АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Връзката между Хонконг, Петербург, уйгурите, Киев, британския посланик в САЩ и…

Валентин Радомирски - 21 юли 2019

History is driven by the interaction of geopolitics, institutions, and ideas —                             but it takes historical agents to set itall in motion.

Историята се движи от взаимодействието между геополитика, институции и идеи, но са необходими исторически личности, които да дадат ход  на цялото това движение.

Нещо сериозно и много важно, но засега неизвестно, трябва да е било проговорено в кулоарите на срещата на Г-20 в Осака, щом като  само за десетина дни след нея се случиха събития, които оказват сериозно влияние на политическата стабилност във водещите страни- Русия, САЩ и Китай. При това на практика едновременно и в трите.

Общата логика на събитията и процеса, който те задвижиха, като цяло изглежда така. Срещата завърши и участниците се разпръснаха – някои, като Владимир Путин и Си Дзянпин, веднага се върнаха у дома. А Доналд Тръмп, направи „кръгче” по пътя си към Вашингтон, създавайки нова световна сензация, явно договорена в Осака: среща на „тримата” на 38-ия паралел ‒  лидерите на САЩ, КНДР и Южна Корея.

И веднага след това, някои кръгове така се развълнуваха, че породиха експлозивна активност, като почти безцеремонно задействаха едновременно всички възможни и трудно въобразими лостове и ангажираха наличните разрушителни „резерви“, както вътрешни, така и външни.

Официално е невъзможно да се докаже хипотезата за причините на тази активност. Доказателствата за нея със сигурност са скрити под съответната секретна класификация – с различна национално-държавна принадлежност. Но ако се съди по индиректните знаци, възможно е тези „някои кръгове”, които не само имат достъп до доказателствата, но и първоначално са били наясно с това, което се случва (поради най-„дълбокото“ им участие в самия процес), да са били категорично против тези „проговорени” в кулоарите важни моменти.

Да си припомним сюжета на „срещата на двадесетте“. Но не унилото официално заседание на „двадесетте“ и заключителния „скучен” документ, а именно кулоарите, където се случиха основните събития: двустранните преговори на Тръмп с Путин и Си-Цзянпин, както и тристранната среща на руския и китайския лидери с индийския – Нарендра Моди.

И веднага след срещата на върха и разговорите на Тръмп с Ким и Мун в Панминджон още вечерта на 1 юли беше нанесен „хибриден“ удар върху Китай. Демонстрантите, които обсаждаха центъра на Хонконг, протестирайки срещу отдавна „замразения“ законопроект за екстрадиране „извън страната“ на градските престъпници, внезапно се активизираха и нахлуха в сградата на законодателния съвет (парламента) на мега полиса.След като окупираха институцията и оскверниха държавните символи на Китайската народна република, провокаторите просто седнаха в нея и много скоро бяха изхвърлени от там от полицейските части. През тези няколко часа в Парламента те не осъществиха никакви смислени действия и това ясно показа, че целта на превземането е била да се провокира и да даде импулс на по-нататъшна кампания за улично неподчинение и дестабилизация.

Коментирайки какво се случва в Хонконг на следващия ден, 2 юли, говорителят на външното министерство на КНР Ген Шуан обърна внимание върху външния фактор на събитията, като се обяви срещу чуждестранната намеса в делата на региона и на Китайската народна република. Два дни по-късно, на 4 юли, източникът на тази намеса бе ясно обозначен, когато китайският посланик в Лондон изрази сериозен протест пред британската страна, като поиска преоценка на нейните „погрешни твърдения и действия“. След това дипломатът събра представителен брифинг, на който очерта ситуацията около парламента на Хонконг и позицията на Пекин. Британската страна „скромно“ мълчеше.

