По повод книгата на А. С. Запесоцкий „Становление глобальной культуры и конфликты цивилизации“, СПб, 2018.
1.
Александър Сергеевич Запесоцки е професор, академик на Руската академия на науките, ректор на един от най-престижните руски университети с хуманитарна насоченост – Санктпетербургския хуманитарен университет на профсъюзите, чиито духовен покровител е акад. Дмитрий Лихачов. В него преподават големи руски учени. Този университет организира ежегодните Международни лихачовски научни четения, в които участват световно известни учени и специалисти по проблемите на културологията, международната политика, политологията, дипломатическите отношения, а също и икономисти, философи, литературоведи и историци. Няма да е пресилено да се каже, че това е най-авторитетният световен форум, на който се дискутират преди всичко проблемите на диалога на културите и цивилизации и се чертае образът на бъдещия глобален свят. В скоби отбелязвам, че във форума от няколко години постоянен участник е и българският философ чл. кор., проф. Васил Проданов. Той е член и на Организационния комитет наред с редица от най-големите учени и мислители от цял свят. Моя милост два пъти съм изпитал удоволствието да участвам във форума и да представя мои доклади.
Основната тема на тези Четения е съдбата на съвременната култура, както и взаимодействието на националните култури помежду си, развитието на идеите за съвременния и бъдещия свят, за технологичното обновление и произтичащите от това проблеми за нациите, обществата, личността и глобалния свят; за последиците от глобализиращия се свят и културата. В този контекст се поставя и проблемът за руската идея и възможностите на Русия с нейната обществена система, икономика, култура, наука да преодолее трудностите пред себе си и да възвърне силата и енергията на своята цивилизационна система.
Това придава на ежегодния форум особено значение на лаборатория, в която се раждат идеи; тук те се формулират, поставят се на обсъждане, доуточняват се, поправят се неясните формулировки, за да се изведе едно ясно и задълбочено виждане за света такъв, какъвто е, и за това как той да бъде подобрен и изпълнен с повече разум, вяра, любов и надежда за светло бъдеще. Едва ли има друга подобна дискусионна площадка, в която учените заедно да търсят един „своеобразен философски камък“ и да се радват заедно, когато той бъде видян и осветлен с нови знания за него.
Организаторите издават всяка година сборници с текстовете на докладите, съобщенията и дискусиите в секциите. Тези томове са безценни като информация. Но доскоро все още нямаше обобщение на споделеното на форумите. Лансираните тези стояха сами за себе си, без да бъдат изследвани и анализирани и в тях да се намери общото и различното, основата на една бъдеща теория за културата и света днес. Главният организатор на Лихачовските четения проф. А. С. Запесоцки се зае с тази задача и в книгата си, за която тук ще стане дума, представя резултатите от своя труд. Най-малкият резултат е, че имаме обобщена картина на споделеното на форумите, систематизирано и коментирано от проф. Запесоцки. Коментарите му са уместни, внасящи важни уточнения и насочващи към нови идеи и възможности за анализ. Но този труд не е просто обобщения на казаното от други, а оригинално изследване, което само подтиква към размишления. Защото авторът споделя своето мнение и предлага редица интересни решения на спорните проблеми.
Без съмнение, книгата е изключително важна и необходима и свидетелства за високото равнище на Международните Лихачовски четения.
Специално подчертавам значението на тази книга, защото у нас културологията се е затворила в други сфери, наложени й от постмодернизма, и се занимава с външи подробности и не се и опитва дори да навлезе в същността на културата. За нея е по-важно да повтаря западни и американски автори, вместо да разсъждава и анализира. Особоно по въпроси, свързани със съдбата на света и културата.
2.
Темата за диалога на културите и цивилизациите се проявява през различните години, през които се провеждат Лихачовските четения, в различни съчетания и уточнявания и чрез тях тя може да се обеме в цялата й пълнота и същност. И да се направи цялостно осмисляне на глобализационните процеси.
Заради глобализацията светът днес е съвсем различен от онзи, който беше в началото на ХХ век. Той е различен не само по външния си вид, но и по начина си на устройство, мислене, с новите си ценности, проблеми и предизвикателства. Глобалната икономика наложи на всичките сфери да приемат да бъдат унифицирани, да се устроят по определени стандарти, валидни за всички народи и държави. Който се противи и не се съгласява, опитвайки се да продължи по някакъв свой стар начин, бива моментално санкциониран и изхвърлен от общия ход. Толкова са силни интеграционните енергии.
Културата също се е поддала на тях. Ако за икономиката, науката и редица други човешки дейности е необходимо и дори задължително да се уеднаквяват и прилагат едни и същи стандарти и критерии, то културата живее в своето национално и всякакво друго различие и своеобразие. Оригиналното е по-важно и ценно от подобието, сходното, еднаквото, които са присъщи и на други култури, народи и творци. Но въпреки това тя също се глобализира и поддава на уеднаквяване. И се превръща в глобална култура. Вътрешните трансформации в нея са толкова силни, че вече предизвикват опасения за нейното бъдеще и съмнения, че е съставена от национални култури. Защото не е, а се опитва да бъде нещо друго, самостоятелно и заличаващо националните култури.
Разбира се, никой народ не живее изолиран от другите. Националните култури си взаимодействат, влияят се една от друга, сходни са – особено тези на съседните народи или на народите от една цивилизационна система. Това е неизбежно, защото хората все пак се движат по един и същ исторически път, макар да го извървяват в различно време и с различна скорост. Едни култури са все пак по-затворени в своите традиции. Просто народите им са на друго равнище на икономическото си равнище, стандартът на живота им е твърде нисък, комуникациите не са развити, средствата за масово осведомяване на проникват до всички краища на територията им. В много случаи там равнището на живота е от миналото – сякаш е друго време и друг свят. Традицията ги съхранява и поддържа духа.
Но щом там проникне модерността и особено постмодерността, нещата рязко се променят. Довчерашните „диваци“ охотно свалят дивашките си одежди, обличат се като хора на новото време, скъсват със старото и се впускат в дебрите на удоволствията, които глобалната култура им предлага.
Тези груби примери само маркират същността на проблема. Защото той е много по-сложен и засяга всички равнища на националните култури и тяхната интеграция в глобализиращия се свят. Затова се и търсят различни подходи към проблема. Той е реален, а не само теоретичен, но теоретичното му разрешаване ще даде възможност на народите и културите им да се предпазят от опасностите, които ги дебнат в новите глобални реалности. Но за да се реши той, е необходимо да бъде правилно и изчерпателно формулиран. Правилното му формулиране е знак, че е видян в неговата пълнота, разбран е по същество, а не приблизително, отчетени са подробностите, но е подчертана и същността му.
