АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Преходът към капитализъм и налагането на неолибералния морал в България

Васил Проданов - 03 август 2019

В България капитализмът се завърна не във версията си на капитализъм със силна национална държава, както преди 1944 г., а като глобализиран неолиберален капитализъм, внесен отвън. С него бяха внесени и съответните неолиберални морални ценности, предлагани като „евроатлантически“. Тези ценности, наложени като хегемонно съзнание чрез новите идеологически механизми, медии, неправителствени организации и образователната система, заместват предходните морални ценности от времето на социализма.

Кои са съществените характеристики на тези морални ценности, които имат значение за новите поколения?

Първо. Това е тяхната маркетизация и комодификация. Водеща характеристика на неолибералното мислене е човешките същества да се възприемат чрез понятия като „човешки капитал“, „символен капитал“, „социален капитал“, а не през призмата на морални ценности или на Кантовия категоричен императив, който гласи, че човекът трябва да бъде самоцел, а не средство. В лекциите си за либерализма известният френски мислител Мишел Фуко отбелязва, че всичко, свързано с човека – като се почне от неговия външен вид и интелект, мине се през образованието и брака му и се стигне до местоположението му, се разглежда като инвестиране на време и енергия, чрез което се правят възможни бъдещи доходи. „Homo economicus е предприемач и при това предприемач на него/нея самия/самата“[1]. Ключова характеристика на неолибералното мислене е, че то въплъщава логиката на пазара. Това е мисленето на човек, който преследва своя личен интерес, а не някакви колективни ценности, не колективизма или солидарността.

Второ. В началото на промените след 1989 г. започна мощна атака срещу колективизма и прослава на индивидуализма. Идеята за „новия човек“ бе заклеймена като утопична. Популяризират се твърдения, че по своята природа човекът е егоистично същество и никакъв „нов човек“ не може да бъде създаден чрез каквато и да е промяна. Списание „Философска мисъл“, което до 1989 г. бе свързано с идеи на социалистическия колективизъм, започва да пропагандира капиталистическия индивидуализъм на Айн Ранд и да прави „кръгли маси“ с представители на неправителствени организации, чиято задача е да представят егоизма в позитивна светлина и да го наложат като водещ в българското общество.

Колективизмът е заклеймен и отхвърлен, забравен е дори от БСП, бившата комунистическа партия. На негово място левите партии в най-добрия случай поставят понятието „солидарност“, но разбрано не като резултат от обективната свързаност на хората, а като индивидуален акт на съгласие да изразиш солидарност с останалите. В това отношение тази тяхна ценност не се различава от разбирането на  християндемократическите и християнсоциалните партии, свързани с католическата традиция. Неслучайно, така нар. солидарна система в здравеопазването бе наложена от правителството на Иван Костов, свързано с Европейската народна партия, където влизат и съответните партии, опиращи се на католическата традиция.

Принадлежността към една или друга общност вече се разглежда не като включеност на човека в съответната обективна социална система и история, а като резултат на личен избор. Налага се атомизирано разбиране на човека, откъснато от реалностите, които го правят такъв, какъвто той е. Ако марксизмът гледа на човека като на „съвкупност от обществени отношения“, неолибералното хегемонно съзнание започва да го възприема като „съвкупност от права“. Създава се представа, че основното, чрез което може да бъде разбран и обяснен човекът, са правата, а не отговорностите.

Трето. Доминира либералното разбиране за свободата на човека като негативна свобода и пренебрежение към позитивната свобода, към това обществото да формира у него способности и да му създава възможности да постигне определени неща. Нормативните граници на поведението в много сфери рухват, говори се за полинормативност на обществата и толерантност към различието. Ключова характеристика на неолибералната морална ценностна система е толерантността към всичко, което не нарушава максимално разширените индивидуални права. Това прави равнозначно всяко мнение и свързаното с него поведение, което води до релативизация на ценностите. Всяко убеждение и всяка система от ценности имат право да съществуват, няма такива, които да имат приоритет. Важното е нито едни от тях да не претендират за общовалидност. Проблемът обаче е, че именно общовалидността на правилата ги прави морални, както отбелязва още Кант. Една от дефинициите на неговия знаменит категоричен императив е „Действай така, че максимата на твоето поведение да бъде принцип за всеобщо законодателство“. Ако обаче всичко е относително, не остава пространство за морални правила.

