За въстанието на поробеното българско население в Македония и Тракия е писано много. Известни са и голяма част от неговите водачи – войводите, застанали в българската история и народната памет редом с апостолите на Априлската епопея. Е, нямаше си това въстание ярък летописец като Захари Стоянов, нямаше своите международни защитници като Макгахън и Гладстон, като Толстой и Тургенев, като Юго и Зола, нямаше и този непосредствен съдбовен резултат, какъвто беше Руско-Турската война и Освобождението на България. За каузата на героите от 1903 г. трябваше да се водят още дълги битки, че и няколко кървави войни, които сбъднаха мечтите за свобода и обединение на българския народ само частично, но донесоха и много човешка мъка и национална покруса. Батак и Перущица остават завинаги печални символи на мъченичеството, но Април 1876 е белязан по-скоро като еманация  на величието на пробудилия се народ, докато Илинденско-Преображенското въстание е свързано като че ли повече с трагизма на нереализирания идеал. И с Гоце, Даме, Гьорче и другарите им, разбира се, които заслужено застанаха във вечния строй на народните герои.

Точно тук, мисля си вече от години, има нещо недоизказано. Нещо не достига, нещо се къса в масовото познание за събитията и действащите лица от онова време. И до днес, в разговори на тази тема срещам едно неосъзнато или непросветено географско и политическо идентифициране на този забележителен исторически акт само с Илинден и Македония. Не само в  масовото съзнание, така е и в литературата, в народния епос, в мемоаристиката, че даже и в историографията. Какво има да се чудя всъщност! Аз самият, който съм стопроцентов тракиец и по майчина, и по бащина линия и вероятно съм един от малкото българи, който няма никаква македонска връзка в рода си, сравнително до скоро не знаех много, признавам си, за Преображение и Петрова нива ‒ Странджанското Оборище. Е, знаех за политическите ръководители на този „клон” на въстанието Михаил Герджиков и Лазар Маджаров (но и те са по-известни като македонски поборници), за капитан Стамат Икономов, донякъде за Георги Кондолов. А колко хора извън Странджа са чували между впрочем за Кондолов – създателя на първите чети в района, най-обичания войвода, безусловно признатия от народа негов автентичен водач? Колцина са чували за Дико Джелебов, Лефтер Мечев, Янко Стоянов, Христо Арнаудов, Стоян Петров, Пеню Шиваров, Лазо Лазов, Яни Попов, Димитър Халачев, Пано Ангелов, Киро Узунов, Стоян Топузов, Цено Куртев, Пею Шишманов, Петър Ангелов…?

В тази редица на прославени, но неизвестни за широката общественост или позабравени войводи е и дядо ми Стоян Камилски. Фрагментарни, като цяло повтарящи се, но понякога и противоречиви сведения за него могат да се открият в специализираната литература. В Държавния архив, автентични документи за Камилски не се намериха. Слава богу, един надпис на паметната плоча и един портрет в музея на Петрова нива, редом до Кондолов, Герджиков, Маджаров, Икономов и Джелебов, пазят жива паметта му – поне в Малко Търново и околностите и сред част от тракийската общност. Благодарение на кмета Иван Иванов, от няколко години започнаха също да  споменават името му на митинга-заря на „Странджанското Оборище“. Водих там внуците, видяха и чуха всичко това, но да им разкажа повече за светлите страници от семейната и националната история се чувствам длъжен. Поех такъв ангажимент и към приятелите от ръководството на Съюза на Тракийските дружества в България.

В дълг съм основно към покойния си баща.  Стоян Камилски ми е всъщност прадядо – дядо по майчина линия на баща ми Димитър, баща на баба ми Ирина. Част от написаното по-долу е по разкази на отеца. Тези разкази и една снимка от семейния архив са запечатали в паметта ми образа на  един симпатичен старец с черни мустаци, бастунче и калпак на главата. Даже не знам дали това е спомен или представа за дядо Стоян. Макар че са ме водили като малък в Малко Търново докато той е бил още жив, не съм сигурен дали този образ е плод на детската ми памет или на сетнешното ми въображение. Що се отнася до комитската дейност на Стоян Камилски, даже баща ми не знаеше твърде много за нея. Е, знаеше, че дядо му е участвал във въстанието, виждал беше оръжие вкъщи, нетипично за един скромен и беден каруцар, помнеше дочути истории за избити турци, звучащи невероятно в устата на този благ човек. Разправяше ми как вечер, излизайки пийнал от кръчмата, където задължително се е отбивал след изнурителния дневен труд, е успявал някак си да се качи на каручката, „паркирана” пред вратата, а конят сам е намирал пътя до дома. Ето и това е щрих от портрета на „късния” дядо Стоян. Около бурното му минало обаче винаги витаеше някаква мистика. То и впоследствие не се повдигна много завесата, а някои неща изрових за жалост едва след смъртта на татко.

Малко предистория

Всичко започна всъщност след като баща ми се пенсионира и се установи трайно в Бургас. На сбирка на Тракийските дружества, някъде през втората половина на деветдесетте години на миналия век, баща ми пуснал бележка към тогавашния председател Костадин Карамитрев с приблизително следния текст: „Казвам се Димитър Димитров, внук съм на комитата Стоян Камилски от Малко Търново, можем ли да поговорим насаме след срещата?”. Карамитрев му върнал бележката, на която пишело: „Стоян Камилски не е комита, а ВОЙВОДА!”. Видели се, поговорили си за Камилски, въстанието и тракийците. Като чух това, в мен се надигна непознат дотогава познавателен плам, смесица от историческо любопитство и родова гордост. Нещо като юношеско откривателско мечтание, събудено от приключенски разкази и героични авантюри. Записах си го като задача някъде в гънките на мозъка, но трябваше да минат години, за да пристъпя към дело. Това не ми се случва за пръв път, когато става въпрос за подобна „изследователска” дейност. Поводът пак беше случаен до голяма степен. Беше периодът, когато Надежда Михайлова беше решила, че няма нужда от моите услуги във външно министерство и аз, освен грижите за ежедневно препитание, запълвах времето си с повече обществени контакти. Та значи трябва да е било през 1999 или 2000 г., когато споделих с генерал Тодор Бояджиев, заместник-председател на Тракийските дружества, кой е моят прадядо. „Разбира се, знам за Стоян Камилски”, рече той. „Били са близки приятели и съратници с моя дядо Лефтер Мечев. Даже Камилски е бил до някое време войвода на Мечев”. Показа ми и снимка на двамата от ония размирни времена. Предложи да отидем двамата до Малко Търново и Граматиково (Т. Бояджиев е оттам), да пообиколим из Странджа, да се срещнем с местни хора. Речено-сторено! Успяхме да осъществим намерението си обаче едва през пролетта на 2002 година.

