1.
В историята на СССР и на социализма като социално-икономическа и политическа система, върху която той е устроен, все още не са малко загадките и неизяснените моменти, които затрудняват нейното тълкуване и оценка. Тя е твърде близо по време до нас, а и е противоречива, поради което е постоянно изопачавана от зланомерени, но и (колкото и странно да е това) от добронамерени изследователи и тълкуватели. Но най-вече заради това, че все още са живи доста хора, които са продукт на тази история, а някои от тях дори я олицетворяват като нейни активни или пасивни творци и участници. Затрудненията се увличиха особено много в началото на 90-те ходини на миналия век след разпада на Съветския съюз и краха на социализма като господстваща система в не малка част от света. Обяснимо е този разпад да засилва критичността към историята на това именно време и да пречи нещата да се гледат и виждат в тяхната обективна цялост, историческа неизбежност, целесъобразност и мотивираност от обективните обстоятелства, многообразие. Подобна критичността към историята е вредна емоционалност, затъмняваща научния поглед и внасяща ненужна пристрастност не толкова в оценката, колкото в анализа. Защото когато анализираш неправилно, оценката ти винаги ще е невярна, неточна или непълна.
Историята на СССР и на социализма е историята на една идеология, която до крайност радикализира европейските общества от втората половина на ХIХ до края почти на ХХ век. През 1917 г. в Русия се извършва революция и за първи път в историята се формира държава по правилата и принципите, описани теоретично и зададени като бъдеща практика в идеологическото учение на Маркс и Енгелс. Самото учение днес има сравнително стеснено присъствие в обществено политическата идеология и практика, но постепенно отново придобива значение и влияние върху едни от най-големите умове. Все повече учени и мислители се убеждават, че то е вярно, богато на възможности за постигане истината за обществените процеси и особено в описанието и анализа му капитализма като обществена система. Маркс е открил закономерности в неговото развитие, които и днес се проявяват. Той предвиди и доказа, че капитализмът ще бъде сменен от нова обществена система, в основата на която е принципът за социалната справедливост, солидарността и идеята за социалното равенство.
Историята на социализма в Съветския съюз и в другите европейски държави е огромен социален опит с много постижения, но и с грешки, които срутиха системата. Това е прави безценна политическа и политологична школа, която трябва да се изучава, за да не се повтарят грешките, а да се взимат поуки от тях. Тя е кратка, но много поучителна в теоретичен, но и в практически смисъл.
Един от най-големите въпроси, които изследователи, политици и публицисти, а и най-обикновени хора, си задават, е защо социализмът се срина, а СССР се разпадна толкова лесно и бързо, без никаква съпротива. На този въпрос търсят отговор както политическите и идейно обвързаните със социализма, така и неговите непримирими противници. С разпада на Съветския съюз и краха на социализма се реставрива капитализма и се създаде нов геополитечески ред, преподредиха се по нов начин световните дела и се подложиха на изпитания огромен брой хора по цялото земно кълбо. Това наистина бе цивилизационна криза, която постави под съмнение настоящето и бъдещето на абсолютно всички държави, общества и народи. Тази криза породи илюзията, че дошъл краят на историята и че неолиберализмът ще триумфира вечно и че той е истината за общественото устройство. Илюзията обаче се разсейва и се вижда нейната пагубна лъжовност, поради което възниква потребността от очертаването на нови перспективи пред цялото човечество. Това възражда за нов живот идеологията на социализма, следователно и бъдещето на социализма наближава. Но то трябва да се осмисли и подготви – този път без грешките, които допусна.
Очевидно има много причини от обективен и субективен характер, повлияли върху съдбата на социализма, изсмукали бързо силите му и поставили го в тежка икономическа и политическа криза през 80-те години на ХХ век. Не може с лека ръка да се правят общи квалификации и да не се отчитат всички обстоятелства, въздействали върху една толкова мощна и влиятелна политическа система и нейните държави, икономики, общества и армии. И най-вече да се осъжда самата идеология.
