АНАЛИЗИ > СТАТИИ
За някои военно-политически заплахи на съвременността ни

08 юли 2019

Прагът, към който опасно се приближи регионът на Близкия и Среден Изток с официално обявеното обсъждане на въпроса за американски удари срещу Иран, както и продължаващата ескалация на международното напрежение, проявяващо се в натиска на САЩ и колективния Запад срещу Русия и Китай, увеличава заплахата от голям военен конфликт.

Ситуацията не е нова: също толкова плавно и постепенно, стъпка по стъпка, от геополитически процеси, свързани с обединението на Германия (през XIX век) и формирането на военни коалиции и блокове – тройният съюз и Антантата – човечеството се приближи до Първата световна война. Без да реши глобалните противоречия и не позволявайки на инициаторите на тази европейска катастрофа да постигнат целите си в пълна степен, този катаклизъм премина във фазата на „примирие за двадесет години“, според определението на Уинстън Чърчил и Фердинанд Фош, с което предизвика нов, по-кървав световен конфликт.

Приликата на ситуацията с нашата съвременност е очевидна. Знаем, че историята се развива циклично и когато говорим за въпросите, свързани с войната и мира, тогава целият цикъл е следният: предвоенна ситуация – война – следвоенно урегулиране – и по-нататък в нов кръг. Глобализацията като начин за решаване на натрупаните противоречия чрез изграждане на вертикална йерархия под прикритието на хоризонтална „интеграция“ се е изчерпала и опитите за преконфигурирането на тесните корпоративни с широки „общочовешки“ интереси са обречени на неуспех поради неприемането от Запада на други ценностни модели.

През периода, в който живеем, преходът от следвоенна към предвоенна фаза бе ясно очертан от разпадането на СССР. Днес светът е наситен с постоянно нарастващи и изострящи се противоречия. И ако по-рано основата на глобалната стабилност, в допълнение към руския ядрен потенциал, беше единството на западните елити и взаимозависимостта на Съединените щати и Китай, сега тези фактори са поставени под сериозно съмнение.

Доналд Тръмп иска да „направи отново Америка велика”, но не за своя сметка, а за сметка на всички около него, а тези около него не го искат. Оттук и търговските войни на САЩ с Китай и Европейския съюз (ЕС), а оттам и сближаването между ЕС и КНР, отбелязано през 2018–2019. Запазването на Руската федерация по време на разпадането на СССР направи възможно  съхраняването на ядрото на „голямата страна”, като го фиксира във фаза на „полу-живот” или дори на някаква неразвитост. Според „Харвардският проект“ от началото на 90-те години на миналия век разчленяването на СССР трябваше да бъде на 22 „субекта”, включително фрагментацията на РСФСР. Това не се случи, поради което „Харвардският проект“, бе заменен от „Хюстънския“: директното разчленяване на постсъветското пространство бе заменено с „разпространението на хаоса“.

Но и „полуразпадът“ е нестабилна конструкция, която води до едно от двете: ако центробежните сили преобладават, дезинтеграцията стига до своя край, но ако на тази тенденция се противопостави съпротивата на центростремителните сили, тогава се осъществява пост-реинтеграция. За успеха на втория вариант е важно да се постави като крайна цел не орязана икономическа, а пълна политическа и военна интеграция.

Отношенията между САЩ и Китайската народна република в много отношения копират отношенията на Англия и Германия преди сто години. Икономическата взаимозависимост не елиминира противоречията, чиято крайна форма е военна конфронтация. Промяната в световния баланс на силите, при която Китай бързо съкращава военното си изоставане от САЩ, увеличава заплахата от военен конфликт.

Пацифистките пропагандатори сътвориха и лансираха абсурдната теза за „изчерпването на геополитиката“, заменена от геоикономиката, но въпреки това продължава да бъде валиден тезисът, че войната остава продължение на политиката чрез въоръжена борба. Методологически, геоикономиката е компонент на геополитиката, така както екологичната сигурност е неразделна част от националната сигурност, която пацифистите-ликвидатори също се опитват да опровергаят, използвайки концепцията за „устойчиво развитие“ и вградените в нея идеи за толерантност и „хуманизъм“.

Сегашната фаза на „хибридната” война е преходът от „студена“ към „гореща” война. И това е война, а не конкуренция. Конкурентът се опитват да го изпреварят, за да се издигнат над него. Но военния противник, за каквито САЩ официално обявяват Русия и Китай, за да го победят, преди това го подкопават и отслабват, колкото е възможно повече.

Има два основни потенциални театъра на военни действия (ТВД). Първият е европейско-близкоизточния, чието формиране е зафиксирано в разработките на „сенчестото ЦРУ” – агенцията Stratfor, оповестени преди няколко години. В тях той се нарича Черноморски ТВД с ядро ​​под формата на връзка от Румъния и Турция и флангове на „санитарен кордон“ около Русия. Единият е по южните граници: Сирия – Ирак, с достъп до дестабилизацията на Кавказ. Вторият е по западната: Украйна и Източното партньорство като цяло.

Основата на стратегията на този театър е съчетание от класиците на англосаксонската геополитика – своеобразна комбинация от Х. Макиндър и Н. Спикмен с К. Хаушофер. Експанзията в Евразийския Хартленд с помощта на ново-възникналите след 1991 година държави около Русия, осигуряващи движението към вътрешността на Евразия, е геополитическото значение на разпадането на СССР и възможността за разпад на Руската федерация.

Крим и Донбас бяха първите опити на руската контраофанзива на западния фланг на Черноморския театър, а Южна Осетия и Абхазия – на южния му фланг. Сирия не е просто продължение на тази контраофанзива, но и подкопаване на ядрото на проекта „Черно море“, от което бе извадена Турция и бе свързана с Иран в тройка с Русия и това е победа на руската дипломация.