Аз споделям мнението, че има разлика, и то съществена, между „световна култура“ и „глобална култура“. Разликата е в степента на интеграция и унификация на националните култура, в тяхната самостоятелност и независимост, в равнопоставеността им помежду си или подчинеността им спрямо една или няколко водещи култури. В световната култура всички са равнопоставени, макар едни да са малки, а други големи. Т. е. принадлежащи на малки или на големи народи. Тя е освободена от т. нар. „културологичен империализъм“ и никоя култура не претендира да бъде над всички и да определя битието на останалите. Това не означава, че влиянията са изключени и че те обикновено не са от големите върху малките култури. Но влиянието е форма на взаимодействие и обогатяване, на улесняване разрешаването на битийните въпроси на отделните нации, на разширяване възможностите за пълноценно и по-автентично свидетелство и изразяване духа и разума на нацията. Влиянията не са задължителни и те винаги се преосмислят и възприемат съобразно тяхната потребност и приспособимост към традициите и правилата за организация и функциониране на съответната култара.
Глобалната култура е йерархична по начина си на изграждане и съществуване. Тя е функция на глобалната икономика и геополитика. За нейното формиране и управление се работи целенасочено преди всичко от големите и богати държави, за да се поддържа т. нар. „нов световен ред“. Глобалната култура подпомага глобалната икономика, като въздейства върху хората и ги кара да се подчиняват без съпротива на този „нов световен ред“ и се откажат от собствените си традиции и своеобразия. Така човечеството се превръща в еднородна маса, говори на един общ за всички народи език и така силните по-лесно подчиняват и управляват слабите.
Разбира се, нещата са далеч по-сложни и противоречиви, но аз ги опростявам, за да покажа същността на явлението „глобална култура“ и произтичащите от неговото формиране, утвърждаване и развитие проблеми за цялото човечество и неговото бъдеще.
Днес ускорено протича процес на разпад на световната култура и преобразуването й в глобална. Процесът е напреднал, но не е приключил. Трудно ми е да определя на каква степен се намира все още, но няма да е невярна констатацията, че деформациите са чувствителни – особено в европейските култури и в тези, които се основават на европейските езици. Става дума за културите на народите от Европа, Америка, Африка и Австралия. Езикът е важен фактор в една култура; той свързва или разделя културите, помага им или им пречи да си взаимодействат и влияят. Това не означава, че културите на народите от Азия, дори и на Китай и Индия, не са податливи на тези процеси или че не са засегнати – и то чувствително от тях. Напротив! Но там съпротивителните сили са по-големи – особено в ислямския свят. И съпротивата е осезателна. Тези култури вече са започнали своя бунт и той нараства все повече. Забелязва се, че бунтът на културите обхваща, засега все още доста плахо, и християнските и най-вече православните култури.
Бунтът на културите е проблем, който аз поставих на една конференция, посветена на диалога между цивилизациите в град Кишинеу, Молдова през октомври 2012 г., с участието на учени от Молдова, Румъния, Русия, Чехия, Беларус и др., и в моя публикация преди това през м. февруари 2012 г. в електронното списание „Литературен свят“ ( вж. „Бунтът на културите“ в https://literaturensviat.com/?p=50462 ).
3.
В духа на ежегодните дискусии на Международните Лихачовски четения А. С. Запесоцки се опитва да даде широка формулировка на понятието култура. Той се стреми в своите изследвания да очертае нейните социални и естетически белези, свойства, граници на проявление, съставящи я елементи. Ученият изхожда, както и в предишни свои книги и изследвания, от идеите на акад. Д. С. Лихачов, чийто ученик и последовател с право се смята. „В основата на Лихачовата теория е разбирането на културата като система от ценности, развиващи се исторически на основата на закономерности, различни от биологическите. /…/ В понятието „култура трябва да влязат … религията, науката, образованието, нравствените и моралните норми на поведение на хората и държавата. Културата е това, което в значителна мяра оправдава пред Бога съществуването на народа и нацията“ – цитира авторът на книгата мисли на акад. Лихачов. Само това, че той включва към културата нравствените и моралните норми на поведение на хората и държава, го отличава от концепциите на западноевропейските и американските учени и публицисти и проличава същността на руската школа в културологията. Културата не е услуга, нито търговия, бизнес, а, както пише акад. Лихачов, „някакво органическо цялостно явление, като своего рода среда, в която съществуват общи за различните аспекти на културата тенденции, закони, взаимни привличания и взаимни отблъсквания“. Тя, пак с думите на големия руски учен, е „определено пространство, социално поле, от което не може да се изземе някаква част, без да се разбъркат останалите“.
През 1995 г. под ръководството на акад. Д. С. Лихачов колектив от учени от университета, на който дълги години ректор е А. С. Запесоцки, изработва проект за „Декларация за правата на културата“. Този документ е забележителен най-напред с това, че е въплътил руското разбиране и отношение към културата като към социална и нравствена дейност, а после и със своята задълбоченост и изчерпателност на определенията на културата в нейната цялост, вътрешно многообразие и неизчерпаемост. „Културата, според Декларацията, е главният източник на хуманизация на човечеството“. Авторите на Декларацията търсят начини за предпазване на културата от настъпленията на глобализацията, от нейното комерсиализиране и дехуманизиране. Те залагат на диалога между културите като диалог на равноправни системи, чиято задача е да сближават, а не да раздалечават, разделят и противопоставят нациите. Затова и съхранението на правата на културата се възлага на един „Алианс на цивилизациите“, който да се създаде към ООН. Т. е. вменява се на всички народи нейното опазване и съхраняване.
Излишно е да казвам, че нито този алианс е създаден, нито Декларацията е приета от ООН. Голямата причина според мене е в отказа да се признае водещата и определяща роля на англосаксонската култура.