В книгата ми „Друг начин на мислене“ (С., 2008) се опитах да очертая основните причини, поради които социализмът в СССР и другите държави от социалистическата общност през цялото време на своето съществуване като социално икономическа и политическа система преживяваше постоянно толкова остри и драматични проблеми, които така и не успя да ги разреши до края на свото съществуване. Моето обяснение е, че по теорията на Маркс революциите завършват, а не започват с установяване на нови икономически и политически отношения. И че тези революции се извършват не от потиснатата класа, а от друга някоя – трета класа, която вече е заявила правото си на живот и на управление на държавата. Тя е завзела икономическата власт и чрез революцията получава и политическата. Но Маркс вмени на пролетариата, т. е. на втората, антагонистичната класа в капиталистическото общество историческата мисия да свали буржоазията и създаде нов тип държава и нов тип икономиката. През 1917 г. по този негов модел болшевишката партия взе властта и започна коренното преустройство на целия политически, духовен, социален и икономически живот. Тя успя да го преобрази, но не разреши най-важния за всяка господстваща класа въпрос: този за политическата власт. Дори и когато по същество бе ликвидирана икономически, политически и дори физически буржоазната класа, властта не бе стабилна и бе подложена на постоянни заплахи и сътресения – в повечето случаи отвън, но постепенно срещу нея се изправиха и вътреши нейни противници.
Вместо да се грижи за разцвета на икономиката и благополучието на обществото, властта бе изцяло заета да държи в постоянна политическа мобилизация обществото и народа, за да ликвидира още в зародиш евентуалните протести и недоволства срещу себе си. Както и да се пази от външните заплахи на силните и могъщи зарадноевропейски държави и САЩ, на които бе непримирим враг и противник. За целта тя изразходва огромни средства от всякакъв характер и вид – в това число и финансови. Тези ресурси се отделяха най-вече за въоръжението и въоръжените сили. Но също така бе създадена могъща пропагандна и репресивна в политически смисъл машина. Формирани бяха най-различни институти и институции на властта, които трябваше да организират отделните обществени слоеве и ги държат под постоянен контрол. Иначе системата трудно би устояла и много бързо би рухнала. Но тя оцеля цели 70 години!
Един от тези институти бе т. нар. „култ към личността“.
2.
„Култът към личността“ е понятие, въведено на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. , за означаване властта на Сталин. На мене то не ми харесва, а и го намирам за неточно и невярно. Именно неточността му позволи върху него да се спекулира политически, да се демонизира личността на Сталин и дейността му като ръководител на Съветския съюз, както и да се опорочава изцяло властта в социалистическата държава. Но все едно, то е добило гражданственост, употребява се често и аз тук няма да му търся заместител.
Въпросният култ трябваше да събере и съсредоточи в себе си рационалното, емоционалното и политическото отношение на народа към този, когото партията е избрала след смъртта на Ленин да ръководи страната и народа. Той сам е човек от народа, с богата революционна биография, огромни умения да управлява и с безгранична любов и преданост към идеята на социализма, народа и партията. Преклонението пред него е преклонение пред партията. Личността на първия ръководител е нещо реално, материално и видимо, докато партията е абстракция; тя е институт на обществото и присъствието й в него е чрез абстрактни форми и провления. А той е жив, грижовен, човечен и винаги действа от името на партията.
Русия е огромна страна и държавната власт трудно обхваща цялото население в своя контрол. Държавните ръководители са невидими: те стоят в Кремъл и решават. Още няма телевизия, радио, а вестниците почти не достигат до селата и малките градчета. В Русия традицията царят да бъде сравняван и изравняван с Господа е жива и след неговото сваляне от революцията. Този, който е в Кремъл, знае и може всичко; той е добър, човечен, грижовен, умен, справедлив. Той е като цар и Богу е драг и мил!
Ето опростената логика на отношението на народа към първия ръководител на социалистическата държава. Той е над всички и всичко, поради което няма нужда нито от „демокрация“, нито от всеобщо гласуване, опозиция и пр. атрибути на буржоазната държава.
Съветската социалистическа държава се консолидира около и чрез първия ръководител – особено ако личността му е силна и умееща да държи в здравите си ръце цялата власт и безпощадно ликвидира всяка зараждаща се съпротива. Това, разбира се, не разрешава напълно проблема за властта, но поне рязко намалява неговата острота. Властта има една от най-надеждните си опори в авторитета на управляващата партия и нейния ръководител, който я олицетворява.
