сте вече марксист: Или-или! Аз обрисувах по-надълго туй обстоятелство, понеже то скоро ще ни потребва. Тука за нас е важно, че, като изучи икономическите и класови отношения на дадени страни, марксистът може да предвижда. Още преди години, знаейки, че Япония – като млада капиталистическа страна – ще почувствува скоро потребност от колониално разширение и че от друга страна Русия (изпречена срещу и, за да диверсира общественното мнение от своето вътрешно разложение) ще се pеши да се сдави с нея – марксистите предричаха една война. В каква форма щеше да стане това сблъскване – те не знаеха, както и балистът не знае, на колко парчета ще се пръсне хвърления от него снаряд. Но те действително предвидеха. Да вземем втори пример. Марксистът, изучвайки настоящето и тенденциите на капиталистическото развитие, вади извод, че социалистическото общество е необходимо, че в не съвсем далечно време то ще наследи настоящето. Обаче знае ли той, че класите някое време ще изчезнат, той може да предвиди вече много други неща: напр. класов морал, какъвто царува днес – казва Енгелс – в бъдещето общество не ще го има вече. Защо? От где знае това Енгелс? Сънувал ли е той бъдещата наредба? Не, той заключава, той вади извод от общото положение, от марксическия закон: икономическите променения засягат и обуславят всички социално-исторически промени. Изменят ли се коренно икономическите отношения, ще стане постепенно и едно коренно променение в морала: със забравянето на миналото, мястото на класовият морал ще бъде заето от друг, от „една действително човешка нравственост“ (Anti-Diihring, стр. 90). В едно свое изследване върху причините, поради които хората са вярвали и вярват в Бога, видният френски марксист Пол Лафарг намери, че тези причини се крият в икономическите отношения на буржоазното общество. Следователно, казва той, изчезнат ли тези икономически отношения, ще изчезне с тях и вярата в Бога. И тука марксистът предвижда, а туй значи, че той си служи с мисловни средства, принципиално еднакви с ония на естествознанието. Аз нарочно казвам – и съм казвал на десетки места в статията си – „принципиално“, затуй, защото особеността на социалния живот прави невъзможно едно тъждествено предвиждане както в съвременната астрономия напр. Бе време, когато астрономите предвиждаха коя седмица ще стане едно слънчево затъмнение. По-сетне: кой ден, сега те предсказват и секундата. Такова изтънчвание на предвиждането в социално-историческата наука – е невъзможно преди всичко за туй, че самите ние, които предвиждаме, като действующи и строящи историята хора, правим свободен избор на това, което ни предложи: инак (сметат някой) невъможна би била деятелност. Ето, такава е моята мисъл. Така е мислил и Маркс, и Енгелс, така мислят всички марксисти днес. И такова предвиждане в историята е възможно само за туй, защото марксизмът намери за пръв път един закон, който гласи: обществените отношения на хората могат на последня инстанция да бъдат разбрани като икономически, като класови отношения… Нека взема още един пример. Вие, г. Д-ръ К., „тесните“ социалисти, уверявате, че ревизионизмът бил израз на едно особно обществено състояние, именно на известна криза в социално-икономическо равновесие в живота на европейските народи от неколко години насам. Скоро обаче, пророчествувате вие, ще настъпят кризи, временната видима хармония ще рухне с трясък ( впрочем това рухване било почнало вече), класовите отношения ще се изострят и тогава заключавате, ще изчезне и ревизионизма като особна псевдосоциалистическа идеология. Блажени верющи! Вашето пророчество, колкото и фалшиво според мене, за всеки случай направено е като извод от оня общ Марксов закон, който казва: измени ли се битието, социално-икономическото битие на масите, ще измени и тяхното съзнание. Тъй че читателят вижда какво значи моето твърдение, че историческият материализъм даде пръв възможност да приложат в историята принципиално същите мисловни средства, каквито имаме в естествознанието. Обаче, възразява г. Д-ръ К. по-нататък, нема в историята такива „общи каузални закони“, от които да се извеждат еднократни индивидуални събития. Тука требва да се имат предвид неколко неща. Че руският цар Николай II може утре да умре – това разбира се ще бъде едно събитие, което не може да се предвиди, особно ако той не е боледувал и животът, му