Да се пише и говори днес за т.нар. македонски въпрос или за политиката на България към вече Северна Македония е нещо като кауза пердута. Така, както и каузата Македония, която едва ли не единствено е обединявала българите след Освобождението ни, се оказа всъщност отломка от славно минало. Няма как да е иначе, когато дори национална телевизия превежда от „македонски” свои документални филми за ситуация на територията на Вардарска Македония или от всички страни самопровъзгласили се за експерти по всеки български проблем развиват тези, които призовават да посвием знамена български, защото „историята има и друг прочит”. Младите не разбирали езика, на който говорят събратята от Скопие и трябва да им се превежда? Те и езика на дядо Вазов не разбирали и затова някои побързаха да го натъкмяват по калъпа на новите законодатели на политиката у нас.
Битката за младите е друга тема, по която и Путин трябва да мисли, защото последните протести в Москва са пълни само с млади хора, които явно или не си знаят историята, или не разбират геополитическите противоречия и битки. За някои те са въпрос на оцеляване. Въпросът е кой ще оцелее. За мислещите българи обаче остава загадка с предимство що за политика има страната ни, когато уж подписаният Договор за добросъседство и сътрудничество с тогава Р Македония решава „най-после” всички проблемни въпроси със Скопие?
Политиците прехвърлиха щекотливите въпроси на една съвместна комисия, която трябва да намери изход от противоречията относно т.нар. обща история на двете съседки. Съседки, които някога са се изживявали като „един народ, една държава”. После като „един народ, две държави”, а днес никой в София не намира смелост да поясни какви са идеите български или какво искаме ние в крайна сметка във връзка с „македонския въпрос”. По-вероятно е просто да няма задълбочени знания и дългосрочни стратегии в това отношение, което е пряко свързано с националните ни интереси в посока Вардар. По-лесно е да се действа на принципа „да отиграем в момента топката”, която напоследък се подава само от Запад.
Подчертаваше се, че основната цел на навършилия вече 2 години Договор със Скопие е привеждането на отношенията в степен „добруване”, но остана съмнението, че всъщност задачата бе да се даде старт на присъединителните процеси на Скопие към НАТО и ЕС. Това е коректната подредба все пак. Отрезвяването дойде в момента, когато условията на подписания Преспански договор между Атина и Скопие извадиха наяве факта как гърците са защитили интересите си в условията на натиск, който целеше да не се пречи поради нерешени съседски въпроси на присъединяването на Македония към НАТО, а после, „когато му дойде времето”, и към ЕС. Скопие прие всички гръцки условия и дори смени името на държавата си, а Зоран Заев не скри удовлетворение, че съхрани власт и продължи да получава повсеместна западна подкрепа. Ципрас плати цената за подписването на Преспанския договор, недолюбван, по специфични причини, от гръцките граждани живеещи в Северна Гърция, а новият гръцки премиер Мицотакис обеща да гледа под лупа това споразумение и да направи „необходимото и възможното, ако има нарушаване на гръцки национални интереси”.
В тази връзка преди дни в. „Катимерини” написа, че „Гърция иска определени концесии, за да не блокира европейските амбиции на Македония и Албания”, което явно означава, че Атина няма да каже „не” за започване на преговорен процес, но „ще постави своите условия”. И за Северна Македония, и за Албания. Преди дни пък Зоран Заев в интервю пред гръцка телевизия съобщи, че за година търговско-икономическите отношения между Скопие и Атина са нараснали с 20%. Не си губят времето гърците. Забавят, но не забравят. А уж това беше наш, приеман за македонски, лозунг. Македонският премиер в това интервю за гръцката ТВ „Алфа” изненадващо за някои, но не и за поназнайващите история и етапи от кариерата му, заяви, че „ние крадяхме история и от съседите, и от света”. Тъкмо да се зарадваме, че най-после е отворил „широко затворени очи” и се оказа, че ставало дума за древногръцкото наследство т.е. за античността, която бившият премиер Груевски си бил присвоил, но въпросът е уреден от днешните управляващи в Скопие и Атина за пореден път се убеди, че по темата няма да има повече залитания от страна на Северна Македония..