Благодарение на тази консолидация бе възможно сравнително бързо и с участието на цялото общество да се извърши радикалният обрат в съветската икономика, да се въведе ред в нея и се достигне сравнително висока степен на развитие – в тежката промишленост и особено в производството на средства за производство. Променена бе изцяло структурата на обществото. Породи се видим и ефективен ентусиазъм у всички слоеве на населението, който въвлече в радикалните промени огромен брой хора. Те не жалеха труда си и бяха готови на всичко, за да помогнат на партията и родината. И резултатите не закъсняха.
Благодарение на тази концентрация на властта и на огромния авторитет на Сталин бе мобилизирана многонационалната държава по време на Великата отечествена война. Стана възможно да се пренесе цялата промишленост от европейската в азиатската част на Съветския съюз и да се започне практически от самото начало производството на военната техника и на цялото въоръжение на съветската армия. Това бе истинско чудо, чието основание е в характера на социализма и на съветския тип държава. Благодарение на него Съветския съюз срази Хитлерова Германия и спаси човечеството на фашизма и национал социализма.
Властта в социалистическата държава не е открита, защото не се формира във видимата си част от всеобщо гласуване и не се контролира от парламента. Това й позволява да налага репресии над всеки, който я оспорва, недоволства от нея или я заплашва. Властта се отчита пред партията, но нали самата партия е същата тази власт, която уж се отчита пред нея! Тя не се осветява и забулеността й я прави мистична и практически безконтролна. От нея всички се страхуват, защото няма на кого да се оплачат, ако тя ги санкционира или репресира.
А и да намерят някого, тайна остава каква е тази репресия; затова и никой не допуска, че е наложена несправедливо над „врага на народа“.
Впрочем, именно репресиите биват обявени по-късно, след смъртта на Сталин, за голямото зло, което тази власт е носила. Цитират се огромни числа на хора, преминали през затвори, лагери, места за разследване и изпълнение на наказанията. Като главна причина за тях се посочва т. нар. „култ към личността“ и този култ се персонифицира с името на Сталин. Аз няма да оспорвам истинността на твърденията, нито ще уточнявам колко от тези репресирани са по политически причини и колко са осъдените за криминални престъпления. Това е друга тема, макар и важна.
Проблемът, който тук се опитвам да поставя и евентуално разреша, е какво става с властта в държавата на социализма, след като прословутият „култ към личността“ бива разобличен и осъден като огромна историческа грешка, недопустима за СССР. Защото този „култ“ не е само в СССР, а след Втората световна война в някаква степен и в държавите от соцалистическия блок, както и сред цялото работническо и комунистическо движение в света. Авторитетът на Сталин е огромен. Той поддържа високата степен на организираност на това движение, което след Октомври 1917 година е във видим подем по цялото земно кълбо. Световна революция не се очаква, но ролята на комунистите и левите партии, както и на самото работническо движение във всичките му форми е огромна. Сталин е тяхното знаме и името му привлича в редовете им огромен брой хора.
Разобличаването на култа към личността в СССР постави акцент върху политическите репресии. Те му бяха вменени като най-голямата вина, която затъмнява и заличава всичките положителни неща, които са направени в държавата и обществото – в това число и победата във Великата отечествена война. Възприета бе нова формула за тази победа: народите на СССР победиха, а не Сталин.
Но т. нар. култ към личността бе вграден в основите на съветската държава. Той бе дори една от носещите конструкции на властта и авторитета на комунистическата партия. На ХХ конгрес на КПСС от 1956 г. тази конструкция бе съборена.