бъде покосен внезапно. Но какъв тласък ще даде неговата смърт на освободителната борба в Русия – особно ако тя бе се случила напр. преди 5 – 6 месеци – – това един далновиден историк, който добре познава обществените съотношения в тая страна, може в значителна мера да предвиди. Казвам „в значителна мера“ – за туй, защото нашите предвиждания в историята са само принципиално еднакви с тия в естествознанието… Друго: г. Д-р К. подмета думите „еднократни и индивидуални явления“ : те не могли да се предвиждат, нямало в историята закон, от който да могат те да се извлекат. Ние обаче видехме, че марксистът извлича събития (определена промяна на моралните въззрения на бъдещите поколения, изчезване на вярата в Бога, война между Япония и Русия, изфирясване на бернщанианството и тържество на революционната социалистическа идеология и т. н.) от основния закон на Маркса за съотношението на историческото битие към съзнанието. Едно от двете: 1-о или тия сбития са „еднократни и индивидуални „явления и тогава не е вярно, че в историята нямало „общи закони“, от които да се извеждат, това значи: да се предвиждат такивато събития; или пъкъ 2-о тe не са „еднократни и индивидуални“ (г. Д-ръ К. казва на стр. 273: едно явление е дотолкоз историческо, до колкото е индивидуално), но тогава той флагрантно си противоречи, като твърди на стр. 275 следното: според социалистите „в бъдаще в историята ще се случи един факт, едно историческо събитие, което ще се казва колективна собственост“. Или – или! Друга възможност нема… .Той не е разбрал основната заслуга на марксизма: даването възможност да се приложат в историята мисловни средства, принципиално еднакви с тия на естествознанието. И за туй именно той твърди: „Рикерт е против търсението на общи каузални закони (в историята), от които да могат да се извеждат явления: и кой умен човек би намерил, че тук Рикерт е крив!“ Да, но ето че марксистите са именно тия „неумни хора“. Него, г-иа Д-р К., особно го смущава думата „извеждам“: Маркс, казва той, не извеждаше колективизма „от някакви логически абстракции“, а от конкретно изучване на икономическата действителност… От един исторически закон като тоя на Маркс не могат разбира се да се извлекат съвършено индивидуални събития. Истина е, че като работим само с един закон, по-право само с една законосъобразна верига ние не можем да предречем индивидуалността на едно произшествие. Но там е работата, че задачата на науката не се сстои само в търсение на общото, следователно само в строение на общи понятия и закони – както мисли Рикерт, а същевременно с горното, тя ни ориентира в действителния свят (срв. „Мисъл“, 1905, кн. X. стр. 610). Първата от тия две цели на науката се постига чрез абстрахиране от особеното, индивидуалното, чрез генерализация значи; а втората: чрез съчетаване на няколко законосъобразни редове чрез проникване отново към индивидуалното, към конкретното, което в първия случай (при генерализацията) се изплъзва от нашия научен интерес. От закона за падането на телата не можем разбира се да извлечем: как точно ще падне Иванчо от прозореца на третия етаж, дали с краката на долу или с главата на долу. Тука законът не ни казва нищо за индивидуалното. Но ако ние комбинираме тоя закон с други неколко, по-право ако съчетаем неколко закономерни вериги, (напр. тоя за падането на телата с оня за съпротивлението на въздуха и т. н.) тогава ще успеем да предвидим в значителна степен индивидуалния начин, по който Иванчо ще падне… Заслужава да се отбележи, че ориентирането в действителността, що ни е дадено в историческите предвиждания, е възможно само защото и там ние комбинираме неколко закономерни редове. От изучването конкретните обществени отношения в Япония още не можеше да се дойде до предричаното, че ще има война. Требваше горната верига да се съчетае, да се комбинира с друга, с вътрешното разложение на Русия. Тогаз само стана възможно предвижданието на едно събитие, каквото беше войната. Тука читателят вижда каква голяма принципиална прилика има в мисловните средства на естествознанието и тия на историята, на марксовия историопис (Михалчев 1906е: 952 и сл.).

В този дълъг цитат ще отбележа само една парадоксална ситуация д-р К. Р. е тесен социалист и апелира за синтез на Маркс с Рикерт, а, условно казано, широкият социалист Михалчев защитава точно обратната позиция.