АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Съдбата на Източна Европа и България през призмата на  идеите на Имануил Уолърстейн ( 1 част)

Васил Проданов - 02 септември 2019

На 31 август 2019 г. на 88-годишна възраст почина световноизвестният макроисторик, макросоциолог, философ на историята, създател на влиятелната научна теория за света-система, или теория за световните системи, Имануил Уолърстейн. Дългогодишен директор на Центъра „Фернан Бродел“ в Ню Йорк,  президент на Световната социологическа асоциация през 1994-1998 г., автор на 33 книги и стотици статии, преведени на десетки езици, той има последователи  в целия свят.

Бидейки не просто академичен учен, затворен в малка научна общност с трудно разбираем за повечето хора език, а публичен  интелектуалец, на всяко 1-во и 15-то число от месеца през последните години той качваше в своя блог анализ на някакъв актуален проблем, който се четеше от хиляди хора по света. Разглеждаше капитализма като световна система, в която съществуват капиталистически център, полупериферия и периферия. Те според Уолърстейн се намират в отношение на експлоатация, при която богатството тече от периферията към полупериферията и центъра. През призмата на неговите идеи за световната система може да се види и съдбата на Източна Европа и България.

Теорията за световната система
като концептуална рамка за осмисляне на съдбата на България

Стереотипната схема за осмисляне съдбата на България и на останалите бивши страни от региона, който до 1989 г. се наричаше „реален социализъм“, почива на една своеобразна линейно-прогресистка философия на историята. Според нея на световната сцена през последните няколко столетия имаме множество национални държави, които се движат по траектория на исторически прогрес, като едни държави са по-напред, други по-назад и тези, които са по-назад, трябва да ускорят своето развитие, за да достигнат намиращите се пред тях. Проблемът е какви механизми да използват за това ускорение.

Ако се обърнем към България, а това е валидно и за Русия и за останалите страни от Източна Европа, ще видим, че те неколкократно променят своите модели за ускоряване на развитието. След Освобождението до 1944 г. такъв модел, чрез които да бъдат достигнати по-развитите държави от Западна Европа, се вижда във възпроизводството на характерните за тях структури, институции и поведение. Той обаче не доведе до настигане, беше изпълнен с противоречия и в крайна сметка рухна.

Последва прилагане на алтернативния модел на държавния социализъм, аргументиран с антикапиталистическата идеология на комунизма. В 1989 г. обаче и този модел на догонващо развитие рухна. Замени го отново вярата, че най-успешно догонващо развитие може да се постигне, ако се приложат институциите, опитът и политиката на държавите с развит капитализъм в днешната му версия на неолиберален капитализъм. Резултатите и от този модел се оказаха катастрофални ‒ деиндустриализация, разгром на селското стопанство, невиждано неравенство, разграбване на гигантско национално богатство.

Очевидно има нещо сбъркано в тази, а и в предишните интерпретации на отношенията между по-изостанали страни като нашата и развитите капиталистически държави от Западна Европа и Северна Америка. Обяснение за това можем да намерим, ако не схващаме държавите като самостоятелни единици, които се сблъскват като част от хомогенно и неорганизирано цяло, а ги разбираме като елементи на една световна система. Именно това прави Имануил Уолърстейн (1).

Всички елементи в системата са взаимосвързани и съществуват в динамично взаимоотношение и за да разберем особеностите и функциите на някой от елементите, трябва да го видим в рамките на цялото. А това означава, че държавите,  нациите, етническите групи, домакинствата, даже „цивилизациите“ са в съвременната си форма и значения феномени, резултат от развитието на модерната световна система, която по своята същност е капиталистическа. Всички социални явления в нея, като се започне от бедността в Африка и се стигне до етническите конфликти на Балканите, могат да бъдат разбрани само в контекста на по-голяма същност, а не толкова на основата на автономни процеси.

В човешката история могат да бъдат открити два основни типа световни системи – световни империи и световни икономики. Главното различие помежду им е свързано с начина, по който се вземат решения за разпределение на ресурси.

В световните империи централизираната политическа система използва своята власт, за да разпредели ресурси от периферните райони към центъра. В Римската империя това се изразява в плащането на „данъци“ от отдалечените провинции. Същото е и в Британската империя. Именно поради това пък СССР не е империя, както се изобразяваше в началото на 90-те години, защото в него не само че нямаше движение на ресурси от центъра към периферията, а беше точно обратното. Което  в условията на перестройката стимулира руския национализъм и благоприятства разпадането на СССР.