Тодор Бояджиев и кметът на Малко Търново Иван Иванов ме чакаха на шосето преди града, на разклона за Петрова нива. Бях ходил там като дете – тогава на Преображение се организираше по-скоро народен събор, отколкото тържествено поклонение пред паметта на борците за свобода. Както споменах, имаше нещо недоизказано по темата по онова време. Та и моите спомени оттогава бяха предимно „панаирни” : захарен памук, локум, халва, кебапчета и лимонада (бира тогава не пиех). В по-ново време ходих два пъти на Петрова нива: първия път придружавах министър Станислав Даскалов на 90-та годишнина на въстанието (1993 г.), когато група гръмогласни „националисти” освирка българския президент, а втория път бях скромен помагач в една, оказала се печеливша в крайна сметка, президентска кампания през 2001 г., когато на поляната ме нападнаха кърлежи или някакви други гадини, чиито белези носих по краката си седмици след това. И двата пъти нямах време и възможност да се посветя на историята на дядо Стоян.

Сега дойде моментът да остана в мислите си насаме с него и то на мястото, което увенча и съхрани за поколенията смисъла на най-величавата част от живота му. Генералът и кметът изглежда бяха усетили това или просто странджанското беше заговорило в тях, за да решат да ме „въведат в обстановката” именно чрез Петрова нива. Още по пътя натам, тази криволица между дърветата  на „Странджа баир гората” (гениалният Ботев дали не беше прозрял рано-рано връзката с „на Ирин-Пирин тревата”?), започна да ме обзема едно странно, неизпитвано дотогава чувство. Чувството на завръщане у дома след дълго отсъствие. А не бях живял никога в Странджа! Но прадядо ми, баба ми и баща ми бяха родени и живели тук. И още нещо почувствах. През прахоляка на иначе асфалтирания път, срещу светлината на слънцето, пробиващо горския клонак, под сълзите, напиращи в очите ми, привиждах строгите погледи, яростните изражения, облените в кръв лица на храбреците, на предците ми, на дядо Стоян в частност. Но не като вледеняващ спомен, а като послание за обич, като песни, които зазвучават отново, като топлина, която тече по вените и облива тялото. На възпоменателната плоча от задната страна на паметника на Петрова нива за пръв път видях изписано името на войводата Стоян Камилски. Сложих китка цветя, предвидливо закупена трябва да призная от Тодор Бояджиев (срам за мен!). Спрях се в минута мълчание пред снимката на дядо в музея на странджанската епопея.

Усещането за бащин дом, за семейна топлина и обич се засили в Малко Търново – по улиците, на пазара, в църквата и музея, около двата вриса (чешми, чучури), единият от които бруфка (тече силно), а другият цицириса (едва тече, църцори), в механата при странджанските народни песни и лакардиите на група местни зевзеци на трудно разбираем странджански диалект. Какво изпитах на тракийското светилище в местността Мишкова нива е трудно да се опише. То е съвсем различно усещане – вселенско.

Сухата биография

 Самият Камилски пише за себе си: „Роден съм 1870 г. в с. Камила, Малкотърновско. Свърших четвърто отделение в селото. Още от малък дойдох в България без паспорт. На разни места работих като ратай, хергеледжия, куруджия” (1).

Баща ми пък твърди в своите записки, че дядо му Стоян Камилски е роден през 1879 г. и е починал през 1962 г. До 1883/84 казва внукът на Камилски, т.е. моят баща Димитър Димитров, Стоян Камилски учи и завършва първоначално училище в с. Камила. Владее турски, гръцки и посредствено френски, научавани задължително в училището. По вероизповедание е станал католик по принуда. В село Камила децата са били кръщавани като мохамедани, патриаршисти и католици. В Малко Търново Камилски е посещавал католическата църква всички съботни дни, а неделни дни – само по празници за 2-3 часа, след което отново е отивал да работи. В сряда и петък, казваше татко, дядо Стоян постеше стриктно и никому в къщата не позволяваше да яде блажно. Посещенията на католическата църква му осигуряваше кратковременна работа при католиците, които му заплащаха в пари и натура, спомня си баща ми. Католиците в Малко Търново по онова време са били големи поземлени собственици, притежавали са градини, лозя и други имоти. В централната им сграда е имало първоначално училище и библиотека с богословска и историческа литература.

Питал съм баща ми след като „избухна” демокрацията и дойде ред на реституцията, дали не ни е останало нещо, което да си искаме в Малко Търново. Логично е да се помисли, че след освобождението от турско, изоставените имоти са били взети от тогавашните първенци –  бившите войводи. „Прав си сине”, рече баща ми. „Помня, че дядо имаше четири къщи в Малко Търново, три от които дари на народната власт през 1944 г. Остана му една, където живееше със семейството си. Никога не съм искал да се занимавам с имотите му, най-малкото защото не можех да си позволя мимикрията да правя баба ти жителка на Малко Търново”, обясни татко. По-възрастните другари знаят, че тогава действаше системата на жителството. Не можеш да имаш собственост някъде, където не живееш. Аз пък си мисля, че баща ми се е майтапил, той беше известен шегаджия. Години по-късно, при поредно мое ходене в Малко Търново, отидох да се видя с роднините на баща ми – братовчедки ли, лели ли, вече ми е трудно да се оправя, но ми беше приятно – попитаха ме, ужким на майтап дали не съм дошъл, за да огледам имотите на Камилски. Боже мой! Дали е имал имоти не знам, знам само, че вървим заедно по една и съща линия на безсребърниците – той, татко и аз. От баща ми всъщност знам, че след присъединяването на Малко Търново към България на Камилски са дадени 2-3 декара земя, на които построява ниска къща без дъсчен под, канализация и електричество. Това се казва „активен борец”!

