Големият въпрос, който си задават всички европейски наблюдатели е: ще може ли новото ръководство да осъществи отдавна назрелите реформи в общността? За никого не е тайна, че европейският проект е в криза, за което свидетелства Брекзит, настъплението на национализма в повечето страни-членки, проблемите на еврозоната, масовата загуба на доверие към политиката на Брюксел и други негативни тенденции. Немският „Зюддойче Цайтунг“ наскоро коментира: „Европа е незавършена конструкция в стадий на непрекъснато строителство. Нейните контури все още са неясни.“ Действително, архитектите на днешната нова Европа бяха политиците, докато гражданите оставаха само наблюдатели. Като следствие пряката демокрация в ЕС отсъстваше, решенията се вземаха задкулисно, пресен пример за което е назначаването на Урсула фон дер Лайен за председател на еврокомисията в противоречие с демократичната процедура.
Опитът от последните десетилетия показва дълбокото разминаване на интересите на участващите страни. Брюксел вече разбира, че цялата конструкция на общността може да се разпадне като къща от карти. Миграционната криза от 2015 г. застави ръководството на Еврокомисията сериозно да се загрижи за бъдещата съдба на Обединена Европа. Тогава председателят Жан Клод Юнкер представи новата „Бяла книга“ с пет основни сценария:
Първият – продължаване на сегашния курс, придвижване с малки крачки, търсене на консенсус за еврозоната, мигрантите, сигурността и отбраната. Поддържа се привидно единство, което лесно може да се наруши при критични обстоятелства.
Вторият – отказ от амбициозните цели, връщане към свободната търговска зона без политически претенции. Към това се стремят повечето евроскептици. В резултат се изострят противоречията по околната среда, данъците и търговията. ЕС губи международен престиж.
Третият – формиране на твърдо ядро на базата на еврозоната и Шенген с по-тесен обмен на информация по сигурността и отбраната и изпреварващ темп на развитие. На практика това е „Европа на различни скорости“, доскоро поддържана от Меркел.
Четвъртият – „По-малко, но по-добре“ , концентриране върху ограничен кръг проблеми за постигане консенсус на общоевропейско равнище – въздушно замърсяване, защита на външните граници на ЕС, миграционни квоти. Здравеопазване, социални проблеми и заетост остават функция на националната държава.
Петият – изграждане на „Съединени Европейски Щати“. Най-амбициозният вариант, предполагащ пълна координация във всички области, единна финансова, социална и отбранителна политика. Такъв радикален подход изисква краен централизъм, който ще предизвика недоволството на гражданите и на цели държави от ЕС.
Главен пропагандист на последния сценарий е френският президент Еманюел Макрон, когото често упрекват в претенции за нов Наполеон. Той предлага създаването на „единна и суверенна“ Европа в противовес на САЩ, Китай и Русия. На французите се отрежда ролята на идейни продължители на империята на Карл Велики, създал след падането на Рим романо-германски съюз на народите, включващ днешна Германия, Франция, Бенелюкс, Северна Италия и Испания. Подобна идея в различна форма се опитаха да реализират Фридрих Барбароса, Наполеон и Хитлер, Де Гол и Аденауер, а сега и Макрон. Но тя не беше възприета преди всичко от източноевропейците, които видяха в нея нов опит за доминиране на стара Европа.
Дори Германия не се отзова на радикалните инициативи на френския президент. Най-голямо раздразнение предизвика настойчивото желание на Франция да създаде „дългов съюз“, т.е. да закачи на шията на немците и на богатите страни от Северна Европа дълговете на бедните южни и източни членове на ЕС. Ангела Меркел отвърна с решителен отказ, а нейната вероятна приемница Анегрет Крамп-Каренбауер заяви, че главната роля остава на националните държави, а създаването на федеративни наднационални структури по образец на бившия СССР е изключено. Германия е съгласна да подкрепи първите четири сценария от „Бялата книга“, но се противопоставя на идеята на централизиран брюкселски Евросъюз. Това свежда до минимум шансовете за по-нататъшно задълбочаване на интеграцията в общността.