За разлика от империите, в световните икономики няма отделен център на политическа власт, има по-скоро множество конкуриращи се центрове. Ресурсите се разпределят не с централизирани политически решения, декрети или закони, а посредством пазара. Но независимо, че механизмът на разпределение на ресурси е различен, чистият ефект и при световните икономики, и при световните империи в крайна сметка е подобен и се проявява в трансфера на ресурси от периферните райони към центъра.

Модерната световна система се появява в Европа в края на ХVІ век и започва да се разраства, за да се стигне до наши дни, когато няма район на планетата, който да не е включен в нея. Движеща сила на този непрестанен процес на експанзия е стремежът към печалба, „постоянното натрупване на капитал“, характерно за капитализма. В този смисъл модерната световна система е капиталистическа система и това обуславя нейния характер и динамика. Икономическата характеристика е основна, но не единствена страна на световната система ‒ тя включва в единство икономическа, политическа и геокултурна подсистеми.

Уолърстейн за тризвенната структура
на съвременната световна система

Структурно световната система може да се разглежда като състояща се от център, полупериферия и периферия, между които съществува йерархическо неравенство в разпределението на ресурси и възможностите за влияние върху световните събития.

Характерно за страните от центъра е, че те внасят от останалия свят суровини, земеделски стоки, стоки от добивната промишленост или силно трудоемки стоки, а изнасят преработени стоки с производствен и потребителски характер. Равнището на инвестиции в тях е високо. В по-голямата част от своята история (между ХVI и ХIX век) те развиват робовладелски, а до средата на ХХ век и колониален капитализъм. Той им дава възможност да натрупват ресурси, а след това умело да заграбват високвалифицирани кадри от останалия свят чрез механизмите на пазара и либералните лозунги за „свободно движение“ на хора. Които не позволяват такова „свободно движение“, са обвинявани в „тоталитаризъм“ и превръщани в обект на военни и политически преврати, нежни революции, директни военни нападения. В страните от центъра са концентрирани най-високопроизводителните отрасли в световното стопанство. Те дават възможност и за най-голямо акумулиране на капитал. Това са условия, които след стадия на робовладелския и колониалния капитализъм водят до натрупване на богатство и  през ХХ век правят възможна социалната държава, преразпределяща ресурси между различни групи. Това пък позволява да се създаде либералнодемократичен тип политическа система, която приема частната собственост като базисно човешко право, а на различни етапи към нея се добавят и други права.

Полупериферията има опосредстваща роля и демонстрира определени характеристики както на центъра, така  и  на периферията. Тя има своя собствена местна индустриална база и изнася както суровини (и енергия), така и преработени продукти, и внася както суровини (и енергия), така и преработени продукти. Представлява източник на по-евтин труд, който противодейства на повишаването на заплатите в страните от центъра и осигурява ново място за онези индустрии, които вече не могат да функционират на печалба в центъра. Например, монтирането на коли, текстилната промишленост. Заплатите в полупериферията са по-ниски, възможностите за социално осигуряване на работещите са по-малки. За да се възпират социалните напрежения, конфликти и протести, там обикновено функционират авторитарни правителства. Полупериферията непрекъснато е изправена пред дилемата как да ускори своето развитие и да настигне страните от центъра. За целта тя трябва или да се затвори икономически за тези страни, което обаче означава да се лиши от по-високотехнологични стоки при недостиг на капитал за ускорено развитие, или да остане икономически отворена към развитите страни, което пък води до изтичане на национално богатство към центъра и увековечава изостаналостта. В условията на благоприятна политическа конюнктура между 50-те и 70-те години на ХХ век редица страни  опитаха да се затварят, прилагайки импортно-заместващи стратегии и стимулирайки износа. Този тип политика обаче имаше успех само в част от тях и след 70-те години страните от капиталистическия център успяха да наложат отваряне на огромната част от полупериферните и периферните страни, хвърляйки ги в дългова криза.

Характерно за страните от периферията е експортът предимно на суровини и енергия и вносът на индустриални, преработени, изискващи по-висока квалификация стоки. Заплащането е значително по-ниско от това в страните от центъра и полупериферията и значителна част от населението живее под социалния и жизнения минимум. Поради това и в тях най-адекватни са недемократичните правителства.

Трите зони на световната икономика са свързани с отношения на експлоатация, при което

богатството се извлича от периферията
и тече към полупериферията и центъра

По същество се реализира процес на задържане развитието или на грабеж от едни страни на други страни. На различните етапи от развитието на модерната световна система той се реализира с различни механизми.