Културата се създава от хора и се разрушава от хора. Затова именно хората са длъжни да конструират надежден механизъм за нейното спокойно функциониране и развитие у всички народи по света. Но това означава да се ограничат, а навярно и да се изключат комерческите дейности с нея и в нея. А още повече, да се предотвратят инвазиите на културния империализъм с неговите амбиции да унифицира всичко и да заличи напълно националните своеобразия в културите на народите по света. Културата живее в „динамиката и различията“, а не в застоя и еднообразието. Унифицираната култура е култура на унифицирания човек, принадлежащ на едно изкуствено човечество, лишено от дух и плът, но функциониращо като механизъм – макар и сложен. А механизмът, дори и управляван от изкуствен интелект, е бездушен и безнравствен. Той върши това, за което е програмиран.
А. С. Запесоцки отбелязва специално, че Д. С.Лихачов „вижда в културата идеалното измерение на човешкото битие и неговата духовна съставка“. В този смисъл историята на културата е „културната биография на човечеството“. Културата е още изразител на обществените идеи, свидетел на процесите в обществото, както и на начина на живот на хората в определено време. По нея можем да съдим за това как е живял човека в историята, какви неща са го вълнували, какъв е бил начинът му на мислене, какви идеи е раждал общественият ум и как и в какъв вид са изразени от културата на това време. Казано направо: ако нещо го няма в културата и изкуствата, то не е съществувало и не е ставало. Говоря за явления, тенденции, проблематика, идеи, а не за събития и конкретни факти. Духът на времето и нацията е в културата.
Тзи дух се формира постепенно, дълго и преминава през различни исторически изпитания, за да се изпълни със знания, умения, способност да създава и пресъздава, т. е. да твори нов тип изкуство и култура, да мисли по нов начин, след като е излязъл от Средновековието, да се отдалечава, но и да се приближава до традициите, да създава нови и така да продължава старите, като ги осмисля и извлича от тях онова, което ще му даде още живот и разум. Затова и културата не е съпътстващ елемент от историята на нацията; понеже в нея е духът на нацията, тя е самата нация. Не е случайно, че днес неолибералите и постмодернистите, адептите на глобализацията по англосаксонски, се прицелват именно в духа, а не в плътта на нацията, за да го наранят или преобразят и изпълнят със свойства и способности, които те ще му зададат.
4.
Ключовите понятия в днешното битие на културата и цивилазицята е „диалог“ и „сблъсък“. А. С. Запесоцки привежда определението на руския философ акад. А. А. Гусейнов, дадено от Четенията през 2014 г.: „Диалогът на културите е такава форма на взаимодействие, която не поставя под съмнение различията между тях, не ги отменя, не ги разтваря по ценностен критерий, а, напротив, санкционира ги, признава ги като нещо добро, като норма на съвместен живот в съвременния свят. Самият смисъл на диалога е в това, че разполага културите в плоскостта на сътрудничеството, а не на конфронтацията“ (цит. съч., стр. 31). Но когато се говори за диалог, а както вече подчертах, той е главната тема на Международните Лихачовски четения в Санкт Петербург, се приема, че понятието няма нужда от специално обяснение и определение. То е част от ежедневието от бита на хората и всекиму е ясно какво означава. Отнасяйки го обаче към културите, трябва ли да забравяме, че той е все пак съзнателна дейност, а не действие от само себе си, несъзнателно или инстинктивно. Диалогът е активност и от двете страни, които го водят. И то активност разумна, съзнателна, с търсене на думи и изрази, жестове, но и с предварително установяване на някакво съгласие за значението на думите и изразите. Защото в противен случай диалогът би бил невъзможен. За двете страни думите трябва да са носители на еднакви съдържания и смисъл – дори и когато са метафори, пак трябва да се знаят границите, до които е възможно разширяването на тяхното значение и какъв допълнителен смисъл носят.
Диалогът е пряка връзка – дори и тогава, когато с електронните средства за общуване разстоянията между водещите го да е огромно и те да нямат пряк допир помежду си. Има обаче установена връзка! И тя не минава през посредници или странични лица.
А как се установява и поддържа и каква е изобщо връзката между културите в условията на диалога помежду им? Аз съзнателно вулгаризирам и дори опошлявам проблема, за да стане по-просто и по-ясно в какви условия съществуват културите и дали е възможно да правят нещо, което им е трудно да го направят. Т. е. да оспоря или поне да поискам прецизиране на понятията, за да е убедителна после и теорията, върху които е изграждана.
В какъв диалог може да влезе примерно българската култура с руската или с китайската? Във взаимодействие – да, влиза. Но в диалог? Какво казва тогава родната ни култура на руската? И за какво се разбират двете в този диалог? Може да се изучи и то се прави отдавна, какво българската култура научава от руската, как го осмисля и възприема. Но едва ли руската култура е възприела нещо от българската. Това не е проява на комплекс за малоценности, а напълно уместен въпрос. Малките култури трудно поддържат някакъв диалог с големите. Получава се по-скоро онова, което анекдотично разказва известниятказармен виц: старшината заповядва на войника – „когато говориш с мен, ще мълчиш!“.
Диалози помежду си водят големите култури. Малките съседни култури също влизат в диалог. Когато две култури са равностойни, те се разбират, защото има какво да си кажат. Затова и смятам, че понятието „диалог между културите“ не се отнася до всички култури. То не е универсално приложимо и не изчерпва начините и формите на взаимодействие между културите.
Културите са равнопоставени по значение, защото всяка е важна за своята нация, изпълнявайки задачите, които тя й поставя. Но те са различни по сила на въздействие и влияние върху другите, поради различни ограничителни причини. Малките са със стеснен периметър. Те повече търпят влияние, а далеч по-малко оказват въздействие върху други – и то най-вече върху такива като себе си. Това непременно трябва да се има предвид, когато се обсъждат глобалните проблеми на културите.
Ето защо смятам, че много по-точно и правилно да се говори за „симфония на културите“ –дори и в условията на глобализацията и още повече в рамките на т. нар. „глобализираща се култура с нейния йерархичен статус. Защото симфонията може да бъде постигната и да се поддържа, но може и да е нарушена и тогава няма съзвучие.
А. С. Запесоцки също говори за симфония на културите, но според него тя е по-ниското равнище от формите на взаимодействие – преди диалога. Аз настоявам, че симфонията е естественото състояние, позволяващо на всички култури да участват в общото звучене, като гласът на всяка от тях е определен и се чува като част от общото и непременно в общото. В симфонията на културите диалектиката на взаимоотношенията показва ролята и мястото на всяка отделна култура в общия оркестър. В него няма добри и лоши култури, или първостепенни, второстепенни и т.н. – всички участват в оркестъра със своя глас и тембър, звучат различно поотделно, но в общото са в хармония и разбирателство.