Но всичко това са приказки, нали разбирате. При това роднински приказки. Очевидците са най-големите мошеници, беше казал ако не се лъжа, титанът Лев Толстой. Затова се опирам на официалните документи – още им вярвам, представете си! Но пък те са казионно оскъдни.

Кметът на Малко Търново Иван Иванов – голям българин и странджански патриот, с когото станахме близки приятели покрай описания по-горе воаяж из Странджа, ми даде единствените два официални документа за Стоян Камилски, съхранявани в общината. Единият е за гражданско състояние, от който научаваме, че Стоян Славов Камилски, роден в село Камила, Турция на 14 октомври 1880 г., по народност българин, професия каруцар, с незавършено първоначално образование, има за съпруга Дона Стоянова Славова – домакиня, неграмотна, починала на 7 април 1960 г. Вторият документ е копие на оригиналния акт за смърт на Стоян Камилски, където намираме следната допълнителна информация: починал е на 22 ноември 1959 г. в 10 ч. в дома си в Малко Търново от цироза на черния дроб, надлежно установена от д-р Калоянов. За смъртта е съобщил зет му Пею Крантев. Неговото име, както и тези на родителите на дядо Стоян – Слав Вълчев Камилски и Ирина Славова Камилска – споменавам в случай, че някой от семейството реши някога да се задълбава в родословното дърво.

От жена си Донка Камилски има две дъщери – Ирина (баба ми) и Керка. Ирина със съпруга си Георги (дядо ми, на който съм кръстен) се преместват в Бургас през 1936 г. Живеят в кв. Акациите в стая и антре на един метър над морското равнище. При прилив морето е заливало квартала, водоснабдяване и канализация е нямало. Но това е само щрих от живота на наследниците на войводата. Другата дъщеря на Камилски, Керка се установява в Малко Търново. Там прекарват живота си и нейните дъщери Донка и Марица. Е, при тях ме питаха за наследството на Камилски.

С тези два документа, получени от община Малко Търново, за мен започна всъщност събирането на парчетата от същинската история на Стоян Камилски – разбойника, комитата, войводата, каруцаря, католика. ДЯДО МИ!

Младият Камилски

 Произходът и битието на Стоян Камилски предпоставят с голяма доза неизбежност бъдещата биография на тази луда глава. На 15-16 години той напуска село Камила и става хайдутин-разбойник. Напада турци и турски кервани, пътуващи за Цариград през Лозенград и Граматиково,       а и български чорбаджии, които са трупали богатства от безимотни българи и са колаборирали с турските власти. От баща ми знам два случая от този период:

Хванал Стоян Камилски турски стражар по пътя за Граматиково, повалил го от коня, одрал го с кремък и кожата му изпратил в Малко Търново за назидание на душманите.

Обира турска поща и златните и сребърни монети, около два коша, заравя в дупка на скалата срещу Кладара (Сливарово) и под село Камила. На скалата за нишан надялва камила. Това се случва някъде през 1899-1900 г.

Горе-долу по това време Камилски се свързва с Георги Кондолов, на когото до неговата смърт става незаменима дясна ръка. Чрез Кондолов се запознава с Герджиков, Икономов и други македоно-одрински войводи, но никога, дори и след смъртта на Кондолов, не се присъединява към тях. Ех, дядо, да знаеш колко те разбирам и уважавам за това!

Дясна ръка на войводата Кондолов

Кондолов и Камилски се запознават в Бургас, където Кондолов е имал работилница близо до морето. На техните срещи Камилски е разказвал на Кондолов откъде е родом и е споделил с него, че е действал като хайдутин единак. Изявява желание да влезе в четата на Кондолов и впоследствие става най-преданият му човек. В хайдутина разбойник Кондолов открива добри черти, готовност да се жертва за освободителното движение и последователно и търпеливо започва да го превъзпитава.

На конгреса на ЦК на ВМОРО в Пловдив (1902 г.), Гоце Делчев определя за свой пълномощник в Одринска Тракия Михаил Герджиков, който има за задача да подготви въстанието и да ръководи действията на всички чети в този край. Първата агитационна въоръжена чета (такова е било наименованието) заслужено е поставена под командването на Георги Кондолов (Караман бей, дядо Жельо, капитан Жисиен Вело – това са нелегалните му псевдоними; каква организация, а?), който вече е натрупал опит и авторитет в борбата срещу поробителя, успял е и да надделее идеологически над привържениците на единната национална и социална насоченост на революцията, отстоявайки приоритетното значение на националния „вектор”. В състава на четата са включени бъдещите войводи Дико Джелебов от Малко Търново, Киро Узунов от Малък Самоков, Стоян Камилски от с. Камила, Малкотърновска кааза и др., които остават в странджанската гора и след завръщането на Кондолов в Бургас през февруари 1903 г. Но дотогава четата, а понякога само войводата с отбрани четници, сред които винаги обаче фигурира Камилски, обхождат практически цяла Странджа, подготвяйки въстанието: Дерекьой, Пирог, Куру дере, Велика, Урум Беглий, Пенека, Еникьой, Малък Самоков, Мегалово, Цикнихор, Кладара, Керациново, Маглаит, Паспалово, Мокрошево, Кара дере, Блаца, Маджура и пр. Срещу новата 1903 г. влизат в Малко Търново (2).  Да ви напомня тактиката на най-големия, на Апостола с главна буква? Една школа очевидно!