По време на манифактурния капитализъм и в началото на първата индустриална революция изключително важен ресурс е неквалифицираният жив труд. Тогава неслучайно се разпространява отново робството и новооткритите страни служат като резервоар за евтин робски труд на страните от капиталистическия център. От XIX  век до 50-те години на XX век, когато активно се използват ресурсоемки технологии, механизмите за трансфер на ресурси са експлоатацията на богатствата на колонии и неравноправният търговски обмен. Днес в условията на глобализиран неолиберален капитализъм този процес се реализира чрез няколко основни механизма:

Първо. От неолиберализацията и глобализацията печелят страните от капиталистическия център. Глобализацията на пазарните отношения, либералната демокрация и човешките права предполагат всички държави да се съгласят, че определени мерки на международните институции са изгодни за всяка от тях. Зад това стои представата, че отделните страни и региони имат едни и същи базисни интереси, съвместими помежду си. Така това, което е добро за една страна, е добро и за останалите и те могат взаимно да подтикват и подпомагат своето развитие. Либерализацията на търговията и икономиката води до печалба на всички, като по-високоразвитите икономики стимулират развитието на по-слаборазвитите, стига да има свободен пазар, конкуренция и частна собственост.

На практика обаче свободният пазар винаги е означавал печалба за по-силните и загуба за по-слабите. Затова винаги страните с най-силна икономика са били най-големи радетели за свободен пазар ‒ през ХIХ век това е Англия, а през ХХ век е САЩ, докато по-слабите се нуждаят от защита, за да оцелеят. В условията на монополярен и глобализиращ се свят САЩ успяха чрез Световната търговска организация и МВФ навсякъде да наложат подобни принципи на либерализация на търговските и финансовите взаимоотношения. От това обаче реално печелят държавите с по-висока производителност на труда, тези, които са по-развити технологически и по-мощни икономически, т.е. страните от капиталистическия център. Дори вътре в тези страни има движение на ресурси, от което в крайна сметка печели капиталистическият център.

През последните две десетилетия обаче Китай, опирайки се и на идеи, които откриваме в теорията на световните системи, се възползва от стремежа на САЩ да го отделят и противопоставят на СССР и създаде своя икономическа система, чрез която държавата в максимална степен защитава своята икономика. В същото време Китай успя да се възползва от неолибералната глобализация, за да привлече инвестиции и технологии, да използва гигантските си демографски ресурси и за няколко десетилетия да настигне и изпревари САЩ по БВП. За разлика от него бившите социалистически страни от Източна Европа и СССР се превърнаха в гигантски резервоар за финансови, материални и човешки ресурси за трилиони долари, изтекли към капиталистическия център и дали възможност той да задържи по-дълго своето световно господство.

Второ. Десинхронизацията води до противопоставяне на интересите. Неолибералните представи, които господстват в световен план и у нас през последните години, са, че глобалната икономика е повече или по-малко синхронизирана по отношение на промените в бизнесцикъла, при което печелившата за една страна или регион икономическа политика ще бъде такава и за всички страни и региони, а загубите в един регион водят до загуби и в останалите, т.е. отделните държави имат общи интереси, които могат да реализират с обща политика. Затова и глобализацията, нарастващата икономическа интеграция в световен план води до нарастваща синхронизация на интересите на отделните икономики във всички етапи на бизнес цикъла. Затова например през 1997 г. в световен план съществуваха опасения, че азиатската икономическа криза може да повлече след себе си и останалия свят, включително американската икономика. На практика обаче се оказа точно обратното, американската икономика спечели от тази криза, защото панически бягащите от Азия финансови потоци се  пренасочиха към САЩ и доведоха до невиждан подем американската икономика, тъй като концентрираха в нея непознато в предходната история количество инвестиции. За да се охлади нейното развитие и предотврати опасността от инфлация, бяха увеличени лихвите в САЩ, което от своя страна привлече допълнително капитали от Азия, възпрепятствайки опитите на държавите от този регион да започнат възстановяване на икономиките си.

Така реално се оказа, че монетарна, фискална, търговска политика, която е ефективна в една страна или регион, е не само неефективна в друга страна или регион, но води до допълнително изразходване на ресурси и загуби в полза на първата. Така например фиксираният курс на българския лев и в същото време обезценката му спрямо долара само за периода 1997-2000 г. доведоха до това, че около 12 на сто от БВП изтече от България. Огромната част от валутните спестявания на българското население се държат от чужди банки, чиито печалби финансират икономиките на развитите държави в Западна Европа. Подобна е ситуацията с огромната част от страните от полупериферията и периферията на световната система.

Трето. Неравноправният търговски обмен е друга причина за нарастване на дистанцията. Цените на стоките на суровините, материалите, енергията, вложения труд, които се получават от по-слаборазвитите държави, намаляват в сравнение с високотехнологичните и с висока добавена стойност стоки, изнасяни от развитите страни в държавите от полупериферията и периферията.

