Със задълбочаващата се криза на световната икономика и нарастващата вакханлия на либералните ценности в живота започнаха да се случват много странни неща. Добре би било, ако въпросът беше ограничен до отделни прояви на бунтарство от частни лица, отличаващи се с ясна деформация при възприемането на околния свят. Например демонстрацията на фанатици в Италия за правата на кравите или митингите в Полша срещу видовата дискриминация.

Това е една нова либерална тенденция срещу предоставянето на по-големи права на някои видове спрямо други. Като пример, в Испания група феминистки едва не разгроми птицеферма, защитавайки кокошките от уж масовото им изнасилване от петлите.

Но речта в ООН на 24 септември 2019 г. на малолетната екоактивистка Грета Тунберг от Швеция убедително доказва, че либерализмът като система от обществени възгледи очевидно е тръгнал не накъдето трябва. Шестнадесетгодишната ученичка доста сериозно обвини петте водещи страни по света, че са я лишили от детството си поради недостатъчните им усилия за борба с глобалното затопляне (всъщност ето кои са лишени от нейното детство). И не само нея, но и цялото младо поколение на планетата. А възрастните чичковци и лелички, които представляваха правителствата на близо 200 държави на планетата, я слушаха внимателно!

И всичко това, защото кризата на идеята как да живеем и как да променим структурата на глобалната икономика наистина достигна критична точка. Конструкцията на капитализма се пропуква  с всеки ден все по-силно. Джеймс Булард, президент на филиала на Федералния резерв в Сейнт Луис, заяви публично, че американският промишлен сектор отдавна е в рецесия.

Джеймс Булард

Това е особено важно предвид факта, че от около 80 трилиона долара номинален световен БВП Америка произвежда 20,4 трилиона, Европейският съюз – около 16 трилиона, а Китай – 13,4. По този начин делът на всички останали около 190 държави възлиза само на 30,2 трилиона или 37,7% от световния БВП. Т.е. рецесията във водещия сегмент неизбежно ще удари всички останали. Единственият въпрос са времето и мащабът на последствията.

Във връзка с това рязко се повишава значимостта на въпроса – какво ще се случи по-нататък? Каква трябва да бъде системата, която  ще замести сегашния коктейл от капитализъм и либерализъм? А защо говорим именно за такъв микс, обяснява един известен публицист.

Според него предстоящата супер криза се причинява от четири неразрешими противоречия. Първо, противоречието между концентрацията на богатство и търговията. Второ, противоречието между нарастването на производителността на труда и спада на покупателната способност. Трето, противоречието между степента на печалба и удовлетворяването на нуждите на населението. Четвърто, противоречието между рационалното използване на ресурсите и ускореното остаряване на стоките.

Нито едно от тях не може да бъде решено в рамките на капиталистическия модел на икономическа организация и либералните постулати за личната свобода и гражданските права. За това се говори много, но на въпроса „А какво ще е новото?“ и до днес няма отговор.

Въпреки че като цяло проблематиката е очертана доста правилно, основните ѝ постулати, особено по отношение на окончателния отговор, все пак са погрешни. А отговор има. Нещо повече, той логично следва от динамиката на случващото се. Но проблемът е в това, че абсолютното мнозинство от обществото – нашето, и на Запад, и на Изток, независимо от тяхното материално ниво, решително не иска да го приеме. Но, нека започнем поред.

Истина ли са посочените противоречия? Трябва да призная, че не. Те наистина съществуват, но значението им е някак си по-различно.

Например вредата от свръхвисоката концентрация на капитал не е поради малкия, дори оскъден брой лица, които го притежават. И дори не заради удовлетворяването на личните им материални нужди. Точно обратното, тези хора непрекъснато си купуват нещо ново – от дворци и яхти до ултра скъпи статусни стоки, като по този начин създават търсене и стимулират производството.

Може ли социализмът да промени нещо тук? Очевидно не. Само съставът на лицата, управляващи парите, ще се промени. Ако при капитализма през 2015 г. „всички пари на света“ принадлежаха само на 62 частни лица, то в СССР, където националното богатство и капиталът бяха официално национално притежавани, в действителност решения за тяхното използване бяха вземани от 27 души, които контролираха страната – Политбюро на ЦК на КПСС.