С Илия Петков, един от най-последователните и дълбоки изследователи на историята на странджански край, имах шанса и удоволствието да се срещна малко преди смъртта му. Въпреки напредналата си възраст, умът му работеше като бръснач. Имаше проблеми само със слуха, та се налагаше съпругата му да „превежда”. Двучасовият ми разговор с него ще помня докато съм жив. Забележителен човек! В книгата си за въстанието бай Илия разказва любопитни случки с участието конкретно на Кондолов и Камилски. „Срещу новата 1903 г. в М. Търново пристигна Г.  Кондолов  и неразделният му другар Стоян В. Камилски”, пише Райко Петров, един от „легалните” ръководители на организацията (3). На Ивановден 1903 г. двамата привикват в нелегалната си квартира в Малко Търново местен гражданин, когото считали за предател. Намерението е било ясно. Подозренията обаче не се потвърждават и вместо да получи куршум в челото, човекът е посветен в революционното дело. По някое време обаче идва да го търси синът му, придружен от полицай. Жените се разпискват, аха да ги издадат. Налага се да ги „успокояват” с извадени саби и да се преместят в друга квартира. Там ги чака друга изненада: съседката не спирала да говори, че комитите са в града. Прилагат и върху нея метода на убеждението и слагат край на проблема. Звучи също познато като подход, нали? И с друго звучи познато – Камилски и свирел на кавал народни песни, винаги е бил усмихнат, забавлявал е четниците във всеки подходящ момент.

Ето и друг подобен случай, разказан от самия Камилски: „В Карадере аз обучавах хората в черквата, а Кондолов бе извикан в Паспалево да разреши един спор. Един посветен в селото ерген закачил едно момиче. Имало опасност, ако се намеси властта, да стане разкритие на организацията в селото. Затова местният комитет извикал Кондолов и той ги помири” (4). И командири, и даскали, и попове са били както се вижда странджанските апостоли. Делото е изисквало не само революционен плам, стойкост и отдаденост, но и чисто човешки качества, душа и сърце.

Е, понякога сърцето е трябвало да бъде и кораво. Когато Герджиков възлага на Кондолов да освободи арестувания Райко Стойчев, председател на Околийския революционен комитет на ВМРО, войводата привиква изпитаните бойци Ст. Камилски, Д. Джелебов, К. Узунов и др., с които устройва засада на пътя за Лозенград. Когато на място възниква опасност за живота не само на конвоирания и на спасителите му, но и за разкриване на организацията, Кондолов отменя акцията и произнася  знаменитата фраза: „Хайде нека стане жертва на свободата и той, но да не се разкрие преждевременно организацията!”.

Преди да замине за Бургас, Кондолов е извикан в с. Велика от Михаил Герджиков, който се гласял да извърши атентат при гара Сенеклий,  на влака, пътуващ от Европа за Цариград. В подкрепление на атентаторската чета на Герджиков е придаден Стоян Камилски. Към нея вече са били привлечени подофицерите Пеню Шиваров, Цено Куртев, Петър Ангелов и други – около 25 души, някои от които впоследствие сами повеждат чети. За участието на Камилски в този, колкото печален, толкова и комичен епизод си струва да се разкаже. Още в началото оправдава очакванията, заради които всъщност е включен в групата. Доброто му познаване на местността помага на четниците да намерят пътя след първоначалното сериозно объркване. След като се ориентират и заемат позиция, остават в дъжд и лапавица цели два дни, за да установят точно графика на преминаване на влака. На втората нощ военните експерти залагат взрива, въпреки предложението на Камилски да се подрие мостчето на ж.п. линията, за да се подсигури нужния ефект. Герджиков не го приема, вярвайки, че с 40 кг взрив успехът е гарантиран. Но действително, поради това, че взривът и фитилът са се намокрили по пътя, при преминаването на влака се чува само лек пукот. Разочарованието е било дълбоко, Герджиков го приема като личен провал. По-късно признава, че е трябвало да се вслуша в съвета на неукия, но врял и кипял във всякакви акции Камилски. Авторитетът му в организацията е обаче силно накърнен (5).

Може би това е и причината да се разпали ревността му към Георги Кондолов, комуто отнема постепенно  редица пълномощия на войвода и ги прехвърля на Кръстю Българията – противоречива, да не кажа одиозна личност, с похвати, присъщи на днешните мутри, ако трябва да се изразим с модерна терминология. Това впоследствие ще се окаже една от причините за редица крупни грешки и беди. Кръстю Българията остава в историята предимно със зулуми, граничещи с престъпления.

Неслучайно, след отпътуването на войводата Кондолов за България (Бургас), Дико Джелебов, Киро Узунов и Стоян Камилски се отделят от Българията и сформират своя чета. За известен период съдбата на Джелебов и Камилски, най-близките помощници на Кондолов, става ежедневно свързана. Те продължават будителската дейност на Кондолов из Странджата. Посещават селата Велика, Мегалово, Камила, Съботиново, Маджура, Пиргопуло, Гьоктепе (днешен Звездец), Заберново, Конак (днешна Бяла вода), Сърмашик (днешен Бръшлян), Калово, Кара дере и други като посвещават и заклеват населението в революционното дело. Много от тях са били посвещавани в църквата пред евангелието, револвер и кама. Войводата Стоян Камилски например влиза с малка чета в с. Керациново и под камбанен звън посвещава в революционното дело, заклева и привлича към организацията всички българи. Създава Селски революционен комитет. Димитър Димитров, баща ми, напомня, че след присъединяването на Малко Търново към Царство България Джелебов построява  двуетажна дървена къща близо до къщата на Стоян Камилски. Приятелството между двамата устоява на времето! В ранната есен на 1902 Кондолов се завръща. С него Камилски обикаля Паспалево, Мокрушево, Карадере, Дерекьово, Пирок, Пенека и др.