Това, че в Повардарието се вдигна шум с възгласи „национален предател” и „оставка” няма как да тревожи гърците. И при тях има поговорка „кучетата си лаят, керванът си върви”, а гърците са доказали през вековете, че умеят да водят керван. В същото време президентът Стево Пендаровски пред скопското радио „Свободна Европа” в коментар за отношенията с България пък призна, че „комисията е в задънена улица” и е „необходим известен политически вятър в гърба, една политическа рамка, в която да се водят разговорите в бъдеще”. Президентът се бил консултирал по темата с академици, професори, преподаватели, общественици, журналисти и „основната цел ще бъде да говорим за личности, не за всички, за събития, не за всички, през вековете, които са споделени, не са само македонски, не са само български, тъй като целта е, повтарям, да видим къде имаме споделена история”.
Пък в София се мисли, че историята до 1945 г е обща, а после в Повардарието е била титовска т.е. под влияние на македонизма и расте убеждението, че това няма как да се преодолее. Просто не съумяваме да намерим правилната формула и т.нар.”мека сила”, за да защитим нашите интереси. В Скопие вече се говори за споделена история и то само в конкретно определено време, несъвпадащо с нашите представи за обща история. Това са решили да отстъпят, за да не се създават пречки за започване на присъединителните процеси. Иначе не се знае как властта ще удържи позиции да продължи управлението си. Което не го е спечелила на избори.
Общата ни комисия по нашия Договор може да заседава още години и да разшири кръга на бележити личности, които ще честваме заедно, а не само цар Самуил, Св. Св. Кирил и Методий, Св.Наум или Григор Пърличев, което се постигна за две години срещи. Може двамата премиери на 2 август да поднесат заедно венец пред тленните останки на Гоце Делчев /предадени на Скопие от наше правителство след Втората световна война, заедно с архива на Македонския културен институт/. Може дори да се нанесат козметични корекции в учебниците за 5-ти и 6-ти клас в двете страни, но едва ли ще се постигне дълготрайно спокойствие, защото Договорът ни не е конкретен, не обхваща например медии, наука, икономика или начин на процедиране при несъвпадащи становища, срокове и т.н.
С Преспанския договор към България наистина се изтласкаха проблемите, които са в основата на „македонския въпрос”. А за капак Зоран Заев многократно заявява, че с него е решен въпросът за езика, идентичността и нацията на Северна Македония. Излиза, че Атина решава на какъв език говорим в София и Скопие! Нашите пък бързат да превеждат, за да налеят основи за съгласие. Представяно като компромис, за да има добросъседство, сигурност и мир в региона. Без да се споменава за членството в НАТО, което си е геополитически въпрос с не особено сложна, но позната конструкция за действие при всички страни около Русия. Не бива да има съмнение, че след получаване на дата за започване на присъединителни процеси към ЕС и приемането до края на годината в НАТО, в Скопие ще се премине на принципа „изтъках платното и ритнах кросното”. Защото МАНУ /Македонска академия за наука и изкуство/ само преди дни излезе със становище, че „несъмнено историята на региона и на всички съседни народи – македонци, българи, гърци, сърби имат допирни точки и споделят исторически събития, места и личности” т.е. ние отново сме в един кюп с всички около нас и няма как да имаме претенции за „обща история” с Вардарска Македония. Още повече, че вместо ние да публикуваме отново, след 1918г, книгата „Македония в културно-политическия живот на България”, където са изредени личностите, родени на днешната територия на Северна Македония и които са заемали висши позиции в политиката, науката, изкуството, военното дело и целия обществен живот на България след Освобождението, във в. „Нова Македония” в Скопие излиза статия със списък на точно тези българи, отдали живот и дело за България и то с твърдение, че Македония е дала на България 8 министри, включително премиери, 20 дипломати, еди-колко си генерали и офицери и т.н.. Приема се за доказателство, че „македонците без съмнение са най-културните жители на Балканите”. Нещо като наша закачка, че „българите от Вардарска Македония са най-интелигентната част от нацията ни”. Съвсем по македонски звучи такова твърдение и винаги се е приемало със смях и снизхождение вече десетилетия. Но ето, че едно изпреварващо действие чрез цитирани от наше издание данни в медийна рубрика носи точки в спор за „обща история” и „общи исторически личности”. Та какъв македонец е премиерът ни Ляпчев, чиято 150-годишнина отминахме със скромно тържество в БАН, а той така е управлявал страната ни, че каузата Македония е била на преден план. Или Симеон Радев, роден в Ресен, с неговите „Строители на съвременна България” или „Македония и българското възраждане”?