И в двата случая лицата, вземащи решения, се ръководеха основно от своите идеи за правото, както и от субективни идеи, произтичащи както от личните им възгледи, така и от преобладаващи убеждения. Освен това първото не винаги се комбинира с второто. Като пример – „комунистът“ Горбачов, който заяви, че винаги е мечтаел да разруши СССР.

Второто противоречие изглежда приблизително по същия начин. И то изобщо няма нищо общо с капитализма или социализма. В края на 60-те години съветското ръководство също се замисли за необходимостта от повишаване на производителността на труда, включително и чрез роботизация на технологичните процеси. Но след това идеологическата част на партията си зададе въпроса – а с какво ще заемем освободените работни ръце? Ако няма с какво, тогава как ще обясним на останалите защо трябва да продължат да работят в предприятията, докато други могат официално да паразитират?

Да, в началния етап ще намерим с какво да ги ангажираме, но с екстраполацията на характера на самия процес за сравнително дълъг период, да речем, 40–50 години, структурната криза на обществото става неизбежна. Така че въпросът не е в частната собственост, а в принципите на самата икономика, която окончателно е напуснала натуралното стопанство.

Проста математика. През 30-те години на ХХ век 61% от населението е заето в селското стопанство в СССР. В промишлеността – около 32%. Всички останали, включително армията, държавния апарат, сферата на услугите, търговията, медицината, образованието, науката и изкуството, представляват едва 7%. Това е важно, защото те самите не са произвели нищо съществено и съществуват единствено за сметка на добавената стойност, създадена от работниците и колективните земеделски производители.

Оттогава производителността на труда се е увеличила драстично. И в същото време нуждата от работещи ръце намалява пропорционално. Днес около 4,5% са заети в селското стопанство, 31,9% в промишлеността, докато 56,3% в сферата на услугите, и 7,3% в други непроизводителни области, включително армията, държавната служба и държавната администрация.

Така че проблемът с липсата на платежоспособност на потребителското търсене възниква не от сгрешения капитализъм (всички негови изкривявания имат изключително тактически характер), а с това, че съвкупният излишък от продукта, създаден от промишлеността и селското стопанство, при всякакъв негов фактически размер, е крайна величина. Освен това с нарастването на производителността на труда делът на парите  за заплати в общата структура на разходите постоянно намалява. А именно тези пари се преразпределят по-нататък в икономиката, като предоставят възможност да „живеят и работят“ на всички заети в непроизводителните сектори.

Може, разбира се, да се спекулира по темата – а къде отива печалбата? Но това има смисъл да се прави само като се има предвид структурата на бюджетните разходи, от които става ясно, че в този случай за всяка рубла, събрана чрез данъците върху доходите от гражданите, правителството доплаща по 1,5-2 рубли, получени от данъците върху бизнеса, част от който безмилостно се ограбва.

Особено в суровинната зона, където например в петролната промишленост над 62% от приходите се отнемат като данъци за различни цели. Други 27-30% са себестойността на производствените разходите. И това, между другото, е правилно. Но става въпрос за нещо по-различно. По същество е невъзможно да се изтръгне нещо повече от тук.

Добив на нефт

Подобна е ситуацията и с останалите две противоречия. Желанието за монополизация при капитализма възниква не толкова от желанието да се повиши самата норма на печалба (въпреки че  и това го има, но то е причинено от други причини), а от страха, че всеки сегмент от продажби, който не е зает от една компания, рано или късно ще бъде превзет от друга. Което се предопределя от либералната свобода на принципите на пазарната икономика. Но и пълната монополизация също не гарантира абсолютна сигурност.

По същия начин не е капитализмът това, което повдига проблема за необходимостта от ускоряване на стареенето на стоките. Добре е да се занимавате с производство за неограничен пазар. Много по-лошо е, когато обаче той е превзет навсякъде. Тогава възниква въпросът – какво да правим със загубилия необходимостта си капацитет, при увеличаваща се производителност на труда?