За терористичната линия в революционното движение, чийто привърженик е бил Герджиков (а той е считал Гоце Делчев за свой кумир) си струва да се разкаже по-подробно, но не му е тук мястото, въпреки че темата е актуална и в днешно време. Дали пък и това не е част от „недоизказаното”? Камилски и Кондолов нямат обаче никакво отношение към спорното по своите мотиви и предизвикало сътресение в организацията убийство на един от най-заможните българи в Одринска Тракия Анегности (Георги) Дяков, поръчано от Герджиков, за което дори самият той си навлича официално мъмрене. Всъщност имали са Кондолов и Камилски отношение и към този случай, но то е било да се срещнат с местните чорбаджии и сина на убития Анегности – Тодор Дяков. На тях се е паднала „честта” да дават обяснения за случилото се. „ … В Малко Търново дойде Кондолов със Стоян Камилски”, пише Лефтер Мечев, „Той прие доста хора, за да ги окуражи за нова работа… Войводата отиде, за да се срещне с чорбаджиите. Той им направи впечатление със снажността си, със своите изпъкнали гърди и с възрастта си. Казал им, че в борбата за свобода трябва да вървят с народа. След тая среща чорбаджиите разказваха, че много са доволни и че вярват вече в успеха на делото, понеже имат работа със стар, опитен човек, а не с младежи и момчета” (6).

Друго, с което Кондолов и съратниците му се различават от „мейнстрийма” (генералната линия), е опитът да се привлече към делото гръцкото население, концентрирано основно във Василико (Царево), Ахтопол, Бродилово, Кости, Потурнак, Каланджа, Пиргопуло, Маджура, Блаца, Резово. Познайте с кого тръгва Кондолов на тази мисия – разбира се с Камилски и Джелебов.

Ето и едно свидетелство за тази дейност от Лефтер Мечев, друг голям странджански революционер: „В Камила имаше един бакалин, … грък, женен за българка. Посветените българи често пиели у него, не му плащали и го заплашвали, той … заплашил също, че знае какво се работи и ще каже на властта – решихме да го убием. Кондолов дойде със Стоян Камилски. Гъркът се яви, войводата говори на български и гръцки… Бакалинът стана верен легален член на организацията. По тоя случай Кондолов ми каза: „Искахте да убиете човека, а той стана добър член. Не бива да се бърза.” Войводата ни беше улегнал човек”  (7). Стремежът да бъдат включени гърците в борбата срещу общия поробител е бил правилен и благороден, изходът – не докрай успешен. Със съжаление трябва да отбележим, че сред това население работата е била трудна. Турският аскер е бил прецизно насочен по следите на четата на Кондолов, която едва се измъква от обръча в землището на с. Блаца и напуска терена.

По отношение на гърците е обаче основният (може би единствен) революционен грях на Стоян Камилски, който се споменава от всички историографи на въстанието. За да не бъда упрекнат в роднинско пристрастие, предавам случката дословно, както я е описал Илия Петков:

„По време на подготовката на въстанието и неговото жестоко потушаване има много примери на предателство, извършено от гърци спрямо българите, и затова в Странджа планина са изгубили доверието на българското население.

Често пъти са ставали жертва и съвсем невинни гърци. В района на с. Мегалово, четата действаща в Бунар-Хисарско заловила баща и син – гърци, да отиват на едно изворче, за да си налеят вода и понеже забелязали, че там има четници, са се скрили, но били заловени и отведени, където е дошла през това време и четата на Стоян Камилски. По негово нареждане са били убити и двамата и то по един жесток начин, само за това, че е възможно като се върнат в с. Труле, да „предадат четата”. Има обаче и друга версия. Камилски запитал четниците си какво да правят с пленниците – да ги пуснат или да ги убият…

През времето на действията с четата си, Стоян Камилски си е позволил да влезе в гръцкото село Труле, без да има указания за това, за което след туй бил мъмрен. Там събрал около десетина гръцки първенци и взел от тях пари „в помощ на въстанието”. Но когато било потушено въстанието, дал една част на четниците и към 15 турски лири оставил за себе си. При оттеглянето след поражението на въстанието в Зеленковска гора, патрул завежда войводата Стоян Камилски при Михаил Герджиков, който му нарежда да му предаде всичките турски лири, които е взел от гръцките първенци в с. Труле. Камилски е събрал парите от четниците си, на които ги раздал, и заедно с тези които са останали в него, ги е предал на Михаил Герджиков. Те са били използвани общо за осигуряване хляб и храна на отстъпващото българско население, четници и Смъртни дружини, преминаващи на територията на България” (8).

Бях малко по-обстоятелствен, само за да подчертая, че може да има всичко в една революция – и трагични грешки, и ненужна жестокост, и политическа недалновидност. Но в случая е имало механизъм за корекция и воля за поправяне на несправедливостта. А за корист и корупция не може да става и дума – и у Камилски, и у  Герджиков. Но се сблъскваме отново с „недоизказаното”, което този път засяга и семейството ми. Убеден съм, че дядо Стоян се е срамувал от този епизод или най-малкото е предпочитал да не си го спомня. Което го прави не по-малко велик, даже напротив.

Инструктор на Смъртните дружини

Смъртните дружини са действали в периода между Пловдивски конгрес (1902 г.) и конгреса на Петрова нива (юни/юли 1903 г.). В тях са участвали предимно физически здрави младежи, а войводи са им били основно хора, служили в българската армия и познаващи военното изкуство, или четници с богат опит. Дружините са преминавали сериозна за времето и условията военна подготовка, усвоявали са тактиката на въстаническата борба, осигурявали са доставките на оръжие, охраната на обекти и ръководни революционни дейци, грижели са се за освобождаването на арестувани българи, за прочистването на въстаническите участъци от разбойници, за неутрализирането на шпиони и предатели. В дните на въстанието са поемали властови функции на освободените територии. Обучението на много от създадените смъртни дружини е водил войводата Стоян Камилски. И това не е случайно.

Малко хора знаят, че Камилски е започнал да обучава селяни на бойно изкуство още през 1888 г. в църквата на село Карадере. В селото пристигат турски войници начело с Исмаил Чауш. Селяните се разбягват, а хъшът Камилски се преоблича в селски дрехи, пъхва в пояса револвера, слага турски фес и тръгва към гората. Пътят минавал край селската кръчма, в която чаушът си пиел ракията. Чаушинът го видял, извикал го и го попитал къде отива. Камилски рекъл на къра,         ефенди, при овцете. Исмаил чауш, поласкан от възвеличаването „ефенди”, го запитал само не е ли чул къде се намира войводата Кондолов. Последвал отговор: „Чух, че е заминал за село Българи”. С това приключва случката.