В изпълненията на всеки оркестър и особено в този, за който метафорично говоря тук, трябва да има някой, който да отваря началото и слага края, да отмерва темпата, да посочва кой кога да изпълни соло, да се включи със своята партия и кога да излезе. В оркестъра това е диригентът, а в симфонията на културите това са културите на големите народи. Те изпълняват тази роля, за да се поддържа стройността на общото звучене, да се изчистват неравенствата в тоновете, фалшивото свирене. Този „диригент“ не позволява никому да надделява над останалите, нито да пише нотите, още по-малко да определя кой да свири в оркестъра. Но само толкова. И в никакъв случай не се намесва в тях.
Е, тогава може тази водеща култура да се сравни и с концермайстор, но това вече са подробности.
А. С. Запесоцки поставя още един проблем относно диалога на културите: за това как и кой осъществява този диалог. В цитираната книга на страница 33 той, основавайки се на мнението на акад. А. А. Гусейнов, пише дословно: „Строго казано, културите като такива не могат да влизат в диалог. Взаимоотношенията се устройват от хора – носители на различни култури. /…/ Самият Дмитрий Сергеевич (Лихачов – б. м. П. А.), видно от неговите работи, прекрасно е разбирал, че субект на културните процеси е човекът“. Човекът е субект на културата доколкото е неин творец и възприемател, а не защото пряко свързва две или повече култури в общение помежду им. Културите си взаимодействат дори и тогава, когато сякаш няма такива преки контакти. Този механизъм за съжаление не е достатъчно проучен и изяснен теоретично. Още повече че подобно взаимодействие може да се осъществи и чрез трета или дори четвърта култура. Днес това става и чрез медиите, вноса и износа на стоки и услуги, чрез движението на идеите, за които няма граници. А още и чрез т. нар. „странстващи сюжети“, а също и чрез начините на живот, устройството на бита, политическата система и т. н. Самите контакти са активни и пасивни, преки или косвени, духовни и материални.
Международните Лихачовски четения, провеждани в Санкт Петербург, подробно анализират проблема за диалога на културите, но примерите, върху които този анализ се осъществява, са все от големите култури. Но все повече, както указва и проф. Запесоцки, се увеличават критичните изказвания. „Отбелязва се, че глобализацията в съвременния й вид в значителна степен губи своя първоначален смисъл и ресурс.“ И че процесът на интерграция е породил мощни насрещни течения. (стр. 47) Най-голямата и опасна пречка пред тези процеси е миграцията от Изток на Запад, а още и неудържимата информационна агресия на САЩ. Забелязва се активизиране на т. нар. „национална дезинтеграция“. Аз наричам това „бунт на културите“ и за него отворих дума малко по-горе. Вижда се все повече, че глобализацията на икономиката, но особено на културата, е важен фактор в осъществяване идеята на САЩ да бъде господар на света, за да го контролира и направлява в желана от тях посока. Т. е. да установи нов световен ред.
5.
Никога преди светът не е бил изправян пред толкова страшни изпитания, които буквално да го заплашват с изчезване. Геополитическите трансформации поставят под съмнение неговите социални и нравствени устои, променят парадигмата му, оспорват и опорочават начина на неговото устройване и функциониране. Смяната на епохите винаги е огромно изпитание за хората и тогава те изживяват страх и ужас и им се струва, че настъпва краят на света. Сега обаче става нещо далеч по-сериозно, тежко и сякаш безалтернативно. Участниците в Международните Лихачовски четения осъзнават тези опасности и ги подлагат на анализи и оценки, за да намерят начините и средствата за тяхното преодоляване и отстраняване. А. С. Запесоцки отделя много място в книгата си на тези анализи и изводи.
Културата изразява тревогата на днешния човек за нестабилното състояние на средата, в която живее. Тази тревога поражда безнадеждност и отчаяние. Безнадеждността и отчаянието, освен че са смъртни грехове, са особено тежки душевни, а и физически състояния. За тях лекът е също толкова опасен и греховен, колкото са и самите състояния. Защото те могат да облекчат за малко страданието, като го притъпят и превърнат дори в удоволствие и красиво преживявания, но после ще заплатят непоносима цена. Защото наркотиците не са лечение, а заблуда и самоунищожение. Но те създават и своя култура – подобна на тази, която създаваха през 60-те и 70-те години хипитата. Културата на наркоманията обаче е безнравствена, въпреки че нейните създатели и носители не винаги са безнравствени хора. Обаче отчаянието им изпълва с безнравственост всичко, което създават, на което се радват и което проповядват.
За съжаление тази култура обхваща все повече хора – предимно млади и душевно, идейни и нравствено неукрепнали. Към нея се добавя и „джендър културата“, изразяваща застрашително нарастващата се тенденция за навлизане на човека в забранени и осъдени като греховни дейности на генното инженерство за промяна на човешката биология и физиология, а чрез тази промяна и за изменения в съзнанието и поведението му. Става дума за същностни изменения, които по същество създават нов тип личност.
Виждаме един от най-важните резултати от отказа на модерното общество и модерната личност от християнството. Днес онова, което е било срамно и за него не само не е било позволено да се говори, но и да се мисли, е вече норма на поведение, повод за гордост и афиширане на самочувствие. Настъпил е необратим нравствен и цивилизационен упадък, подриващ нравствените и физическите устои на човешкия свят. Човекът се обезсилва нравствено, а това се отразява решително и върху обществения организъм. И това се прави от хора, а не е породено от някакви обективни социални или икономически условия и причини. То е придобило такива размери, набрало е такава скорост и е получило толкова социални сили и енергия, че е трудно да бъде преустановено, отменено и отхвърлено окончателно.
Тези явления са описани в Стария Завет. Знае се как Бог ги е разрешил.