Четвърто. В центъра се поставят правата на индивидите, а не отговорностите. Това е свързано с индивидуализма. Не общностите, а индивидите имат значение за него. Това мислене се основава на методологическия индивидуализъм, според който, за да разберем обществения живот, трябва да тръгнем от индивидите. В един свят, в който водещи са индивидите, а не общностите, отговорността и дългът имат вторично значение в сравнение с либералните права. Норми и ценности, които са били типични за обществото векове наред – семейство, послушание, вярност, дисциплина, традиция, губят своето значение. Това в крайна сметка има десоциализиращи и деструктивни следствия, още повече че в системата на образованието се разпадат предходните социализационни механизми, без те да бъдат заменени с нещо ново. Резултатът е рязко нарастване на насилието и падане на равнището на образованието. Разпадат се, изчезват и се губят колективни лоялности и отговорности на индивида към останалите, за сметка на деформирани акценти върху правата, повечето от които са съвсем формални и несъпроводени с баланс на задълженията. Така отговорностите водят до едно индивидуалистично общество, в което връзките между индивидите са на основата на пазарния принцип на полезността, печалбата и загубите.

Пето. В неолибералния морален свят, в който доминират индивидите, ценности като патриотизъм и национален дълг губят значение. Във формиралото се масово съзнание престижно и печелившо е, ако изоставиш родината си и се преместиш да учиш, живееш и работиш в някоя държава на капиталистическия център. Поради това децата на повечето политици са в чужбина, докато родителите им тук обясняват на масите колко ги е грижа за България и как искат да бъдат преизбирани в името на България. Предходни сакрални дилеми от рода на „Отечеството или смърт“, „Родината или смърт“ губят смисъл. Глобално изследване на „Галъп Интърнешънъл“ в края на 2014 г. постави въпроса дали хората са готови да се сражават за родината си. Изразилите готовност за това са най-висок процент в Азия – 71 %, където влиянието на неолибералните морални ценности е ниско. В България, където те се налагат агресивно в продължение на четвърт век, едва една четвърт от хората са готови да бранят родината си, докато за близо половината националната лоялност е изчезнала, те мислят индивидуалистично, само за себе си, и не биха го направили.[2]

Шесто. Формират се нови, неолиберални представи за това какво е правилно и неправилно. Те рязко разширяват правилата за допустимо поведение, в което влизат проституцията, гей-браковете, правата на хомосексуалните двойки да осиновяват деца, дори призивите за узаконяване на леката дрога. Релативизацията на ценностите и  маркетизацията на културата водят до своеобразна порнофикация на публичната сфера. Сексуалното поведение престава да бъде интимно, както в предишни периоди, а влиза в публичната сфера. Обсъждането на сексуалността се превръща в норма и това се предлага като модел и на училището. Снемат се предходните табута върху тази сфера. Смята се, че училището трябва да запознава детето с всички форми на сексуални отношения и да го накара да бъде „толерантно“ към тях. С помощта на западни фондации и средства започна пропаганда на така нар. нетрадиционни сексуални отношения. В публичното пространство знаменитости, задаващи стандарти на поведение, стават Кончита Вурс и Азис, като представители на тези отношения. Това има разрушителни последици върху ключова сфера на човешките отношения, каквато е семейството. Увеличават се разводите и извънбрачното съжителство, а това е важна предпоставка за демографски колапс на нацията. Според различни изследвания децата започват полов живот на 13-14 години, около половината бебета се раждат извънбрачно и това има деструктивни следствия за семейството като базисна структура на обществото.

Резултатът е морален разпад на обществото и демографска катастрофа. В хегемонното идеологическо съзнание обаче това се маскира с обяснения, че „българинът е такъв“ и „комунизмът е такъв“. Капитализмът не съществува, а „демокрацията“ е висшето състояние на човечеството.

 

Бележки:

(1) Foucault, Michel. Naissancede la biopolitique: Cours au Collège de France, 1978–1979, Paris: Seuil: Gallimard, 2004, 239.

(2) Вж. Годишното глобално изследване „Край на годината“ на УИН/„Галъп интернешънъл“ сочи, че щастието по света нараства, В: http://gallup-international.bg/bg/%D0%9F%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8/2014/211-WIN-Gallup-International%E2%80%99s-Annual-Global-End-of-Year-Survey-Shows-That-Happiness-is-on-the-Rise,30.12.2014

Публикацията е част от статия, публикувана  в списание „Етически изследвания“, бр. 1/2016.

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Директор на Тракийския научен институт. За контакт: vprodanov@hotmail.com