Но веднага бе организирана нова атака, чрез която глобалистите, поддържайки висока степента на политическа истерия, се опитаха да засегнат наистина съществените интереси на своите опоненти. Става дума за антикитайската провокация на 22 държави, представлявани от техните постоянни представители в ООН, които се обърнаха към Върховния комисар на ООН по правата на човека, бившия президент на Чили Мишел Бачелет, с „призив“ към КНР във връзка със обстановката в Синцзян, по-точно в Синцзян Уйгурския автономен регион (СУАР). Списъкът на „доносниците“(по азбучен ред)  е важен за по-нататъшния анализ. Австралия, Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Испания, Канада, Латвия, Литва, Люксембург, Нидерландия, Нова Зеландия, Норвегия, Финландия, Франция, Швейцария, Швеция, Естония и Япония. Смисълът на призива, появил се по същото време с демонстрациите в Хонконг, „съвпадна“ с информациите от редица западни центрове за човешки права, например Human Rights Watch, и сайтове, близки до ислямистите за предполагаемите „ужасни“ условия, създадени в КНР за териториите на СУАР ( 1).Този път обаче авторите на провокацията се сблъскаха с бърза и координирана реакция на Китай. Почти два пъти повече страни, отколкото броят на подписалите „призива“ – 37 на брой, включително Русия, твърдо подкрепиха Китай, подчертавайки неговите „изключителни постижения“ в защитата на правата на човека. Списъкът на авторите на това писмо, адресирано също до М. Башелет включва освен Русия, Бахрейн, Беларус, Венецуела, Катар, Северна Корея, Куба, Кувейт, Мианмар, Обединените арабски емирства, Оман, Пакистан, Саудитска Арабия, Сирия, Филипините, както и редица африкански държави.

Ако анализираме споменатите списъци на опоненти и привърженици на политиката на КНР в Синцзян, може да направим няколко извода.

Първо, внимание привлича отсъствието в първия списък на подписа на американския постоянен представител, особено в присъствието на подписите на Великобритания, на нейните спътници от Британската общност – Канада, Австралия, Нова Зеландия, на страните от Бенелюкс, известни като приветстващи британското влияние на континента, на островните съмишленици – Ирландия и Исландия. Плюс почти всички големи страни в Европа, с изключение на Италия. Какво може да означава липсата на претенции към Пекин от Вашингтон в сферата на човешките права? Тази липса насочва към версията за постигането на важни „кулоарни“ споразумения в Осака, за което говори и безусловната подкрепа от Русия за Китай.

Второ. Може да се види, че Китай е започнал да отнема Африка от бившите й колониални „господари“; нито една африканска страна не е подкрепила критиките срещу КНР. Това е осезаем удар за европейския имидж.

Следващата атака, координирана вътрешно и външно, беше насочена срещу Русия. На XXVIII Международен финансов форум в Санкт Петербург ръководителят на Централната банка на Русия Елвира Набиулина изнесе доклад на 4 юли, който може да бъде окачествен като фактически манифест на войнстващия либерализъм.

След като влезе в задочен дебат с Владимир Путин по въпроса за факторите, възпрепятстващи развитието на руската икономика, тази „възпитаничка“ на Висшето училище по икономика при Националния изследователски институт се разпростря върху своите виждания. От действителната забрана за всички вътрешни инвестиции (с изключение на използването без знанието на гражданите на пенсионните фондове) до прекратяване на бюджетното финансиране на „необходимите на държавата предприятия“ и налагането на заробващи „социални рейтинги“ на гражданите.

Тази атака на либералите вътре в страната беше подкрепена от скандалната външна провокация в Тбилиси, където журналистът на ТВ „Рустави-2“, за която се твърди, че е в тясна връзка със Саакашвили (който получи разрешение от украинските власти за участие в парламентарните избори), си позволи от екрана на 7 юли реч, пълна с обиди към президента на Русия. Ясно бе, че тази провокация съвпада с контекста на неотдавнашните тбилиски вълнения, като Саакашвили, коментирайки грозния епизод не пропусна момента да напомни за себе си в Грузия.

А на следващия ден, 8 юли, антируската кампания продължи в Киев с участието на президента Владимир Зеленски, ръководството на Службата за сигурност на Украйна, Съвета за национална сигурност и отбрана (НСРБ), т. н. „майдан-овци” във Върховната Рада и националистите от бандеровските „доброволни отряди”. Причината бе опитът на украинския телевизионен канал NewsOne да проведе телеконференция под заглавието „Трябва да говоря“ с московското студио на държавния телевизионен канал „Русия-1“.