И все пак корените на тези явления са в обществената действителност. Те са настъпили в целия свят от втората половина на ХХ век, когато е и началото на постмодерната епоха. А. С. Запесоцки цитира мнението на В. М. Давидов, изразено на Четенията от 2018 г., че днес се осъществява „движение от индустриално към постиндустриално общество, от пети към шести технологичен ред, към глобализацията като доминанта на световното развитие, от биполярния и след това квазиеднополярния световен ред към многополюсната структура на планетарното общество“. Върви се, според В. М. Давидов към нова парадигма на икономическото развитие и нова икономическа политика. Много са знаците и проявленията на този нов тип икономическо развитие. Нараства съперничеството и сблъсъкът между великите държави, което води до снижаване темповете на икономическото развитие; икономиката все повече навлиза в зоната на депресията, международните политически и икономически отношения се дестабилизират. Новите технологии рязко променят начина на живот, неговото равнище (но предимно в богатите и високо развитите държави, а не в целия глобален свят). Големите възможности, които тези технологии дават, не са използвани справедливо, а отново така, че да облагодетелстват богатите и да са в ущърб на бедните. Произвеждат се толкова много блага, че да се изхрани охолно цялото човечество, а огромна част от него гладува. Това е видим парадокс, който вече е обясняван от Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Но днес техните обяснения и причините, които те посочиха за неравенствата между хората и държавите, не се отчитат. За съжаление, защото те са все още валидни и обясняват процесите днес.
Една от големите идеологически заблуди, в която почти всички изследователи изпадат, е, че дълбоките изменения в съвременния глобален свят, са изменили дотолкова неговата социална структура, че са засегнали икономическите отношения и днес капиталистическата система е преодоляна (поне в Западна Европа) и дори премахната. Тази заблуда на всичко отгоре е твърде опасна, защото създава илюзии, че посочените от Маркс и Енгелс средства за нейното преодоляване и ликвидиране не са приложими вече и са напълно ненужни. Казвам, че е опасна тази заблуда, защото тя се опира на външните белези, на грима, с който системата се гримира, както и на пропагандата за себе си, с която се представя пред обществата, за да я харесат. Системата е станала доста изобретателна именно в пропагандата за себе си, в рекламата, с която кара да я приемат за невинна, но да хвърля вината за неблагополучията върху „цивилизации“, „терористи“, леви и десни екстремисти, ислямски фундаменталисти, но в никакъв случай на собствената си същност и егоизъм.
Рупорът на тази пропаганда е постмодернизмът. А постмодернизмът е идеологията и естетиката на неолиберализма. Ето живата картина, която той създава в интерпретацията на А. С. Запесоцки върху концепцията на А. П. Марков в труда му „Руская цивилизация в глобальном мире: вызовы, угрозы, ресурсы преображения“ (2017) и която представя деветте проблемни зони в отношенията между великите държави и изобщо между държавите днес в глобалния свят: „разширяване на проблемите от техногенен характер, представляващи реална заплаха на човечеството; дезорганизация на традиционните държавни структури; заплахи за националните култури; разширяване географията на глобалните конфликти и локалните войни; деформация на културните основи, формирани на базата на християнските ценности; криза на национално-културната идентичност; деформация на фундаменталните съставки, формиращи интелектуалното европейско пространство“. (стр. 86) Това са симптоми на тежкото заболяване, напреднало в достатъчна степен, за да очакваме при липса на лечение скорошен летален изход на болния организъм. Но и в медицината успешно е онова лечение, което атакува причините, а не следствията.
Обикновено не се търсят тези причини. Усилията на изследователите са вложени в описание на реалностите в света, но твърде рядко посочват главните причини за появата и утвърждаването на тези опасни реалности. Хуманитаристиката, за съжаление, се върна в домарксовото си състояние, когато само описва и обяснява, а не се опитва да преобразува света. Преображението може да стане, ако се отстранят причините, довели до сегашното положение, справедливо предизвикващо опасения за бъдещето на човека и човечеството.
6.
Глобализацията по англосаксонски налага глобален свят без нации и национални държави. Неговите идеолози и пропагандатори го рекламират като свят без граници, но границите, които те премахват, не са граници само на държави, икономики, законодателства, а същностни различия между нациите и техните държави. Но нациите не могат да бъдат просто премахнати и заличени физически и механично. Затова са подложени на ускорено разлагане най-напред на националното съзнание, а след това и на всички останали нейни същности: език, родова памет, традиции, бит, представи за живота, култура, изкуства.
А. С. Запесоцки вярно е установил двете най-важни предизвикателства пред националните държави, формулирани в докладите пред Лихачовските четения от Ю. Д. Гранин: „ултралиберализмът, разрушаващ ценностно-нормативните основи на националните държави по пътя на реализация принципите на политкоректността, мултикултурализма и толератността; постмодернизмът като комплекс от светоглед и политическа практика, отразяващи трансформациите на духовните основи на евро-атлантическата цивилизация“. ( стр. 100) Преведено на по-обикновен език, това означава обезсилване, понеже са наслоения и предразсъдъци на миналото и не съответстват на новите ценности и условия на живот, на правилата и морала на живота, крепили нацията в нейния исторически път и позволили й да устои да превратностите по него. Тези правила и норми се сочат като причини за бедността, икономическата и технологичното изостаналост, ниската производителност на труда, неумението нацията да се представя пред света и да се конкурира с другите нации и държави. Избира се битовата реалност, за да се съпостави с подобни реалности на други народи, смятани за напреднали и богати, защото на това равнище е най-лесно да се внушата лъжата и измамата и да се превърнат те в добродетели.
Постмодернизмът премахна йерархията на ценностите. Той възприе протестантската етика с нейното „всичко е позволено“. Затова не подрежда ценностите, особено естетическите, за да подтиква да бъдат хвалени и възвеличавани автори и творби с ниски художествени качества, но оспорващи и принизяващи, примерно, героични или изпълнени със страдание моменти от история на народа; утвърждаване на осъдени от християнството и националния морал човешки качества.
Атаката срещу християнските и националните нравствени добродетели и националната история е не само постоянна, но тя е голямата историческа задача на постмодернизма и неолиберализма. Посяга се на всичко възвишено, добродетелно, морално и красиво. Хората се разколебават в представите си, за да се поддадат на пропагандата и възприемат за нормално ненормалното.
За постмодернизма е важно да изтрие човешката памет и обругае онова, което е формирало предишните поколения, за да започнат новите поколения живота си „на чисто“. С тази цел се изопачава историята на Втората световна война, за да се обезцени ролята на СССР в победата над национал-социализма, фашизма и хитлеризма.
Списъкът с ценности, които трябва да бъдат унищожени и заменени с нови, е различен за различните нации. Очевидно е, че той се изготвя от познавачи и затова резултатите, за съжаление, са добри за тях.
