Българската дипломация понесе много удари през годините. А някои от тях справедливо се определят вече като подигравка с професията, държавността и законите. Предпоследната реакция на Българското дипломатическо дружество (БДД) беше на 24 април 2019 г. по кадровата политика в Българската дипломатическа служба, а на 10 август 2018 г. с писмо до Президента – за посланическите назначения.
Реакцията на БДД обаче никога не е заради конкретна личност (която може да има и своите положителни качества), а от принципни позиции – заради нарушаване на Закона и процедурата по назначенията в дипломатическата служба, за нейното състояние, кадрово обезпечаване и финансиране, за водените политики и отстояване на националния интерес.
В последния случай – с назначаването на Пламен Георгиев за генерален консул във Валенсия, има няколко груби нарушения:
Първо, в съответствие с чл. 65, ал.2, дългосрочното командироване на служителите от дипломатическата служба се предхожда от най-малко две години работа в Министерството на външните работи.
Второ, при очевидно политическо назначение като това, трябва да се спазва чл. 24, ал.2, точка 1, където е записано, че„назначено лице, което не е от състава на дипломатическата служба, трябва да е изявена личност, която се ползва с безспорно добро име и авторитет в Република България“. Реакциите на българската общественост обаче свидетелстват за съвсем друг случай.
Трето, според чл. 24, ал. 3 броят на ръководителите на задгранични представителства, които не са от състава на дипломатическата служба, не може да надхвърля 20 на сто от общия брой на всички ръководители на задгранични представителства във всеки даден момент. Квотата отдавна е прехвърлена, като се имат предвид и назначените генерални консули. Вярно е, че благодарение на заетите от президента Радев позиции в началото на годината този процент намаля, но още не се е върнал на нивото, предписано му от Закона, следователно такива назначения са недопустими.
Четвърто, в чл. 27 на Закона за дипломатическата служба са изброени минималните условия към кандидата, между които са: назначаваното лице да има висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ в зависимост от потребностите на дипломатическата служба, да владее най-малко два чужди езика, поне единият от които официален за Организацията на обединените нации, или процедурен език, използван от Европейската комисия, да не страда от хронично психическо заболяване и т.н. Това прави напълно неадекватни твърденията на МВнР, че „В Закона не е упоменато изрично изискване за нивото на владеене на чуждите езици“, както и заглавия в пресата от рода на „За консулите няма изискване колко добре да владеят чужди езици“. Напротив, изискванията за владеене на език са за всички назначени на дипломатическа служба, а не в съответствие с дипломатическия ранг. (А освен в Закона въпросите, свързани с езиковата подготовка на дипломатите, са подробно разписани в Наредба № 1 от 14 октомври 2013 г. за кариерното развитие на дипломатическите служители и ротацията на служителите в дипломатическата служба – обн. в ДВ, бр.92, от 22 октомври 2013 г. и конкретно в Раздел II – Условия и ред за признаване на владеенето и ползването на чужд език и провеждането на изпити по чужди езици в дипломатическата служба – чл. 39 – 55.) Какви са фактите, подкрепящи извода за
рецидив в нарушенията
От 15 генерални консули само 3-ма са кариерни дипломати (в Шанхай, Дубай и Торонто). Само 7 обаче са служители на МВнР (заедно с тези 3-ма, и в Истанбул, Битоля, Валенсия и Лос Анджелис).
От 15 генерални консули 8 са политически назначения (в Одрин, Петербург, Солун, Ниш, Милано, Мюнхен, Ню Йорк). Тоест, ако за цялата дипломатическа служба политическите назначения се движат между 25–27%, то само при генералните консули, именно защото се назначават от правителството, този процент е 51%!
Най–много политически назначения е имало преди и след смяна на правителства. Вярно е, че може да се помисли и за определение, що е то политическо назначение, въпреки че това ще е трудно да се постави в рамка, но каква полза, като и сега не се спазва законовото ограничение до 20% и изискването кандидатът да е с добро име и авторитет в обществото.
В МВнР има периодичен нормален и рутинен процес на смяна след изтичане на мандата. За посланическите назначения и постоянните представители в международните организации се внасят предложения от министъра на външните работи, предварително съгласувани с президента. Правителството взема решение, а президентът издава указ. За генералните консули обаче и всички други назначения не е необходимо съгласуване с президента. Именно затова правителството по-лесно назначава „свои“ хора като генерални консули или на по-ниска дипломатическа длъжност. Междувременно обаче се създаде
прослойка от непрофесионални дипломати
които след политическо назначение и един мандат зад граница вече се определят сами като „кариерни дипломати“, което е смешно. Вследствие на това е и общият спад на качеството на работата, на информациите, на инициативите и крайните резултати.