Разбира се, трябва да се има предвид, че времената след края на Втората световна война в сравнение с тези от преди нея са напълно различни. След войната светът навлезе в нова епоха и вече бе невъзможно да се живее със старите представи и норми, както и по стари правила и закони. Дори и за СССР въпросният култ към личността се превърна в анахронизъм, който само пречи на нормалните обществено-политически и икономически процеси. На власт след смъртта на Сталин (а това щеше неизбежно да стане, дори той да бе жив, здрав и работоспособен!) дойдоха нови хора, които отчитаха новите условия и трябваше да се съобразят с тях. Войната приключи, но остави страшна разруха; държавата имаше нужда да се възстанови бързо, за да запази мястото си на суперсила от глобален мащаб. Съмнително е дали това щеше да стане при предвоенната централизация на властта и начините на нейното упражняване. Във всички случаи бе вече невъзможно да запази, при бурното развитие на електронните медии и телекомуникациите, тайнствеността, с която бе забулена. Освен това глобалната сигурност е застрашена с откриване на атомната и водородната бомба. И е очевидно, че резки действия от позиция на силата, както е било преди войната, а и веднага след нея, са немислими и особено опасни.
Самото общество вече няма такава нужда от обожествяване на върховния си ръководител. То може да го уважава и почита, но не толкова демонстративно. Вярно е, че възстановяването на огромната страна изисква отново прекалена концентрация на власт, но това може да се осъществи (а и трябва да се осъществи) по малко по-различен начин.
Искам да кажа, в края на крайщата, че е неизбежно СССР и изобщо социалистически блок и международното комунистическо и работническо движение да се откажат от въпросния култ и изработят други политически начини за разрешаване проблема за власт. Формално на ХХ конгрес бе обявено, че от сега насетне ще се възстанови колективното ръководство. Добре, но по същество бе разрушен един основен принцип на властта, без да е отработен и осмислен предварително другият принцип. Получи се неизбежният вакуум, който бързо трябваше да бъде запълван с нещо реално. Борбата за власт обаче попречи това да стане бързо и наистина. А и нямаше как да стане. Политическата система остана същата; тя не можа да бъде преустрена по адекватен начин и това не позволи всичко останало да си дойде на мястото, за да заработи системата нормално.
И така: преди 63 години от ХХ конгрес на КПСС (14-25.II. 1956) Никита Хрушчов изнася на закрито заседание секретен доклад, с който съобщава за чудовищни дела на Сталин, за политически убийства, както и за огромна репресивна машина, създала цяла империя от затвори и лагери, в които са затваряни без никаква основателна причина милиони комунисти. Унищожени са хора, които нямат вина. Ефектът от доклада на Хрушчов е поразителен. Раздрана е завесата на едно минало, в което всички са живели под непрестанен страх и подозрения.
В политбюро е имало възражения докладът да бъде прочетен и да се заклейми Сталин. Но Хрушчов сам и на своя глава решава да представи документа. Въпреки взетите мерки текстът му да не стане достояние на хора извън делегатите на конгреса, той бива изнесен в чужбина – най-напред в Израел и предизвиква истински взрив в целия свят – и то не само сред комунисти и приятели на Съветския съюз, но и в световното обществено мнение. Сталин е представен от Хрушчов като тиранин и злодей, безмилостно унищожаващ политическите си противници. Негова дясна ръка е сваленият и убит преди три години Лаврентий Берия.
Разобличаването на култа към личността на Сталин се превърна по същество в разобличаване на социализма. И това е така не само за реакциите на противниците на СССР и комунистическата идеология и социализма, но и вътре в системата, от хората, които добросъвестно критикуват „извращенията“ и настояват те никога повече да не се повтарят. Доверието към идеологията и властта вече не е същото, каквото е било по време на въпросните „извращения“. И как иначе: щом човекът, когото съветските хора са обожествявали, е извършвал такива жестоки неща, тогава всичко е било напразно, лъжа, измама.
Сталин бе наказан посмъртно. Изваден бе от мавзолея, където бяха положени тленните му останки до ковчега на Ленин, премахнати са всички наименования с неговото име на градове, улици, публични обекти. Пренаписват се учебници, променят се оценки за ролята и заслугите му; публикуват се изследвания, вече доказващи гибелната му роля, подчертава се колко неготов е бил СССР в началото на войната – и то заради некадърността на Сталин. Стига се дори до там да бъде обвиняван в съглашателство с Хитлер и измяна на комунистическите идеи с подисването на прословутия договор „Рибентроп-Молотов“.