Да го пазим просто защото го има? Икономически нерационално  е дори за съветската ценностна система. И още повече в капиталистическата, която е насочена основно към минимизиране на разходите. Няма друг избор освен изкуствено да разширим пазара – именно чрез съкращаване на живота на стоките.

Освен това не трябва да се забравя за желанието на потребителите да придобиват нещо ново възможно най-често. Защото старото вече не е модерно или дори технологично изостава. Благодарение на технологичната революция почти всичко, което използваме днес, се променя като стоково поколение буквално за 3-4 години. Онези, които не вярват, могат да сравнят например моделите от 1995 и от 2015 г. на перални, микровълнови фурни или мобилни телефони от най-високо ниво.

Като цяло проблемът не е в капитализма или социализма,  а в това, че всички външни условия, които формират икономическите отношения като такива, са коренно променени. Свободно пазарно пространство вече няма, благодарение на експанзията, при която съществуваше традиционният икономически модел (било този на капитала, било този на социализма) и благодарение на която капитализмът генерира либералните идеи за безусловния приоритет на свободата (на пазарите, на обществото и на всеки отделен човек).

Ето защо всички успешно работещи подходи и инструменти за разрешаване на кризи са загубили своята адекватност. Ние сме изправени пред ситуация, подобна по значение на появата на древните риби на сушата в далечния праисторически период на развитието на планетата. Това е случаят, когато по-голямата част от натрупания преди това опит се оказва безполезен за решаването на нови проблеми.

По същия начин днес не е възможно да се намери отговорът на въпроса „как да живеем в нов свят“ въз основа на теоретични подходи, които са се развили при условия, които вече не съществуват. Затова е необходимо да се търси решение не според старите идеологеми, а след циничен анализ на истинските причини за кризата. А те като цяло не са много.

Първо, ние вече не сме в състояние да се върнем към господството на натуралното стопанство, което ни позволи успешно да ангажираме огромната част от населението с продуктивен труд. Нашият свят най-накрая фиксира тясната специализация, като по този начин автоматично предопредели неизбежността на социалната стратификация не само между богати и бедни, но и на цялото общество.

Не поради алчността на капиталистите или лукавството на апаратчиците, а защото буквално всеки може да мете дворове с приемливо качество, докато в съответствие с правилата, не всеки може да бъде заварчик на газопроводи. Още по-малко хора са в състояние да се състезават с Монсерат Кабайе или Хенри Форд. И независимо, че отделни изключения са възможни, в системен смисъл не всеки готвач е в състояние ефективно да управлява държавата. Без значение какво се казва от социалистическите или либералните догми.

Второ, ние никога няма да можем да се откажем от концепцията за парите като най-удобния инструмент за привеждане на разнообразието в света към общ знаменател, както и от механизма на демпфиране на стойността и нейното консервиране по време на периоди с излишен капитал.

Между другото, именно деградацията на функцията за консервиране на капитала днес е една от далеч по-важните причини за кризата на капитализма от всички гореизброени. Независимо от това, кое ще бъде използвано по-късно в това му качество: отново злато или често предлаганата чиста енергия. Тук ключът е основният принцип, а не частната форма.

Комбинацията на първата с втората причини се усложнява от фактора на растеж на производителността на труда и перспективата да се заменят всички налични прости тесни специализации с роботи. Това създава третото условие за кризата – ненужността на абсолютното мнозинство от населението в материалното производство, при едновременната необходимост от него като потребители на стоки и услуги, които са основният източник на смисъла за съществуването на производството като цяло.

Това предполага неизбежността, дори постоянството на кризата на потребителското търсене, фатално ограничаваща мащаба на индустриалния и икономическия растеж като цяло. От което произлиза, четвърто, невъзможността като цяло да се осигури на всички безкрайна консумация.

Трябва да се признае, че втората най-важна (след деградацията на парите като инструмент) причина за кризата на капитализма е разрушаването на йерархията на модела на нормалното потребление и общия стандарт на живот. Никоя икономика не е в състояние да осигури буквално всеки хамалин със същото материално ниво като това на собственика на средно голям завод, да не говорим за корпорациите. Но рекламата в същото време рисува само такава житейска цел.