Разрушаването на културния фундамент на националната идентичност, а и на самата национална държава, предизвиква нейния разпад, за да я разтвори в глобалния свят и я заличи окончателно. Културният фундамент е носещата основа на националната държава, затова и усилията са насочени върху нейното премахване. За тази цел работи огромна пропагандно-идеологическа машина, хвърлят се огромни средства, купуват се умове и екзекутори. Капиталът няма да се умори и упорито ще постига целта си. В това не бива да някой да се съмнява.
7.
А. С. Запесоцки, в духа на утвърдената вече традиция на Международните Лихачовски четения, отделя специално внимание в книгата си на институтите и стратегиите за формирането на новия световен ред. На този проблем е посветен четвъртият раздел от нея.
Аз съм съгласен с А. С. Запесоцки, че „в западноевропейското пространство вече няколко десетилетия протича активно разрушаване на класическия жизнен свят на човека“. Този „иновационен декаданс“ е своеобразна агония и неспособност да се отговори на предизвикателствата, които времето налага. Западът е изгубил християнския етически идеал и придобива все повече неоезическа същност. Тя е продукт от миналото й и е свързана с „протестантския духовен модел“, който отвори пътя пред нея и позволи на Западът да се оттласне от своето средновековно минало и изцяло да се понесе от подема на новата социално-икономическа и политическа система на капитализма. Днешната етическа криза е преди това криза на икономическото развитие и на модела на устройството на обществото, утвърдил се съобразно парадигмата на Просвещението. Самите постмодернисти обявиха края на Просвещенския модел. Краят на този модел, според мене, още не е настъпил, но очевидно е, че доста се е приближил. Заедно с него и днешната буржоазия е претърпяла сериозни трансформации. Те не са я напълно преобразили и тя продължава да е в плен на своя класов статут и класовото си съзнание, но е изгубила твърде много от предишните си качества, за да е в състояние все така енергично да изпълнява своята историческа мисия.
Казано накратко, днес капитализмът преживява своята последна системна криза и уверено се движи към края на историческото си битие. Затова и няма да намери добър изход от състоянието, в което се намира, и няма да успее поне още веднъж да усъвършенства себе си като система.
Когато анализираме състоянието на днешния свят и кризата, в която той е затънал, неизбежно се сблъскваме с въпроса кое определя характера на една обществена система, кой фактор я движи и насочва в нейния исторически път. Покойният днес руският философ А. С. Панарин (1940 – 2003) отбелязва в книгата си „Искушение глобализмом“ (М., 2000), че различията в подхода на К. Маркс и М. Вебер – идеологът на постмодернизма, е в това, че Маркс „обяснява произхода на капитализма с логиката на обмена и разменната стойност, а Вебер успя да вкорени капитализма в културата и по този начин да снеме от него най-важното от обвиненията срещу него –враждебността му към цялата културна и морална традиция“. (стр. 148) За Маркс първоначалното натрупване на капитала е „велика криминална революция“, а Вебер го преценява не като грабеж, а „напротив, религиозно мотивирано въздържание от всяко прахостничество и излишество и превръщане в дело всичко онова, което в предишната атмосфера на ренесансовата разпуснатост неминуемо би било похарчено за чувствени радости“. (пак там, стр. 149). Т. е. за него капитализмът и първоначалното натрупване на капитала е морално явление и нравствен акт на събиране и спасяване от разпиляване на материалните и духовните блага, произвеждани от хората. Той затова и оправдава реформацията и я намира за изключително важен ускорител на икономическите процеси, задържани преди това от християнството и християнската църква. Преиначен и обруган е образът на Бога и на основаната от Него Църква. Това отприщва огромна социална и човешка енергия, която първоначално се прилага в изграждането на капиталистическата икономика и в производството на материални и духовни блага за по-широк кръг потребители. Религията бе заменена с идеология, а идеологията изработи нови принципи на устройството на обществото, чрез които да се гарантира свободата на личността, справедливостта в човешкия живот и равенството между хората.
А. Ф. Лосев определи Ренесанса като начало на упадък и разложение на човечеството, а не на възход. Не случайно Западноевропейският ренесанс възражда римската езическа античност, чрез която ще разрушава в продължение на векове християнството. Отказът от християнство е политическият знак за характера на буржоазната епоха и последиците от нейното историческо битие. Буржоазията наклевети Средновековието, обяви го за мракобесна епоха и затова формулира и провъзгласи своите нови принципи, за да го дискредитира напълно и поведе след себе си всички. Но по-късно по същество се отказа от тях и дори ги забрани – особено когато бе вече оборено правилото на християнството, че „всяка власт е от Бога“ и с това се съгласи пролетариатът и охотно прие ролята на „гробокопач на буржоазията“. Революцията не само бе допусната, но и превърната в единствения начин за справедлива промяна и утвърждаване на индивидуалната свобода. Духът бе вече пуснат от бутилката и връщането му в нея не беше възможно.
Няма как да обясним днешното постмодерно време и състоянието на културата, нациите и националните държави, а и на икономиката, забравяйки какво представляват буржоазията, капитализмът и модерната епоха, в които те се родиха.
Буржоазията и капитализмът сега се мъчат да наченат нов ренесанс и затова измислиха понятието „постмодерна епоха“, за да убедят човечеството, че вече са различни, че са се освободили от недъзите на предходното време, преодолели са нравствените си предразсъдъци и отварят нов път за развитие на народите и обществата.
Но това е мит, който сам себе си злепоставя и опровергава с идеологията на неолиберализма и естетиката на постмодернизма. Защото, както казва народът, „вълкът козината си мени, но не и нрава си“! Въпросът е сега да уточним какъв е този нрав, доколко се е променил в същността и проявленията си. Според мене тази е голямата задача на културологията и изобщо на хуманитарните науки, за да получим вярната картина на епохата.
Ако изхождаме от нрава на системата, генетично заложен в момента на неговото историческо зачатие и раждане, то лесно ще разберем, че бездуховността на системата не е резултат от упадъка на културата, а обратно – упадъкът на системата е провокирал тази бездуховност. И всичко останало, което се вижда с просто око или още не се вижда достатъчно ясно, но се усеща.
8.
Глобализацията не може да бъде спряна, дори да е заклеймявана и обявявана за причина на всичките световни беди. Въпросът пред науката, а и пред обществената практика, е как, по какъв начин, под каква форма и поради каква цел тя ще продължи да се осъществява и утвърждава. Особено важно е това да се уточни за културата. Хората са способни да моделират процеса и да го ръководят, въпреки че е обективно възникнал и се развива по свои закони. Но за това се изисква огромна лична и обществена воля, преодоляване на съблазни, промяна на общественото съзнание, съучастие на държавата, възвръщане на интелигенцията към предишната й роля на духовен водител на нацията. Това е грандиозна историческа задача, която започва да се осъзнава от все повече хора.