Същевременно се създава нова посланическа номенклатура. Това са посланици, които прелитат от държава в държава, без да се завърнат първо в страната и да престоят две години в МВнР, както първоначално бе записано в Закона. Стигна се до куриозния факт посланици да се съгласяват да бъдат понижени и да заемат място на генерален консул в друга държава, но да не се завърнат в България.
Имаше период, в който управляващите и опозицията деляха посланиците като кметовете – на „наши“ и „ваши“, непозната практика в други страни, където националните интереси не са „наши“ и „ваши“. Въпрос на балкански манталитет и култура.
Истинският елит на дипломатическата служба е този, който на базата на солиден опит и високи лични качества тихо и упорито постига целите си, а не този, който се назначава със скандали и дискусии по медиите. Нито един от обсъжданите в медиите кандидат-дипломат не е показал запомнящи се резултати.
Порочната практика
оставя впечатление, че не качествата са водещи. Освен това, създава прецедент, вследствие на което при всеки следващ случай ще възниква въпросът как за едни може, а за други не може. Така графиката на изискванията пада все по-надолу и по-надолу.
• Свидетели сме били на назначения на генерални консули, само защото имали бизнес с определена страна.
• В по-далечното минало от прехода имаше и назначаване на жена в арабска страна с доста консервативен режим.
• Имахме посланик, чийто опит се ограничаваше до продавач на леки автомобили в София.
• Отказвано ни е предложение за посланик във Ватикана, заради това че лицето е автор на книга с неморално съдържание.
• В практиката има случай счетоводителка от групировка да стане дипломат, посланик последователно в две страни, без да се връща в България.
• Или на медицинска сестра, която заминава за чужбина без висше образование и без да владее чужд език, но през последните 7 години не се е завръщала в България, а на сайта на последното по ред посолство е посочено, че има 3 висши образования и 1 докторантура.
• Отделна тема са почетните консули. Тя изплува отново след съобщенията за скандала в Македония с лице, на което българската страна е предлагала да стане почетен консул, но македонската е отказала, заради репутацията му.
В някои среди има странно и неадекватно разбиране, че ако си търкал депутатска скамейка, или си приближен на управляващите, вече си достоен кандидат за дипломат. Дипломацията обаче е изкуство и от владеенето му зависят понякога жизненоважни неща за държавата и бъдещите ни отношения, сигурност, инвестиции, проекти.
Критериите не се свеждат до това да знаеш два чужди езика
Всички дипломати, но най-вече посланикът и генералният консул, олицетворяват страната. Необходими са много дълбоки познания за съответната държава, нейната история, култура, политика, икономика, външна политика, добро познаване на международните проблеми. Кандидатът трябва да притежава аналитични способности, да е иновативен и да умее да се справя в критични ситуации. Но най-вече да е търсен партньор в дипломатическия корпус, да умее да убеждава и печели привърженици за определена обща политика и за българската кауза. Да е добър ръководител, защото от екипа му зависи най-много. За всичко това е необходим богат опит както в страната, така и в чужбина.
Тъй като конкретният повод е назначаването на генерален консул, трябва да се има предвид, че за разлика от посланика, той трябва да притежава и много добра тясна специализация, най-добре юридическа. Генералният консул има грижата за българите, живеещи в съответната страна, а техните проблеми не са нито малко, нито лесни. Нещо повече, българите в чужбина почти навсякъде са разделени и е много трудно да се постигне единство. Положителното е, че поне за църква и училище в повечето случаи успяват.
Досегашните грешки в кадровата политика на МВнР доведоха до това, че липсва средният ешелон и е прекъсната връзката между поколенията. А средният ешелон, доколкото го има, в голяма степен е съставен вече от външни на Дипломатическата служба хора.
В крайна сметка, нивото на дипломацията ни зависи не само от човешкия материал, с който разполагаме, и неговата професионална подготовка, а и от политиците, които сме избрали да определят законите и правилата на играта. Странното е, че те като че ли не разбират, че уронването на престижа на тази професия, уронва и авторитета и държавата навън, а това ще върне като бумеранг върху тях самите!
Ако Пламен Георгиев е толкова ценен за премиера, как ще се намерят места в дипломатическата служба за всички останали подобни от кохортата на управляващите?
––
Бележка на автора: БДД не е фокусирано само върху тези кадрови проблеми и нарушаване на закони и наредби. Основната му дейност включва лекции, семинари, медийни прояви, участие в различни форуми, самостоятелно или в сътрудничество с други организации, сериозни анализи по важни международно-политически въпроси и проблеми на сигурността и много други.