Участник в конгреса на VII-ми Одрински революционен окръг – Петрова нива

Делегатите на конгреса са били 47 души, сред които пълномощниците на революционния окръг Михаил Герджиков, Христо Караманджуков, Димитър Катерински, Никола Славейков, Димо Янков, Анастас Разбойников, Васил Пасков, Георги Василев и войводите Стамат Икономов, Георги Кондолов, Лазар Маджаров, Кръстю Българията, Христо Арнаудов, подвойводите и четници Дико Джелебов, Стоян Петров, Лазо Лазов, Яни Попов, Димитър Халачев, Пеню Шиваров, Цено Куртев, Петър Ангелов, Георги Калоянов, Христо Силянов, Иван Варналиев, Димитър Дичев, Нестор Иванов, Димитър Зидаров, Георги Костадиев, Димо Русев, Йордан Георгиев, Жеко Джелебов, Стоян Томов, Петър Чолаков, Атанас Карчев, Янко Петров, Велко Думев, Коста Калканджиев, Лефтер Мечев, Михаил Даев, Коста Тинишев и … Стоян Камилски. Всички те били известни в революционното движение, някои от тях са били особено популярни. Като Кондолов, Джелебов и Камилски, например. Христо Силянов пише, че това са „войводи,, районни и окръжни ръководители, терористи, учители и по-интелигентни четници”  (9).

За да се разбере правилно къде стои Камилски в общата нееднозначна картина на позиции и настроения, свързани с решенията на конгреса, е необходимо да се напомни накратко цялостната обстановка в революционната организация по онова време. Конгресите на ВМОРО в Солун и с. Смилево, Битолско (януари и април 1903 г.) вече са взели решение за вдигане на въстание. Това решение обаче става в условията на разделение на водещите дейци на организацията. Надделява мнението на Христо Татарчев, Христо Матов и др., които виждат във въстанието средство за морално и политическо легитимиране на „македонския въпрос” и привличане на вниманието на Европа към него. Гоце Делчев, Гьорче Петров и други са против вдигането на въстание, което те смятат за ненавременно и недостатъчно подготвено от военно-техническа гледна точка. За тях въстанието трябва да бъде преди всичко дело на народа.

Михаил Герджиков е следвал твърдо линията на Гоце Делчев. Той е смятал едно преждевременно въстание за безумие, но е отчитал, че въпросът на практика е решен далеч преди конгреса на Петрова нива. Формално обаче, одринското крило на организацията е имало право да определи отношението си по въпроса. Известно е също, че почти всички са си давали сметка за слабата подготвеност на VII Одрински революционен окръг за въстание. Категорично мнение в тази посока изказва делегатът от Свиленградско Димитър Катерински, който пръв взима думата с обосновани аргументи, изслушани внимателно от участниците. Михаил Герджиков, който години по-късно признава в спомените си, че в тесен кръг се е изказал против въстанието, отговаря: „Ние сме поставени пред дилемата – да въстанем с македонците или никога да не въстанем!… Одринци не бива да се делят, защото това ще бъде братска изневяра спрямо общото дело. Щом Македония въстане, Одринско не бива да стои индиферентно“ (10). Това изказване на главния войвода предрешава нещата, независимо от съмненията на повечето участници.  Категорична позиция за вдигане на въстание заема и войводата Георги Кондолов.

Последващите събития за жалост потвърждават правотата на Катерински. Няколко години след въстанието, на среща на войводи в Одрин Христо Караманджуков, Яни Попов, Стоян Камилски, Лазо Лазов, Димитър Ташев и други споделят с Катерински, че са били на неговото мнение, но са били поставени пред свършен факт. Но това може да се каже само между съзаклятници. Пред непосветените, темата остава табу до живот. Всички помнят думите на председателстващия конгреса Васил Пасков, че всичко, което се говори и реши, трябва да се пази в най-строга тайна, в противен случай следва наказание по чл. 38 от устава на ВМОРО – „смърт”. Десетилетия по-късно  Стоян Камилски не обелва нито дума за тези събития дори пред най-близките си. „Омерта” по странджански или още един нюанс на „недоизказаното”?

В контекста на осъзнатия неизбежен провал вероятно трябва да се търси обяснение също за иначе непонятните самоотводи, които си правят Герджиков и Маджаров при избора на Главно ръководно боево тяло. Всъщност Лазар Маджаров го казва в прав текст: „Аз разбирам, господа, да се вдига въстание, но по инициатива отдолу, от народа, а не да става то по решение отгоре”. И двамата обаче, както и капитан Стамат Икономов, са избрани единодушно. Известно удовлетворение за пренебрегнатия на практика Кондолов, е „назначаването” му за началник на всички въоръжени чети във въстанието – пост, лишен от особен смисъл. Определени са също войводи и подвойводи на двадесетте въстанически участъка.

Войвода на Цикнихорския въстанически участък става Стоян Вълчев Камилски с подвойвода Жеко Джелебов. Отивайки малко встрани, да кажа, че Камилски сам определя за свой заместник приятеля си Джелебов, младеж от Малко Търново, по професия дърводелец. След освобождението, Джелебов открива в Малко Търново железарска работилница, при когото дядо Стоян си оправяше каруците.

Още по време на конгреса Кондолов рекъл: „Е-е, Наньо! Тази година изглежда ще ни разделят”. След време Герджиков ме извика и ми съобщи, че съм определен за участъков войвода”, разказва Камилски (11). Идва време всеки да поеме към „местоназначението”. Преди да отпътува, Георги Кондолов се сбогува топло със старите си бойни другари, вече войводи, Дико Джелебов, Киро Узунов и Стоян Камилски.

Прославен въстанически командир

 От Петрова нива войводата Стоян Камилски заедно с още петнадесетина четници, се отправя към своя участък, състоящ се от селата Горна и Долна Камила, Мегалово, Керациново и Цикнихор. Центърът на въстаническия участък Цикнихор има 120 къщи, православна църква и училище. В селото е настанен малък турски гарнизон от 30 войници и един офицер, както и полицейски участък с двама стражари. На място към четата се присъединяват смъртните дружини от селата и се сформира въстанически отряд от около сто души, разделен на няколко отделения.