Как ще се преодолее този изглеждащ непобедим процес на уеднаквяване на културите чрез тоталното господство на глобалната култура по англосаксонски тип?
Общественият организъм е като човешката личност. Той постоянно се стреми да възвърне своята пълнота и цялост, изгубени след грехопадението и особено след Вавилонската кула, когато Бог изобретява езиците, за да възпре суетата и амбицията на хората да градят съоръжение, чрез което да достигнат механично до Него. И да напомни, че всеки сам върви към Бога и с покаяние и молитви проси опрощение на греховете, спасение и живот вечен.
Глобализацията по англосаксонски е опит за единение чрез заличаване на различията, изобретяване на един език и една култура, в които народите да се съберат в едно и непременно по този начин да постигнат пълнота и цялост. Това е възможност, измислена от човека, който с човешки средства желае да отмени Божията воля. Но повече от ново грехопадение не е в състояние да сътвори. Той изкушава другите обещавайки им охолства, богатства, лекота в живота, бързи успехи, задоволяване на суетността и горделивостта им. И нищо повече.
Всяка култура, още преди да започне въпросната глобализация, знае, че е част от едно огромно цяло, наречено световна култура, и че принадлежи като национална култура на цялото човечество. И инстинктивно (ако е допустимо да се говори за инстинкти у литературата, изкуствата и културата) се стреми да се приобщи към нея, да стане нейна съзнателна съставка, за да черпи жизнените й сокове и прилага опита й в изобразяването на човека и свидетелството на обществото с още по-голямо умение и художествено съвършенство. В нейната природа е заложен стремежът, бидейки ярко индивидуална, самобитна и единствена, да прилича на другите, особено на по-големите, да притежава нейните изразителни и изобразителни способности. Този стремеж преодолява всякакви препятствия – дори и отчуждеността и неразбирането на езици, териториалните отдалечености между литературите, враждебността между държавите и народите, изключващи или затрудняващи преките влияния и контакти.
Светът и всичко в него вечно се стремят да постигнат своята разпаднала се пълнота и цялост, да намерят своето единство и неразделност. Чудото на Светата Петдесетница идва, за да ни каже, че това единство може да се постигне единствено в различията, а не в унификацията; че различията са ни дадени, за да търсим пътя един към другиго, а не за усилване враждите и ненавистта помежду ни. Според руския философ и богослов Е. Н. Трубецкой (1863-1920, вж. сб. „Православие. Pro et Contra”, СПб, 2012) чудото на Петдесетница променя съществуването на народите и тяхното съзнание: „първо, тя събра всичките народи на земята в едно вероизповедание; второ, тя утвърди положителното призвание на всеки един народ чрез заличаване на естествените граници между националностите. Основното различие между националностите – езикът, изведнъж не само изчезва, но и получава висше утвърждаване и освещаване”. Слизането на Светия Дух върху апостолите запази езиците на народите, но даде възможност на апостолите да говорят на тях, за да проповядват Истината с различни думи и изрази и така да Я направят достъпна и разбираема за всички. Чрез Тази Истина народите, макар и говорещи на различни езици и запазващи собственото си своеобразие, стават едно цяло. Всеки народ получава Откровението на своя собствен език, който вече не е препятствие пред общуването и разбирателството. Христос е един и еднакъв за всички, макар думите му да звучат по различен начин за тях. „Природният език на всеки народ го отделя и различава от останалите. Напротив, огненият език не познава национални прегради; той на всички хора е близък и разбираем, той се обръща към всички народи и на всички съобщава за висшите духовни дарове.”. Е. Н. Трубецкой подчертава нещо изключително важно в чудото на Петдесетница: „Не в обособяването, а в обединението на всички звучи истинският мистичен език на всяка отделна народност”.
Различните езици бяха дадени на народите на Вавилонската кула, за да се разделят и да престанат да се стремят към забраненото от Бога и непостижимото за човешките усилия. На Петдесетница Господ оставя това различие, като дарява на апостолите способността да говорят на тези езици, за да проповядват Христовото учение и откриват Божествената Истина на човеците. Защото, като останат различни и разделени по език и народностни особености, народите трябва да се обединят в Истината, която Бог им дава чрез апостолите. Единението в тази Истина и заради нея, а не заради нещо друго! Това е чудото и смисълът на Петдесетница. Тогава се създава Църквата, вътре в която се събират в Името на Отца и Сина, и Светия Дух говорещите на различни езици, намиращи се на различни места, произлизащи от различни традиции и култури народи. Христовият свят е единство на различията, защото да си различен, означава да си свободен. А Бог е създал човека свободен и неизменно го запазва такъв. Единственото нещо, което Той никога не му отнема или ограничава, е свободата. Но това е свобода в Христос, а не във волята да правиш каквото си искаш, да пътуваш, разрушаваш и нарушаваш заповедите, които Бог ти е дал.
Именно с чудото на Светата Петдесетница литературите и културите влизат в съзвучие (симфония) и придобиват равностойност и способност да се разбират, макар да се създават на различни езици. „Световната култура” е култура на всичките култури, участващи в нея, а не като „резултат” от някакъв аритметичен сбор на отделни „събираеми“. В нея националните култури образуват пълнота и цяло, без да губят собственото си своеобразие, осветено от Светия Дух.
Разбира се, в днешното време различията между културите чувствително намаляват заради уедняквяване на условията на живота. Стандартите в икономиката и бита се утвърждават все повече и стават задължителни за всички народи. Иначе народите не биха могли да се ползват от благата и удобствата, които другите поотделно произвеждат вече не само за себе си, но и за човечеството. Но върху културата влияе не само битът и не само от него изразява тя. Много са съставките на националния живот формиращи националната култура и поддържащи нейния дух и своеобразие.
9.
„Русия в глобалния свят“ е една от най-обширните и важни теми, разисквани на Международните Лихачовски четения. При това в разискванията участват и чуждестранните учени. И няма как да бъде друго. Защото от Русия в огромна степен зависи състоянието и бъдещето на света, глобалната икономика и световната култура. Руската култура е една културите, които ръководят симфонията на културите, задават тона и звученето й, разполагат другите култури в големия „оркестър“, настройват го, за да звучи точно и въздействащо. Тази й роля от край време не се възприема еднозначно от всички култури – особено от тези, които принадлежат на народи от противодействащите й цивилизации.