Нещо повече, показателно беше, че в специалното си изявление, направено по този повод, украинският президент се опита да „приватизира“ идеята за диалог с Москва, превръщайки я не само в своя инициатива, но и опитвайки се да се постави в редичката на всички изброени от него западни лидери.

В този многоизмерим украински епос има още доста други интригуващи нюанси, но за нас интерес представлява неговото съвсем неслучайно „съвпадение“ с общия контекст на случващото се в света.

Паралелно с това започна безпрецедентна атака срещу Доналд Тръмп. В същия ден, 7 юли, когато „Рустави 2“ шокира Грузия, британският елит осъществи още по-резонансно  по своето естество „изтичане на информация“, като „Дейли Мейл“ публикува тайна кореспонденция на британския посланик във Вашингтон Ким Даррок с външното министерство в Лондон. Поразителното беше, че посланик на бившата велика Британия окачествява американския президент по начин, който по същество не се отличава от отношението на Тбилиси към руския президент. Становищата в Албиона по този казус бяха пределно разнопосочни. Министър-председателят в оставка Тереза ​​Мей, както и самото външно министерство, подкрепиха своя пратеник, но много членове на нейното правителство, като министърът на търговията Лиъм Фокс, който се готвеше за посещение в САЩ, бяха възмутени от поведението му, обещавайки да се извинят „на място“.

Тръмп пък, изказвайки се по този повод нелицеприятно за британците, предупреди Лондон, че би било по-добре да го смени, защото Белият дом вече няма да работи с него. Стопанинът на Овалния кабинет помаха с ръка на Мей, поздравявайки британците за факта, че ще имат друг премиер. И споменавайки скорошното си посещение в британската столица, той поръси с комплименти Елизабет II, премълчавайки дипломатично за обидата, нанесена му от един от членовете на кралското семейство – принц Хари.

Доналд Тръмп не каза нито дума и за контекста на това посещение: той се престори, че не разбира, че публикацията в „Дейли мейл“, наред с други неща, всъщност изпраща сигнал до официален Вашингтон от бреговете на Темза, че ще му върнат Джулиан Асандж (обещанието на монарха трябва да се спазва), но не може да се надява на информационна сигурност, която няма да вади „скелети“ от килера. Самата WikiLeaks не е политика, а само неин инструмент. И такива инструменти, в допълнение към „Дейли мейл“, може да бъдат в нашата съвременност безброй.

Продължението на информационната атака срещу Белия дом беше с доклада от 8 юли на изключително показателния „мозъчен тръст“ – Центъра за двупартийна политика, в който се предвиждаше тази есен дефолт – т.е наплатежоспособност или по-просто фалит на държавата САЩ.

Този ход трябва да се разбира като първата съвместна стъпка, която прави двупартийната, демократично-републиканска група от главните опоненти на Доналд Тръмп (Джо Байдън и Мит Ромни) за предстоящите през следващата година избори. С нея се обвинява сегашния шеф на Белия дом в провала на най-успешната част от неговото председателство – вътрешната икономическа политика. И му се приписва отговорността за „неуспешната“ данъчна реформа, която рязко ограничава доходите в хазната.

По този начин, ако сравним всичко, което се случи през първата половина от месеца след срещата в Осака, няма начин да не видим рязко изостряне на задкулисните сражения както на международната сцена като цяло, така и във водещите страни, които формират глобалния „геополитически триъгълник“. И едва ли всички тези събития, които заляха общественото пространство наведнъж, с един замах, са случайни. Т.е „случайно се случи това, просто съвпадение“.

Дори с невъоръжено око прозира, че това е сценарий. В много отношения, между другото, спонтанен, защото не е напълно подготвен, както се вижда от преобладаващите скандални ситуации. Очевидно е, че просто не е останало време за подготовка на достойни мизенсцени, а това означава, че организаторите са били изненадани и са действали „в цайтнот“.

От друга страна обаче, нивото на участниците в тази „игра“ (британският министър-председател и английското външно министерство, ръководителят на Централната банка на Русия, както и тези, които също неслучайно, а очевидно след консултациите, при неотдавнашното си пътуване до Европа,  „освети“ В. Зеленски в обръщението си към В. Путин за „новия“ нормандски формат“), сочи, че поръчителите на веригата от събития трябва да се търсят в редиците на западните либерални елити.