В следобеда на 5 август, на билото „Дерменджиювци” се строяват смъртните дружини от четирите села. С извадена сабя, войводата Камилски издига глас: „Братя! Българи, въстанието почва! От днес ний всички сме и равни и свободни. Край на робията! За утре трябва да сме готови за победа или смърт!” (12)

За провеждане на нападението Камилски формира две бойни групи – едната под негово командване, другата под това на Жеко Джелебов. Въстаниците обсаждат селото, блокират всички пътища и обграждат казармата.

„На 5 август вечерта, посред нощ, започнах атаката”, спомня си Камилски. Още в началото въстаниците успяват да убият турския офицер. Турските войници водят обаче силен огън и не позволяват на въстаниците да се вдигнат в атака. Разстоянието между двете воюващи страни било толкова малко, че се чували разменените псувни. След като преценява, че в директен бой няма да овладее укрепената турска позиция, Камилски взема решение да подпали постройките. С тази задача е натоварен младият четник Михаил Митрев, който неутрализира двама турски постови и под дъжд от куршуми успява да подпали казармата. Войниците се втурват в панически бяг. След дългото сражение гарнизонът е разбит, унищожен е целият аскер, твърди Илия Петков. Друг изследовател, Ламби Данаилов пише, че е имало пленени, на които е оказана медицинска помощ, след което са освободени и изпратени в Малко Търново (13). След като се запознах донякъде с личностната типика на Стоян Камилски, мога да допусна и двете твърдения. Първото подхожда повече на революционера, второто – на човека. Времето обаче е било революционно, взаимната омраза непреодолима, възмездието – обяснимо. Затова допускам, че жив турски войник не е останал. Но и хуманността, утвърждавана, от Л. Данаилов може да поставя историческата истина някъде в средата. Според самия войвода са били заловени трима души, които били изпратени „с куриер на турския консул в Бургас” (14).

Не се различават обаче сведенията за това, че въстаниците не са дали нито една жертва, че са се сдобили със значителни военни трофеи, включително най-модерните за времето си пушки „Маузер”. Тази акция се определя от някои като най-голямата победа по време на въстанието (15). Командирът Камилски има основна заслуга за това. Както и за извоюваната свобода. За селяните от четирите села, почувствали се за пръв път господари на земята си, седми август се превръща в „божи ден“.  В Цикнихор радостно забива селската камбана, на мегдана лумва празничен огън, заиграват тъпани и гайди, извива се кръшно хоро, водено от Войводата, моми и невести с цветя обкичват въстаническите пушки. Възторгът е неописуем!

Герджиков, Маджаров и Икономов лично пристигат в селото, за да поздравят въстаниците за проявената храброст, а населението – с изстраданата свобода. Икономов казва, че идва да се срещне с този „своенравен войвода”,  комуто трябва де са „опънат ушите”. Герджиков му отговаря: „Пази се да не опънем твоите!”.  Без особени трудности са освободени и останалите села от въстанически участък. Двете части на отряда на Камилски заемат пътищата за морето и за Малко Търново в подготовка за следващи акции.

Междувременно отрядът завзема, по нареждане на Герджиков, с. Труле – гръцко село, което не е влизало в неговия район. Камилски събира селяните, разяснява им целите на въстанието и нуждата да го подкрепят и те. При настъпването на турската войска, в резултат на предателство, отрядът се оттегля, но дава две жертви. Това дава основание на Стамат Икономов да повдигне въпроса на Варненския конгрес на останалите живи революционни дейци, войводи и други поборници  и да обвини Камилски в непокорство, защото влязъл в Труле без негово разрешение. Ех, да бяха всички войводи така „непокорни”, че да освободят цял един район с цената само на две жертви! Нямало го е вече Кондолов, та е трябвало явно да си го „изкарат” на някой от приближените му. Нейсе, историята рано или късно отсъжда точно „кой кум, кой сват”.

Другите войводи също жънат победи в своите зони. Оказва се обаче недостатъчно за крайния успех. Основната причина е, че Малко Търново, най-подготвеното за въстание населено място, не въстава. Защо се допуска тази стратегическа грешка вълнува и до днес изследователите и обикновените българи. Истината е неоспоримо известна и болезнено горчива. На заседание на ръководното тяло, капитан Стамат Икономов от Малко Търново, единственият с военно образование и детайлно познаване на местната действителност, предлага най-логичната бойна тактика – да се обединят всички войводи, чети и смъртни дружини и под негово командване да се нападне гарнизона в Малко Търново, паралелно да се вдигне народно въстание и да се освободи града. Както правилно е смятал, това е щяло да окаже важно морално -психологическо въздействие върху хода на въстанието в цяла Странджа.  Герджиков, Маджаров и Христо Силянов отхвърлят предложението и налагат точно обратен план: да се нападнат най-напред гарнизоните и се освободят околните населени места, след което да се обединят силите и се нападне Малко Търново под командването на Георги Кондолов. Стига се до абсурда Малко Търново да не се вдигне изобщо до самия край на въстанието. Жеко Джелебов, подвойвода на Камилски пише в спомените си: „Смъртта на Кондолов осуети плана за нападението ни на родния град от всички чети, след като цяла Странджа беше вече свободна Република”. Турците в Малко Търново се окопитват, към тях се присъединяват войниците, прогонени от околните гарнизони, успяват да организират отпор и започват тормоз над българското население, което го изплашва и деморализира. Христо Силянов признава години по-късно „капиталната грешка” като я прехвърля върху Герджиков и Маджаров. Към това следва да се добави, че въстанието може да се нарече с чиста съвест „повсеместно и масово”  точно в Малкотърновско, включващо наред с другите и Цикнихорски въстанически участък под командата на Стоян Камилски.