Виждали ли сте много завладяващи филми за атрактивния живот на библиотекар, чистачка или готвачка? И защо тогава се изненадваме, когато продукти от най-висок клас се купуват на кредит буквално за последните пари, последвани от плач за прекомерни заеми от населението. И не се интересуваме, че да взема заеми е право на всеки свободен гражданин, а как да ги изплати по-късно е проблем на алчните банки и подлите капиталисти заедно с лошата държава, но не и на самия кредитополучател.

И, накрая, всичко опира до последния, пети проблем – липсата на баланс между станалите модни и въздигнати до закон либерални представи за неизменността на правата и свободите на човека. Именно унищожаването на конформизма на обществото ни доведе до появата на Грета от Швеция, прояви на фанатици срещу кокошето изнасилване от петли и вакханалията на  „Зеления нов курс“, които постепенно набират популярност вече извън границите на Съединените щати.

Оттук възниква единственото възможно логическо решение, способно да разреши изброените противоречия по начин, приемлив за абсолютното мнозинство в обществото. Името му е строг държавен капитализъм.

Капитализъм, защото синхронизирането на икономиката е възможно само чрез инструмента – пари. Въпреки че в същото време неговото съдържание и значение изисква фундаментална промяна. На първо място, по отношение на ограничаването на лихвите по кредитите, връщането на банките единствено към функцията за съхранение на парите и изоставяне на кейнсианския принцип за управление на икономиката чрез инфлация.

Държавен, защото само държавата може да бъде ключовия инструмент за самоорганизация на обществото, способен да решава не само тактически непосредствени, но и дългосрочни стратегически задачи. Включително в областта на осигуряване на прилагането на социалните гаранции, както и принуждаването на големи производители (корпорации) да решават стратегически проблеми с максимално зачитане на нуждите на обществото. Това включва и задачата да контролира размера на корпорациите до принудителното им разделяне, както навремето в САЩ направиха със Standard Oil на Джон Рокфелер.

Джон Рокфелер

Важно е да се отбележи, че дори и в този случай реализацията на пълна икономическа унитарност, особено както е декларирана в класическия социализъм – за да няма експлоатация на човека от човека – по принцип е недостижима. Колкото по-голям е общият мащаб на икономиката, толкова по-дълги са не само преките, но и обратните връзки.

В механизма за планиране на СССР за появата на нещо като Apple или Google бяха нужни поне три петгодишни цикъла на планиране, тоест петнадесет години. Докато при условията на капиталистическия модел, пет бяха достатъчни, за да достигнат достатъчно мащабно ниво. Пейджърите в Съветския съюз започнаха да се появяват едва когато в останалия свят историята им привършваше под натиска на мобилните телефони.

Това предполага неизбежността на смесената икономика, обединяваща както големите технологични вериги, без които е невъзможно ефективно да се произвеждат например самолети, космически технологии или атомни електроцентрали, така и средни и малки предприятия с различни форми на собственост. Включително  и тези със социална и нестопанска цел. И то, както държавни, така и общински, и дори частни.

За справка, в Норвегия, често цитирана като пример, най-големият дял от БВП се формира от големите компании (включително тези с държавно участие), но само около 20% от трудоспособното население е заето в тях, докато останалите работят в различни малки фирми, несъздаващи сериозен обем от стоки и услуги. Но те са необходими, за да бъде осигурена на хората печеливша работа.

Само държавата е в състояние да синхронизира цялото това многообразие в сегашния социално-икономически мащаб. Освен това тя трябва да е достатъчно строга, за да прилага дългосрочни стратегии и да се осигури дългосрочна стабилност на икономическите и социалните процеси. Освен това тя е способна да се съпротивлява успешно на центробежните сили на големия корпоративен капитал, чието съществуване се предопределя от наличието на съответстващи по мащаб задачи. Наивно е да мислим, че някой кримски мост или трансибирска железница могат да бъдат създадени  от малък строителен артел от няколко десетки работници.