Четвърто. Източването и бягството на финансови потоци  по посока на страните от капиталистическия център също е причина за нарастваща дистанция. През последните три десетилетия се извършва най-голямото в историята движение на финансови ресурси от по-слаборазвитите към развитите държави. Финансовата глобализация, която води до бързо преместване на финансови ресурси от един район в друг район на планетата, е съпроводена с принуда от страна на МВФ, Световната банка и други международни финансови институции спрямо по-слаборазвитите държави да либерализират своите финансови пазари. При това положение от тях изтичат гигантски ресурси, особено в условията на грабителска и корумпирана приватизация, при която собственост за много милиарди е продавана десетки пъти под себестойността ѝ, немалка част от нея срещу съответни комисионни, внасяни в офшорки. Оттам след това идват допълнително да изкупуват на безценица приватизирани предприятия. В резултат на всичко това страни като нашата са обречени непрекъснато да изостават в международната икономическа надпревара.

ПетоГрабежът на интелектуални ресурси – основният капитал на икономиките в условията на трета индустриална революция, също допринася за бързото нарастване на различията и противоречията между център, периферия и полупериферия. Ако в условията на доиндустриалните общества стремежът е бил да се заграби територия на една или друга страна, а в условията на индустриално общество ‒ ключови суровини,  материали, енергоизточници, сега това е информацията и на първо място хората, които генерират и използват тази информация. Затова днес се ускорява  неимоверно  емиграцията на висококвалифицирани кадри към развитите страни. Така по същество те са ограбвани в размери, в сравнение с които колониалният грабеж и извличането на суровини и ресурси от тях през предходни периоди изглеждат съвсем незначителни.

През последните 30 години развитите западни държави са получили наготово от България 700-800 хиляди квалифицирани кадри, подготовката на които би им струвала над сто милиарда долара, т.е. извършен е най-гигантският в историята на страната ни грабеж. За трансфера на един футболист от един футболен клуб в друг сега се плащат стотици хиляди долари, но трансферът на един научен работник или компютърен специалист към развитите държави става съвсем безплатно, въпреки че реалната печалба от него за западните държави е неизмеримо по-голяма. Специално организирани фирми заграбват най-талантливото от завършващите ученици в елитните гимназии, студенти, докторанти. Така както през ХVI-ХIХ век развитите държави налагаха правилата на директен колониален грабеж, така в още по-големи размери сега те налагат правилата на директен грабеж на човешки ресурси, скрити зад лозунгите за „права на човека“ и „право на местожителство“. Едни след други САЩ и Западна Европа обявяват нови мерки за привличане от останалия свят на стотици хиляди висококвалифицирани специалисти в областта на най-новите технологии, за подготовката на които в държавите от полупериферията и периферията на световната система са хвърлени милиарди долари. При новия тип информационни технологии това е по същество заграбване на основния ресурс на тези страни и не просто задържане на развитието им, а връщането им назад. Едно семейство заедно с държавата в страни като нашата посвещава целия си живот и основна част от средствата си, за да подготви своите деца като добри специалисти, но от тези разходи печелят развитите държави, а страни като нашата всекидневно губят и това засилва разликата помежду ни.

Така в крайна степен интересите на страни като нашата и тези от Западна Европа и САЩ си противоречат. Ние губим от взаимодействието с развитите страни, по същество финансираме тяхната икономика и тяхната социална държава, подпомагаме техните социални програми. Едните по същество експлоатират другите в степента, в която техните държави печелят от отношенията помежду им. Нещо повече, всеки опит за защита на националните интереси от страна на държавите от полупериферията и периферията е посрещан  на нож от високоразвитите държави, които веднага обявяват съответните правителства и политически сили за „опасни националисти“, неспазващи „човешките права“ и се опитват да ги дестабилизират всячески, да им устроят „хуманитарна интервенция“,  да финансират вътрешна опозиция, да наложат своеобразна „колониална демокрация“.

 

 

Бел.:

(1) Wallerstein, Immanuel. The Modern World-System, vol. I: Capitalist Agriculture and the Origins of the European World-Economy in the Sixteenth Century, New York/London: Academic Press, 1974; Wallerstein, Immanuel. The Modern World-System, vol. II: Mercantilism and the Consolidation of the European World-Economy, 1600-1750, New York: Academic Press, 1980; Wallerstein, Immanuel. The Modern World-System, vol. III: The Second Great Expansion of the Capitalist World-Economy, 1730-1840’s, San Diego: Academic Press, 1989

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Директор на Тракийския научен институт. За контакт: vprodanov@hotmail.com