Усилията се свеждат до опазване на вече съществуващата конструкция от напора на евроскептиците, десните консерватори и източноевропейските националисти. Такава гледна точка изрази холандският премиер Марк Рюте. Той предложи да се развива вътрешния пазар и еврозоната преимуществено по четвъртия сценарий „по-малко, но по-добре“. Научният съвет към холандското правителство също констатира, че Евросъюзът се огъва под тежестта на поставените задачи и не може да се справи с допълнителния брой на нови членове. Позовавайки се на сериозния разкол по проблемите на миграцията, икономическата политика и външната търговия, холандските експерти се обявяват за „Европа на различни скорости“ по третия сценарий с изпреварващо развитие на твърдото ядро в състав Германия, Франция, Бенелюкс и концентрични кръгове от държави с по-слаба обвързаност.
Според негово неотдавнашно изявление президентът Макрон вече укротява своите амбиции. „Аз съм категорично против всякакво разширяване на ЕС преди да бъде проведена съществена реформа на европейските институции.“ Предложението му е да се въведат строги задължителни за всички правила за влизане в Шенгенската зона, към която се стремят „проблемните“ страни – Румъния, България, Кипър и Хърватия. Категорична е неговата позиция срещу приемането в ЕС на Албания и Северна Македония.
Дори такъв отявлен неолиберал като Иван Кръстев стигна до извода, че конфликтът между Източна и Западна Европа е практически неразрешим. Нашествието на мигрантите доказа, че историческият и културен опит дълбоко разделя двете части на континента. Източноевропейците, изпитали на гърба си векове на агресия и окупация, са против приемането на бедстващи бежанци в своите граници, считайки ги за новите завоеватели. В мултикултурните страни на Западна Европа това се възприема като липса на солидарност. И ако преди източноевропейците се стремяха по всичко да подражават на Запад, то сега те възприемат постмодерната космополитна Европа като заплаха за своята национална самобитност.
При тези условия естествено за никакъв „общ език“ в рамките на Евросъюза не може да става и дума. Основната заслуга тук е на неолибералните елити, които не зачитат интересите както на собствените си граждани, така и на новите европейци. Неолиберализмът заплашва общността с пълен колапс или с разпадане на няколко обединения, което слага край на мечтата за свободна обединена Европа. Изследване на учени от Института Макс Планк доказва превръщането на Съюза в антидемократично неолиберално образование, което трупа дългове за сметка на редовите данъкоплатци. Като алтернатива на интеграцията по Маастрихт изследователите предлагат ориентация към Европа с „променяща се геометрия“, в която националните държави сами да избират с кого да сътрудничат.
Значителна част от проблемите, засилващи вътрешната нестабилност, произтичат от валутния съюз. В състава на еврозоната влязоха държави с твърде големи различия в икономическото развитие, повечето от които не бяха в състояние да поддържат наложените им конвергентни критерии – ценова стабилност, устойчиви публични финанси, стабилни валутни курсове, дългосрочни лихвени проценти. Наред с 19-те страни, официално въвели еврото, то се използва и в разчетите на територии, принадлежащи на някои от тях – Канарски и Азорски острови, Мадейра, Френска Гвиана. Национална валута по споразумение с ЕС е в държави нечленки – Монако, Сан-Марино, Андора и Ватикана. Без всякаква договореност е в обръщение в Косово, Черна Гора (от 2002 г) и френските Кариби – Сен Бартелми и Сен Мартен. Европейската комисия (ЕК) и Европейската централна банка (ЕЦБ) нееднократно изразяват недоволството си от самоволното използване на еврото от балканските държави, но не могат да го възпрепятстват. Остава им официално да легитимират неговия статут за най-близките фаворити – България като отговаряща на номиналните изисквания, но и най-бедна и корумпирана страна-членка и Хърватия, за които предстои влизане в чакалнята – валутния механизъм ERM ІІ и банковия съюз, както и за Сърбия и Черна Гора след приемането им в ЕС до 2025 г.
Европейските колебания относно приемането на нови страни във валутния съюз се оправдават след печалния опит с Гърция. Според признанието на бившия председател на ЕК Жан-Клод Юнкер: „Истина е, че Гърция стана член на еврозоната през 2001 г. след фалшификация на статистически материали. И до днес се обвинявам за това.“ Впоследствие програмата за финансова помощ за преодоляване на гръцката финансова криза до 2018 г. възлезе на 289 млрд. евро, които предстои да бъдат връщани през бъдещите десетилетия. Гръцкият дълг днес възлиза на 180% от брутния вътрешен продукт (БВП). Но въпреки това евентуалното излизане на Гърция от еврозоната би имало още по-разрушителни последствия. Поради това позицията на европейските чиновници е, че „валутният съюз трябва да бъде по-здрав от брака в семейството“ при щателна предварителна проверка на новите членове. Но днешните реалности показват, че и най-прецизният контрол не дава гаранции за спазване на финансовата дисциплина от настоящите и бъдещи членове.