Защо се дава възможност за инициативи на Скопие, които да внушават тези, накърняващи не само историческата истина? Защо вместо да ни забъркват в шпионски скандали като онзи, дошъл като информация от Белград, че сме имали нещо общо с център в Скопие за спецоперации, включващ и Германия, не направихме необходимото да закупим родната къща на Димитър Талев и да я превърнем в музей, за наша чест и слава и за удоволствие на туристите, не само българи? Или да поставим наша плоча в Щип на останките от родната къща на Тодор Александров с наш надпис? Или на мястото, където е бил домът на Иван Михайлов, отново в Щип, Ново село, независимо кой какво мисли за личността и делото му? Той е българин, който цял живот е действал в името на България и само това има значение днес. А може просто да се направи паметник / като на Алеко Константинов-Щастливеца/ на Яворов на „Витошка”, пред къщата, където е живял и се е самоубил, за да се посочи без думи, че в борбата за освобождението на Македония и присъединяването й към Отечеството редом до Гоце Делчев е бил и чирпанлия. Не само е бил, ами и биография му е написал, и в чета е бил с оръжие в ръка и много публицистика е творил и то все за пуста кауза Македония.
Това е т.н. „мека сила” и тя има много измерения, не само паметни плочи и възстановка на погубени в името на чужди интереси паметници на наши герои от войните на територията на днешна Северна Македония. Да не говорим за онова злополучно предложение Орце Камчев да заеме позицията на почетен консул на България в Северна Македония. Не че човекът е злодей или прекалено богат, но просто като близък на Груевски някак моментът за пореден път не е избран сполучливо. Е, предложението е оттеглено, но Скопие отново печели точка като не прие кандидатурата.
Сега с тезите за споделена история да не се окаже, че компромисите са само наше дело и то в наш национален ущърб? Защото отговори по въпроси от този род няма. Но има експерти, които само като им се прочетат статиите или се чуе становището им по някоя ТВ се знае кой е поръчал и защо. Те са едни и същи. Но с интереси, които са лични и издават зависимост. Тогава да се примирим и приемем, че „толкова си можем”? Или да продължим с „как го правят другите и защо им се получава”? Защо не успяхме да осигурим лоби от някой геополитически играч, който ще осигури наш вятър в гърба ни по „македонския въпрос”? Независимо, че и преди не сме успявали в това отношение, защото точно тези големи са разпокъсали България и не са допуснали обединение в етнически граници. Но не тези големи замазаха щита на лъва на възстановения паметник пред НДК, който сочеше България на три морета. Така е бил направен този лъв с щит, когато сме имали кауза Македония.
На кого да се сърдим като сме малодушни и страхливи в стил „какво ще кажат големите”? Не всички, а тези, които се заблуждават, че съюзнически задължения означават да нямаме национални интереси и да се свиваме допълнително в ограничения ни суверенитет. Въпросът всъщност е докога и кой.