Относно европейския фланг в експертната общност противоречията продължават за това, какво представлява “проектът Тръмп”. Има много версии, но като се обърнем към историческия опит, не можем да не видим в комбинацията от идването на власт на Тръмп и Брекзит възможен опит да бъдат отделени англо-саксонците от континентална Европа, което само по себе си вече може да служи като маркер за подготовката на европейски военен конфликт. Англо-саксонците обикновено подготвят конфликта, за да могат да избират дали да участват в него и ако е така, кога и на коя страна (трябва да се помни, че антихитлерската коалиция е резултат от такъв конкретен избор).

Южният фланг на Черноморския театър е комуникацията на Запада с Изтока. Тук е фокусът на жизнените интереси на Русия и Китай, които се свеждат до това, че „дъгата” от тяхната „южна слабина” – от Иран и Арабския полуостров през Афганистан и Пакистан до китайския Синцзян – не може да се превръща във фронт за Пекин и Москва. Свързването на китайската инициатива „Един пояс – един път“ с проекта Евразийски икономически съюз (ЕАИС) и изграждането на по-голямо евроазиатско партньорство на тази основа е форма за съвместен контрол над този регион, противопоставяйки се на амбициите на САЩ и техния нов план за Близкия изток.

Вторият ТВД е Азиатско-Тихоокеанския регион. Там фокусът пада върху Тайван като „вътрешно-политическото трънче“ за Китай, което се намира на кръстопътя на две акватории и което има териториални спорове със съседите си в Южнокитайското и Източнокитайското морета. До 60% от световната търговия, главно енергоносители, преминава през този оспорван район. Последните стратегически разработки на САЩ включват в този театър и южната част на Азия, по крайбрежието на Индийския океан.

Втората конфликтна точка на Азиатско-тихоокеанския театър, насочена не само срещу Китай, но и срещу Русия, е Япония и свързаната с нея курилска тема. Вече е ясно, че Шиндзо Абе блъфира от дълго време, пазарейки се за някакви „споразумения“ с Русия, въпреки че не е невъзможно да се изключи напълно наличието на влиятелни сили в руския елит, които имат свои интереси от предаването на Курилите.

Този въпрос ще продължи да се обсъжда в „интелектуалните среди” в Москва, но едва ли има практически перспективи, поне в обозримо бъдеще. Опазването на архипелага в границите на Русия намалява риска от удар върху руския Далечен изток и служи като фактор за сближаване на Русия с Китай, като се вземат предвид сериозните им общи интереси на Корейския полуостров.

Формулировката за „съдействие на сближаването“ между Северна Корея и Южна Корея, включена в московската съвместна декларация на Владимир Путин и Си Дзинпин, е удар, преди всичко, върху интересите на САЩ. В перспектива, ако интеграционният процес между Пхенян и Сеул се задълбочи, може да се прогнозира възможна загуба от американците на южнокорейския плацдарм.

Затова САЩ обновиха стратегията си. Русия и Китай са обявени за „противници“ във всички официални концептуални документи. Започва ядрено превъоръжаване. Тоест, американците коригират грешката от 90-те години, когато бе направен залог върху стратегията на глобален неядрен удар с високоточни конвенционални средства с надеждата за ядрено разоръжаване, което  да даде на Съединените щати огромно предимство. Паралелно с актуализирането на триадата на стратегическите ядрени сили отново се повдига въпросът за ограничена ядрена война и се организират „изтичания“ на съответните планове и документи.

Това означава, че военният сценарий не може да бъде изключен. Руското ръководство очевидно отчита тази заплаха и затова на срещата на Владимир Путин с представители на световните медии той говори за рубежа, обозначен като края на 2021 г., свързан с прекратяването на договора СТАРТ-3.

Изглежда, че няма разумна алтернатива на продължаващото сближаване между Русия и Китай. Твърденията за “заплаха от Китай” на руския Сибир и Далечния Изток не е дори мит, а умишлена провокативна дезинформация, разпространявана от руските либерали в интерес на техните западни партньори. Векторът на интересите на Китайската народна република е насочен на югоизток, през Тайван в Тихия океан. Русия за Китай е такъв стратегически тил в АТР, така както Китай е за Русия на Европейския ТВД.

Истинската заплаха за Сибир и Далечния Изток се свързва предимно с вътрешни руски проблеми и заплахи от дестабилизация. И тази заплаха идва от прозападни настроения и връзки в руския елит, част от който запазва привързаността си към западния вектор на външната политика. Именно в този формат се прокарва интерпретацията на понятието „пространствено развитие” на една държава на изток като „конфедерация от мегаполиси-агломерации” с цел действително прочистване на нейните територии от населението им и превръщането им в „резерв за устойчивост на глобалната биосфера” (това е т.нар. „Устойчиво развитие”).

Успешно решение на проблеми, свързани с т.нар. „замразени конфликти“, както първите резултати от „паспортната кампания“ в Донбас и в Украйна показват, че са знак за търсене на нови методи за  разширяване на влиянието на Русия в територии от бившия Съветски съюз. Влошеното несъответствие между ефективната външна политика и проблемната вътрешна политика на Русия, което формира своеобразна разнопосочна „ножица“, е основното противоречие за Москва на настоящия исторически момент. Това противоречие може да окаже значимо влияние върху реакциите на Кремъл към все по-задълбочаващия се натиск на Запада върху Русия, а оттук и върху цялата геополитическа сигурност.

 

 

 

 

 

Източник - Валентин Радомирски