През есента на 2018 г. италианското правителство в противоречие с предписанията на ЕК утвърди повишаване на бюджетния дефицит до 2.4% за 2019 г. Продължителното увеличаване на разликата между разходите и приходите в италианската хазна способстваше за натрупването на огромен държавен дълг, достигащ 131% от БВП, като поставяше под съмнение финансовата стабилност. За последвалите икономически проблеми италианците обвиниха влизането на страната в еврозоната и на тази вълна са надигнаха популистките партии, които впоследствие оглавиха правителството.
Действително, деградацията на италианската икономика след прехода към евро е очевидна. Ако до края на 90-те години Италия бе една от най-динамично развиващите се държави в ЕС, 20 години след този акт сумарният ръст на БВП е почти равен на нула. Според твърдения на италиански политици именно отсъствието на национална парична единица не позволява на правителството и централната банка да управляват валутния курс за поддръжка на икономиката. Поради това сега се обсъжда въвеждането на паралелна валута – миниполици на хазната, така наречените mini-ВОТ (Buoni Ordinari del Tesoro). Правителството ще гарантира приемането на тези книжа за данъчни плащания по номинална стойност. По замисъл те няма да правят конкуренция на еврото, но ще могат да се използват по взаимно съгласие в рамките на страната за плащания на стоки и услуги. Опасенията са, че по този хитър начин Италия възнамерява да си осигури плавен изход от еврозоната. ЕК и ЕЦБ вече се обявиха против въвеждането на паралелна валута като нарушаващо договореностите за еврото и обема на държавния дълг.
Така наред с предоставяните преимущества на членство в еврозоната се появяват и разрушаващите последствия. От една страна валутният съюз гарантира обща финансова стабилност и оказва при необходимост помощ на своите членове. От друга, държавите са с вързани ръце за самостоятелни монетарни действия. В резултат те са принудени или да спазват правилата на играта като търпят загуби или да ги нарушават.
През октомври 2018 г. друг бунтар Испания отказа да се подчинява на строгите изисквания на ЕС. Вместо съкращаване на дефицита в бюджета и на държавния дълг премиерът Педро Санчес одобри растеж на социалните разходи. По пътя на съпротива на общите правила се отправя и Франция – втората по мощ икономика в Европа. С надеждата да спрат масовите протести и недоволството от реформите властите обещаха да повишат работните заплати и намалят данъчното бреме като увеличат държавните разходи с почти 10 млрд. евро. В резултат Франция вече догони Италия и стана страната с най-голям държавен дълг в еврозоната 2,36 трилиона евро в края на март 2019 г., равняващи се на обема на целия произведен БВП за 2018 г. и превишаващи с 40 процентни пункта допустимото по правилата. Бюджетният дефицит също се оказа над установения лимит и достигна 3.6%.
Някои от страните предпочитат да се учат от чуждите грешки. Полша вече години наред отлага въпроса за прехода към евро. Позовавайки се на опита на съседите, правителството изрази своята убеденост, че отказът от националната валута по-скоро ще навреди на интересите на гражданите. По думите на премиера Матеуш Моравецки след влизането на Литва и Словакия в еврозоната стойността на продуктите, облеклото и стоките за бита неимоверно поскъпва и гражданите им вече пътуват за покупки в неговата страна.
2018 бе година на безпокойство за европейската икономика. Осъзнавайки изострящите се проблеми, министрите на финансите от страните в еврозоната постигнаха споразумение за реформиране на валутния съюз. Франция и Германия излязоха с предложения за създаване на отделен бюджет на еврозоната, за преобразуване на Европейския стабилизационен механизъм в Европейски валутен фонд – аналог на МВФ за цялата общност. Предвижда се и разработка на единни банкови правила и създаване на пост финансов министър на ЕС.
Всичко това не премахва фундаменталният недостатък в структурата на общността и нейното ядро – участниците във валутния съюз да имат собствен бюджет и суверенен дълг без самостоятелен контрол върху валутата и монетарната политика. Тревожен симптом е и растящият държавен дълг. През юли ЕК представи твърде песимистична прогноза за еврозоната – забавяне на икономическия растеж от 1.9% през 2018 до 1.2% през текущата година вследствие отслабващата динамика в Германия, Франция и Италия.
Изкачването на стълбата, която води надолу, продължава.