Всичко това е потресаващо за обикновените хора по цял свят. Мнозина не вярват, но доказателствата са толкова много, че няма как да не убеждават. Освободени са от лагери милиони хора и те започват да свидетелстват за скалъпените обвинения срещу тях, за условията, в които са били поставени в лагерите и затворите, за мъченията, които претърпели заради своята невинност. Изведнъж се оказва, че целият живот в СССР е бил ужасяващ, непоносим, лъжовен. А СССР – един огромен затвор.
Рухва цялата история и се поставя под съмнение самият Съветски съюз, марксистката идеология и на социализма като теория и практика. В резултат на това в някои европейски социалистически държави (Унгария, ГДР, Полша, Чехословакия) рязко се активизират вътрешни антисоциаистически сили, които предизвикват сериозни брожения и дори въстания и принуждават СССР да предприеме военни намеси, за да ликвидира огнищата на контрареволюционни опити за реставрация на капитализма. Това внесе допълнителни напрежения в току-що създадената социалистическа система и накара някои западноевропейски комунистически партии (Френската и Италианската – най-големите в Западна Европа и с най-голяма политическа тежест и влияние в своите страни), а също и Китайската комунистическа партия, да проявят резервираност, та дори и открито недоволство от поведението на КПСС и СССР, и да започнат да „ревизират“ марксизма в частта му за т. нар. „диктатура на пролетариата“. Опасността от разкол в международното комунистическо и работническо движение стана съвсем реална и практически не бе преодоляна до самия разпад на СССР и на социалистическата система.
Аз тук не разсъждавам кой е прав и дали СССР е имал достатъчно основания да се намесва във вътрешните работи на цитираните държави и да обвинява недоволните от тази намеса западноевропейски комунистически партии. Но е очевиден процесът, който протича и набира скорост след 1956 г.
4.
И след 1956 г. социализмът (в СССР и в другите социалистически страни) още не бе разрешил сполучливо и напълно най-важният свой проблем: този за властта. Нещо повече: той се задълбочи и започна да придобива опасни величини. Социалистическата система, а и самият Съветски съюз, навлезе в реална политическа криза. Бих добавил: и в морална, т. е. в криза на доверието към властта. Технологичната и икономическата криза вече се зараждаха и скоро щяха да се проявят с цялата им губителна и разрушителна мощ. И именно поради тази политическа и морална криза нямаше да бъдат веднага забелязани и отчетени причините, които са ги породили, за да се предприемат реални мерки за преодоляването й. Говореше се прекалено много срещу култа и „престъпленията“ на Сталин, а реалната обстановка не се оценяваше вярно.
Трябва да се признае, че разобличаването по този начин на култа към личността бе възприето изключително радушно от голяма част от интелигенцията. Тя дори стана негов основен и вдъхновен изпълнител. Поведението и ентусиазмът й задълбочиха въпросната криза и я направиха непреодолима. На интелигенцита и през ум не й мина мисълта, че с действията си разрушава държавата, общество и всичките народи на СССР. В крайна сметка разрушава и себе си. Надеждата и желанието й бяха обществото да се демократизира и така самата тя да получи свобода и възможност за пълноценен живот – без насилие, цензура, забрани. Случи се обаче друго. И то бе нещастие за всички.
Самата КПСС и комунистическите партии в другите социалистически страни също се държат странно и необяснимо. Нейните първи ръководители водят ожесточена борба за власт и бързат да си нанесат някой друг удар, който да разреши в тяхна полза борбата. Оказа се, че в цялата социалистическа система (не само в СССР) липсват сериозни мислители и анализатори, които да бъдат нейните чувствителни рецептори, улавящи тенденции в глобалното развитие и подсказващи как трябва да се действа адекватно прямо тези тенденции. Дори и да ги е имало, те са били пренебрегвани, гласовете им са били заглушавани или пък са предлагали отказ от социализма и възвръщане на капитализма. Няма защо да се заблуждаваме и да не признаем, че дори марксистката философия и идеология не е била вярно и точно приложена в анализа на обществените процеси. Ако беше иначе, някому щеше да просветне и да прогласи какво предстои и как да се предотвратят вредните последици. Един от големите проблеми на социализма и комунистическите партии е недостигът на познавачи на марксизма с умения да прилагат това учение в изучаването на обществените процеси. А бяха създадени безброй институти, висши партийни школи, катедри, факултети по марксизъм-ленинизъм, в които работещите посредствени коментатори на класиците бяха безчет. Срещу парите, с които щедро бяха възнаграждавани, те изопачиха и консервираха марксистката философия и идеология, като очертаваха погрешна картина, откровено лъжеха и заблуждаваха и в крайна сметка станаха съучастници в провала на собствената си идеология.