За съществуването на такава държава в днешното общество е необходимо да се върнем към конформизма на ниво социални идеи за това как да живеем в справедливост, не само някъде „на върха“, но и в ежедневните битови условия на живот. Реализацията на това с помощта на полицейските мерки от предишното традиционно минало вече не е възможно. Но чрез механизма на социалния капитал, подложен на тестване в Китай, е възможно и необходимо. Нещо повече,  не е възможно по друг начин да се постигне връщане на обществото към нормалното удобно съжителство.

Тъй като , ако назначите към всеки, за да не се блъска в асансьорите, да не краде електрически крушки в коридорите, да не нагрубява в превозните средства и да не води домашните си любимци да се облекчават в детските пясъчници, по един полицай, ще ви трябват толкова много, че ще трябва да следите и самите стражари. В крайна сметка, те също са обикновени хора с всички плюсове и минуси, като всички останали.

Но да се направи всичко това чрез социална оценка, строго обвързана с механизма за достъп до всички ползи и услуги, вече е напълно възможно. Освен това, немалка от необходимите механизми вече съществува и работи отдавна.

Трябва да се разбере, че всичко изброено по-горе, дори в идеалния случай, няма да бъде в състояние да осигури небесни условия за съществуване на буквално всеки гражданин на страната. Това ще му даде само задължителния минимум, който позволява да не умира от глад и да не прекарва нощта в картонена кутия на сметище. Но пък ще осигури адекватно ниво на обществена безопасност, медицинска помощ и стабилна дългосрочна предсказуемост за живот на света. Всеки ще трябва да създаде останалото за себе си, в съответствие с индивидуалните си способности.

Защо това трябва да се счита за голямо постижение? Защото всеки, който се съмнява, може, използвайки примера на Украйна, балтийските държави, Източна Европа, Южна Африка и много други страни, да види колко бързо и колко огромни маси хора се оказват ненужни при деградацията на една сложна икономика. Ненужни до пълна бедност и измиране.

Подчертавам директното физическо изчезване поради факта, че те буквално няма какво да ядат и къде да живеят. Разбира се, те са в състояние да се съберат, да се възмутят и накрая да доразрушат държавата, но в резултат на това положението на всички ще се влоши още повече. Защото главният в тази ситуация винаги е този с пистолета.

Всичко казано по-горе, разбира се, не представлява готов, подробен и изключително детайлен проект за трансформация. Това е само най-общото разбиране, произтичащо от естествената обективна логика на случващото се.

Така че отговор на въпроса –  а какво следва – реално има. Просто той е решително неприятен на фона на все още съществуващото привично материално благополучие и задръстенността на главите на мнозина от обществото с либерални ценности.

В крайна сметка всички искаме само такива промени, които не само ще запазят съществуващите сладкиши, но и непременно да ги увеличат. А тук се предлага някакъв ужас в стила на кръстоска между Оруел с „Матрицата“ и „Метро 2033“. Я пък този! Не искаме такава перспектива. Потърсете друга, по-добра. Такава с безплатна 5G мрежа, на всеки по ново Maserati, дворец на Кутузовски проспект и такава, че да не се работи изобщо. С нищо друго не сме съгласни.

Но проблемът е, че колкото и да си криете главата си в пясъка, това не отменя факта на стремителното привършване на охранените времена. Изкачването извън познатото море на сушата няма да е от любопитство или защото там е по-удовлетворяващо. Наближаващата супер криза безмилостно ни изтласква навън всички. И нея хич не й пука колко ще измрат. Между впрочем, някого интересува ли го как ще завърши за американското население тази нова зелена перестройка в САЩ? Не? Тогава какви са претенциите към свръх кризата?

27 септември 2019 г.

 

 

Авторът Александър Заполскис се самоопределя по следния начин:  „По базово образование — инженер-конструктор-технолог на електронно-изчислителна апаратура. По занятие — системен аналитик. По убеждения — държавник. По възгледи — милитарист. Пиша за това кое как е устроено в икономиката, енергетиката, политиката и военното дело. Светът като цяло е интересно нещо“.

Източник - ИА „Регнум“