Съвсем очевидно е, че Д. Тръмп, който стана обект на атака, не е сред тях, тъй както е ясно, че неговите опоненти от световната „дълбока държава“ седят зад “сценария”. А кой друг? Внимание привлича обстоятелството, че в повечето случаи се вижда „лондонска следа“. От организиране на улични бунтове в Хонконг до провокации срещу Тръмп. А от това, че американският лидер косвено поиска разяснение от Бъкингамския дворец, без да го получи, най-вероятно може да се предположи следното.

Първо. В Осака, засега на нивото на неформално обсъждане на настоящата глобална ситуация, са били предприети колективни стъпки за преформатирането му по такъв начин, че да бъдат отстранени от кормилото на сенчестата глобална власт т.н. „клинтъноиди“ – старите европейски елити и техните колеги от Съединените щати

Сондажът, проведен от Д. Тръмп по време на неговия престой в Лондон, разкрива някаква игра на кралския двор, чийто общ контекст беше изяснен от обещанието за предложената размяна с Вашингтон: екстрадирането на Джулиан Асандж с компромат от него срещу Байдън и компания срещу примирие с глобалистите. Това всъщност е гаранция за втори президентски мандат. Тръмп се престори, че е съгласен, противниците, предвождани от кралския двор, се успокоиха и започнаха да чакат „необходимите“ резултати от Осака, където, както се оказа, всичко се обърка.

Второ. Като измерител на степента на истерията, която обхвана „традиционния“ Запад, трябва да се разглеждат одиозните изрази, с които британския посланик в САЩ окачествява Тръмп, както и пълното мълчание на кралското семейство, което, въпреки цялата екстраординарност на случилото се, не коментира с нито дума. Бъкингамският дворец дори не благодари на Белия дом, за похвалите към Елизабет, с право считайки ги за продължение на сондажа, направен преди това от Тръмп в Лондон.

Едновременно същият удар в съответна импровизация бе нанесен на Владимир Путин и Си Дзинпин. Но ако срещу Русия „клинтоноидите“ използваха вътрешни агенти на влияние, както и „на всичко готови“ марионетки от Киев и Тбилиси, то в Китай подобните им все още се пазят, така че „в бой“ беше хвърлено само периферното, поангличанчено хонконгско „пушечно месо“.

Трето. За какво тримата лидери са разговаряли в Осака чрез серията от двустранни срещи, историята засега мълчи. Но фактът, че темите са били сериозни – това се вижда от всичко, което се случва в рамките на наблюдаваната глобалистична реакция.

Като се има предвид визуалното разпадане на Г-20 във формата на двустранни срещи, може да се очаква, че от този хаос има вероятност  да се появи ново ядро, което да поеме независима роля на този глобален триъгълник, чиито противоречия глобалистите бяха свикнали да манипулират според „добрия стар“ британски принцип – разделяй и владей.

След Осака става все по-ясно дълбоко скриваното от обикновените хора противостояние на управляващите я елити. И ако този процес продължи със същите темпове, в близко бъдеще световната общност може да разбере за такива неща, след които светът просто няма да може да остане същият. Оттук и основният въпрос на нашето време: готови ли сме да чуем истината, колкото и невероятна да е тя? И как ще реагираме на такава информация?

–––––––––––––––––––––––––

(1 Темата не е нова: в информационното поле,  тя бе активирана през август миналата година. Британският член на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация, Гей Макдугъл организира пропаганден ажиотаж на основата на съмнителен доклад на силно пристрастрастни защитници на човешките права от организация с характерното име „китайски защитници на правата на човека“. Но тогава мненията в комитета на ООН се разделиха и организаторите на провокацията трябваше да се ограничат до „личното мнение на експертите“, които „поискаха“ КНР да затвори „лагерите за превъзпитание“ на уйгурите, участвали в екстремистки и международни терористични дейности. За справка: известно е, че от 5 до 7 хиляди бойци от уйгурски произход не само се борят в Сирия на страната на ИДИЛ (организация, чиято дейност е забранена в редица държави), но и обещават да се върнат в Китай „с реки от кръв“.

 

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния.…