Кампанията, която ХХ конгрес на КПСС започна, отвори вратите на съветското общество за либералните идеи, идващи от Европа. Западната пропаганда изведнъж намери тук – и то не само сред интелигенцията, благодатна почва, в която пося и отгледа семената на разложението. Колкото и властта да се стараеше насилствено да огранича достъпа на тези идеи, толкова повече западните идеолози и пропагандатори успяваха да намират все повече хора, които да им вярват и вървят след тях. Най-напред бе посято съмнението в морала на властта. Това стана с прости и лесни за възприемане аргументи. Например, щом Сталин е бил престъпник, каква ще е властта, която той оглавява? Ето го коварният въпрос, задаван в най-различни варианти, но винаги с един и същ отговор. Нараства недоволство от ниския стандарт на живота. Засилват се съмненията, че единствените причини са в разрушенията от войната. Изобщо, играе се върху тънката струна на консуматорството и личния интерес, за да се подхранва опозицията срещу властта. Особено в съюзните републики, където се поощряват още и национализмът и сепаратизмът.
Всичко това в края на 50-те години е само тенденция, която не се откроява отчетливо, но която вече е родена и набира сила. През 60-те години тя става вече видима. Но мерките, с които се цели нейното пресичане, не са ефикасни. Властта е видимо силна и се справя бързо с всяко недоволство, но вече е изгубила могъществото си, паникьосва се в трудни изпитания. И това се усеща от обществото.
В началото на 60-те години властта разбира, че изпуска нещата от ръцете си и че интелигенцията излиза изпод нейния контрол. Затова и започва „да затяга гайките“, както се казва. На 1 декември 1962 г. Хрушчов посещава вдигналата огромен шум изложба на „авангардистите“ от студио „Нова реалност“ в „Манежа“ – Москва. Там той е поразен от включените творби, които според него са сериозно „отклонение от социалистическия реализъм“. Гневът му е толкова силен, че грубо раздава оценки и ругае художниците. След тази среща политиката се втвърдява, за да се промени леко при Брежнев отношението към култа към личността. При Брежнев този проблем по същество е „снет от дневния ред“ на КПСС. Извърши се някаква „тиха“ реабилитация на Сталин, като почти не се отправят повече критики към него и не се говори за култа. Започна се уж „обективно“ разглеждане и оценка на периода, като тонът стана далеч по-мек спокоен.
Но събитията продължаваха да зреят, властта да отслабва, а заедно с нея да отслабват и вътрешните връзки между народите и републиките в рамките на СССР. Сепаратизмът и национализмът не стихват – напротив, дори се усилват.
Така се стигна до 80-те години и идването на Горбачов като генерален секретар на КПСС. Аз намирам, че неговата перестройка е пряко продължение в нови условия и с нови цели на разобличаването на култа към личността на Сталин. Руският мислител и литературовед Вадим Кожинов в книгата си „Росссия – век ХХ“ твърди, че такава връзка няма. Но аз я виждам в крайните резултати на двете политически операции за демократизиране на социалистическата система. Горбачов сварва практически разпаднала се социалистическа система. СИВ и Варшавският договор продължаваха да съществуват, ала с нестихващи вътрешни противоречия, които пречеха да се взимат и изпълняват общи решения. Беше просто въпрос на време, за да се положи и юридическият им край. Разобличаването на култа към личността на Сталин нямаше как да не доведе до неговото идване.
5.
Време е да направим изводите.