Двадесетина дни „Странджанска република”, „Малкотърновска комуна”, „Малка държавинка”, „Народна република” – накратко СВОБОДА! Толкова са траяли радостта, опиянението, възторгът. Следват разгром, разорение и ново потисничество. Четите започват да се изтеглят към България, за да избегнат пълно изтребление. Който може тръгва с тях и поема кръста на бежанеца, макар и в собствената си страна. „Тракийските бежанци”, както ги знаем оттогава… В единственото собственоръчно написано свидетелство за онези времена, Стоян Камилски пише: „Когато настъпиха турците, попитах подвижното Главно ръководно боево тяло, което се намираше в Айлан Кайряк (днешна Ясна поляна – Г.Д.), какво да правя? Отговори ми: Дай отпор. Разсъдих, че с такова безумие щом главите са се оттеглили, ще предизвикам само сеч на народа. Затова с 5-6 четници, толкова бяха останали при мен, една сутрин при изгрев слънце напуснах участъка си. Когато стигнахме към Граматиково, това голямо българско село беше пламнало, запалено от турците.”

Трагизмът на ситуацията и душевното състояние на Камилски са описани по  вълнуващ начин от Панайот Маджаров: „…Главното ръководно боево тяло вече се бе оттеглило оттатък границата, а за Камилски все още бе в сила заповедта „Дай отпор!” Не можеше да задържа четниците си, защото мислите им бяха при заминаващите семейства. Един по един те напускаха позициите и бягаха да спасяват децата си. …Препрати бежанците напред, а с няколко бойци изчака приближаването на войсковата лавина. … Бялата дрезгавина светна, изпука пушка и цялата планина гръмна от картеч. Гората се изпълни със стонове и женски вик. Поломеното въстание изкрещя в гърдите на Камилски. Той събра пет-шест от останалите край него бойци, заеха позиция срещу поста. Стреля, стреля, докато се усети олекнал и оглушал. На ръце го мъкнаха няколко километра. Намери се седнал на поляна, на българска земя, превърнала се в лагер за изгнаници дошли с деца и покъщнина, която са успели да спасят от беса на турците“ (16).

Дали пък тук не се крие част от истината за „недоизказаното” от историците и политиците в свободна България по отношение на  Стоян Камилски?

Въстанието е жестоко потушено от турски аскер под командването на Шукри паша, а след това от Сатък паша. Ограбени са хиляди български домове и покъщнина, иззет е добитъкът, всеки срещнат на пътя българин е бил съсичан, изнасилени са жени, отвлечени са девойки. Никаква помощ не идва нито от Фердинанд, правителството и българската войска, нито от Русия и Европа, „отникъде взорът надежда не види”. Въстанието е приключило. При това положение, Михаил Герджиков свиква съвещание на войводите (Стоян Камилски е сред тях), които правят анализ и оценка на ситуацията и приемат решение за снемане на курса на въоръжено въстание и „всеки може да иде,  където сам намери за добре в България. Към края на септември 1903 г., всички живи войводи, чети, смъртни дружини и основната част от българското население (около 30 хиляди души) от VII Одрински революционен окръг се изтегля в България. Само да вметна, че баба ми по майчина линия, също тракийка родом от Одрин, е сред тези изселници. Нощували са с дни под открито небе докато бъдат настанени в ханове и други сгради около и в Бургас и други градчета и села край границата с Турция. Впоследствие много от тях се разселват по разни краища на България.

Стоян Камилски разпуска отряда си , крие се из малкотърновските села и колиби, а по-късно се премества в Малко Търново и живее там под името Стоян Славов Петков. Препитава се с пренос на леки товари с магарета. Оттук прякора му дядо Стоян магаретаря, с който го знаят всички стари хора в Малко Търново.  Занимава се и с мекичарство. „Мекиците сам правеше и продаваше”, спомня си баща ми. „С хлебарство се занимаваше в една фурна близо до големия врис, а в последните години от живота си с каруцарство – пренасяше пясък от реките и от кариерата, чакъл и камък за строежи в  Малко Търново и за ремонт на пътя Малко Търново -Гьоктепе (Звездец)”. Войводата Камилски умира като каруцар на 22 ноември 1959 г. (1962 г. според внук му Димитър) в 10 ч. в дома си в Малко Търново.

Това е историята, или част от нея, на дядо ми Стоян. В нея има всичко, каквото е имало в България през онези, а и в по-късни години. Има материал и за възвеличаване, и за оплюване – както всичко в България. Въпрос на избор. На мен лично, ми харесва образа на разбойника-хайдутин, на войводата-каруцар. На някой нашенски Робин Худ. Едновременно страшен и анонимен, величав и обикновен!

(1)  Спомени на Стоян Вълчев Камилски. Във: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на АОФ, София1 1968, стр. 432.

(2)  Виж: Илия Петков – Парорийски. „Илинденскоквало не само революционен плам,-Преображенското въстание 1903 г. в Седми Одрински революционен окръг и последиците от него”, Меценатиздат, Бургас, с.с. 68-72

(3)  Спомени на Райко Петров: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на АОФ, София1 1968, стр. 414.

(4)  Спомени на Стоян Вълчев Камилски. Във: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на АОФ, София1 1968, стр. 433.

(5)  Илия Петков-Парорийски. Пак там, с.с. 98-100

(6)  Из спомените на Лефтер Русинов Мечев. „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на ОФ, София, 1968, с.с. 428-429

(7)  Из спомените на Лефтер Русинов Мечев. „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на ОФ, София, 1968, с.с. 427-428

(8)  Илия Петков-Парорийски. Пак там, с.с. 167-168

(9)  Виж „Преображенското въстание. Статии и документи”, стр. 59

(10)  Илия Петков-Парорийски. Пак там, с. 206

(11)  Спомени на Стоян Вълчев Камилски. Във: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на АОФ, София1 1968, стр. 434.

(12)  Панайот Маджаров. „Свято съзаклятие“, стр. 81

(13)  Доц. Ламби Данаилов. Въстанието в Одрински революционен окръг. В: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”, Издателство на НС на ОФ, София, 1968, стр.102

(14)  Спомени на Стоян Вълчев Камилски. Във: „Илинденско-Преображенското въстание 1903”. Издателство на НС на АОФ, София1 1968, стр. 434.

(15)  Панайот Маджаров. „Свято съзаклятие“, стр. 82

(16)  Панайот Маджаров. „Свято съзаклятие“, стр. 84-85