Стана дума по-горе, че след войната геополитическата ситуация се промени чувствително. Създаде се световна социалистическа система, която бързо се превърна в реален геополитически фактор с влияние в международните дела. Новите социалистически държави обаче преживяват същите проблеми, каквито стояха и пред СССР в началото на неговата история. Най-важният от тези проблеми и този за политическата власт, която трябва да наложи новите икономически отношения. Очевидно е необходима здрава и силна власт, твърда ръка и висока степен на политическа мобилизация на обществото, за да се извършат революционните промени. Още повече че всички трябва да преодоляват и последиците от току-що завършилата война. Разрушенията не са малко. За да протече всичко това сравнително бързо и без съпротива, която да спре мерките, е необходима централизирана власт, убедено в правотата на идеята общество, заразяваща пропаганда.
Сталин е знамето, под което започват тези преобразования. Но Сталин умира през 1953 година.
За Съветския съюз, но вече и за цялата социалистическа система, както и за международното комунистическо и работническо движение смъртта на Сталин е трагедия, равна на тази, която ги сполетя през 1924 г. със смъртта на Ленин. Тогава самата власт бе сериозно застрашена от липсата на равностоен заместник, който бързо да поеме делата в ръцете си и не позволи разколебаване на обществото. Но тя се справи сравнително бързо – макар че битките за нея бяха доста оспорвани и дори жестоки. Тогава Сталин като наследник на Ленин тихомълком премахваше някои от мерките, които Ленин бе въвеждал в съветската действително, без обаче да си позволява да го оспорва или разобличава, камо ли да му приписва грешки и престъпления. Напротив, всичко се представяше като продължение на стореното от Ленин. През 1956 г. сметнаха, че разобличаването е по-добра мярка от възхвалата или мълчаливия демонтаж на „сталинизма“. Историята обаче даде друга оценка на новото време.
Да, условията след Втората световна война изискваха сериозни изменения в облика, характера и действията на властта в Съветския съюз и държавите от социалистическия блок. Култът към личността не биваше да се повтаря – това също е безспорно. Но повтарям отново: всичко трябваше да стане по друг начин, за да не се извади един от най-важните основни камъни на социалистическата власт.
Хрушчов и неговото обкръжение извършиха огромна политическа грешка, която силно разколеба системата и практически я разруши.
Разобличаването на култа към личността изглеждаше честен и смел акт, който поставя началото на демократизацията на системата. Но остротата му бързо износи властта и, най-важното, отклони я от задължението й да разрешава проблема за своята надеждност и устойчивост.
В основата на конструкцията на всяка държавна, партийна, политическа и каквато и да било власт винаги се залага основен камък, в който е вградена системата от принципи, идеи, идеологии, начин на мислене, поведение, отношение към живота, държавата, партията, нацията, общество, отделната личност. Когато властта сметне, че е наложително този камък да бъде сменен, защото новите условия го налагат, тя трябва да знае и помни, че тази смяна ще й струва много, живота дори, ако не го направи постепенно, бавно, а не изведнъж. Ако новият основен камък не е като предишния или не е по-здрав и устойчив от него, нищо добро няма да се случи. Внимателната операция би могла да съхрани конструкцията, и тя, дори радикално променена, ще се запази и ще продължи да изпълнява функциите си. КПСС не се съобрази с това изискване. Тя не бе готова да се справи с изпитанията, които историята й постави, понеже бе идеологически недостатъчно зряла и не достатъчно подготвена за условията на глобалното развитие след войната. Тя затова и в началото на 90-те години на ХХ век безропотно наблюдаваше разпада на Съветския съюз, предизвикан и от нейната идейна, политическа и организационна немощ.
Аз виждам историческото значение на ХХ конгрес на КПСС от 1956 г. като огромна крачка към разрушаването на социалистическата система и разпада на СССР. След него събитията протичат изключително бързо, процесите на разпада стават все по-неудържими и необратими.
И през 1991 г. всичко приключи. Историята ще преценява дали е било естествено и справедливо. Каквато и да нейната окончателна оценка, опитът подлежи на анализи и оценки.
За да се поучим от него и никога да не повтаряме грешките в него!