Това противодействие не е резултат от разделението на Християнската църква на Източно-православна и Римо-католическа и схизмата между тях, а е много по-отрано. То е продължение на извечното противопоставяне между Изток и Запад. Днес то се е превъплътило в контраста „Запад – Русия“, „Русия и Европа“, „Втори“ и „Трети“ Рим. Затова и няма да се изглади никога. Или поне в обозримо историческо бъдеще. Заради това противостоене през 1054 г. двете християнски църква се разделят окончателно и престават да имат литургийно общение помежду си. Западната църква изпада в ерес и разкол, променяйки Символа на вярата с въвеждането на догмата за изхождането на Светия Дух и от Сина. По-късно следват други недопустими от догматична гледна точка изменения (непогрешимостта на папата като наместник на Христос на земята, въвеждането на чистилището като част от задгробния живот, а впоследствие и изменения в някои други разбирания относно църковния живот, църковната йерархия, литургията.
Схизмата по същоство е институционално разделение в навечерието на модерната епоха между Изтока и Запада в материалния и духовния живот. То не може да бъде преодоляно без покаянието на Запада и възвръщането му в лоната на Светата Църква на основата на Никейския догмат.
В светския живот разделението се изпълва с различни съдържания в сферата на икономиката, общественото устройство, геополитиката, културата. Различията се проявяват дори в отношението към живота, бита, ежедневието и нравствеността. Да не говорим за културата и изкуствата.
А. С. Запесоцки подчертава много различия между културите на Русия и Запада, произтичащи от „несъвпадението на духовните модели“ на руската и западноевропейската култура. Той е забелязал нещо много важно: „Ценностно-нормативното пространство на общото в западноевропейската и руската култура вече няколко века се съкращава, като по такъв начин се затрудняват опитите на народите да се разберат едни с други. Зоната на неразбирането се е образувала в две системообразуващи за културата сфери, в които се изработват духовните основания на цивилизацията: 1. в религията, която залага фундамента на културата преди всичко по пътя на легитимирането на етичната концепция за човека, впоследствие разтворила се във всички останали сфери на културната дейност; 2. в модела на социално-икономическото устройство.“ (стр. 271-272 )
Аз забелязвам едно явление в съвременната културологична, а и литературоведска мисъл, която по същество се противопоставя на идеите и принципите на руската консервативна и славянофилска мисъл, за дъбоките различия между руската и западноевропейската култура, за коренно противоположните пътища в историческото, политическото и икономическото развитие на Русия и Западна Европа. Днес все повече се говори за близостта и техните сходства, за това, че самата Русия е ядрото на Европа, а руската култура е едно от най-важните съставящи европейската култура. Същото се забелязва и у нас. Но у нас то е лесно обяснимо с вековните комплекси за малоценност и провинциалното желание да се изравним с „напредналите“ народи, икономики и култури.
Русия е огромна по територия и население многонационална държава. Дори и днес тя носи в себе си различни исторически и геополитически времена – ако не и епохи. Това я прави особена и трудно сравнима с други големи държави. В различни нейни точки и сред различните народности, които я населяват, протичат специфични процеси, каквито или още не са започнали на другите места, или вече са приключили и преминали. В миналото поради трудностите във физическите комуникации информацията се е разпространявала бавно и твърде дълго, за да може в един и същ момент да бъде възприета от всички и всички да й отвърнат в едно и също време. Можем да си представим как са се разпространявали идеите, как се е научавало за събитията, революциите, войните, измененията в политическата власт. Само часовите зони в Русия са 11, което означава, че хората живеят дори в различно физическо време. Днес е по-различно, ала основните отличия на народите и териториите все пак се запазват.
В Русия и богатството, и бедността са различни от тези, които срещаме във всяка друга точка на света!
Как тогава Русия да не е друга цивилизация с друга култура, начини на мислене, отношение към живота и света. Тя, без никакво съмнение, не прилича на другите държави. Значи към нея не бива да се прилагат стандартните мерки, които самата Западна Европа се измерва и преценява останалите. Защото Русия не може да бъде „изостанала“, дори и когато икономиката й няма онази мощ и производителност, с каквато разполагат държавите от Западна Европа. Наполеон и Хитлер, вече в модерната епоха, се подлъгаха, че слабата икономически Русия ще бъде лесно победена и окупирана завинаги. В крайна сметка „изостаналата“ Русия покори Франция и Германия и победоносно завърши войните си с тях в столиците им.
Затова като към изследователски проблем анализите, изводите и прогнозите за Русия биват верни, само когато се правят с подходи, които не прилагат и спрямо другите страни, народи и култури.
10.
В епохата на капитализма по руския свят се появяват разломи – някои от които са сериозни. Това също е тема на Международните Лихачовски четения през цялата им история. Много от тези разломи се появяват в резултат от посегателства отвътре на различни идеологически учения и политически практики.
Интересна е историята на тези пропуквания и разломи, появяващи се в различно време и предизвикани от различни причини. В модерната епоха още в нейното начало за Русия, т. е. времето на Петър Първи, започват радикални икономически, политически и културни реформи, които сериозно засягат и цивилизационната същност на руския свят.
Защото модерната епоха, в която Европа вече е навлязла, означава нови икономически отношения, нова политическа система, нова материално-техническа база на икономиката, за да започне нов тип производство и разпределение – вече чрез пазара – на произвежданите материални и духовни блага. Установен е нов световен ред, в който великите сили се определят според техническото оборудване и въоръжението на войската. Предстоят нов тип войни, чрез които ще се преразпределят територии и ще се утвърждават нови граници на държавите. А за да бъде възможно Русия да се впише в този ред и в новите икономически отношения, тя трябва да се преустрои радикално, за да придобие способностите и възможностите на западноевропейските държави. Петър Първи разбра това и наложи своите реформи. Той трябваше да преодолява сериозна пасивна и активна съпротива, която беше достатъчно мощна и трудно преодолима. Императорът беше длъжен да разруши стара Русия, за да установи капитализма и индустриалното производство. Иначе тя щеше бързо и лесно да бъде сразена и покорена от вечните си врагове.
Русия преодоля това първо изключително сериозно предизвикателство, но с цената, каквато плащат всички народи, влизащи в модерната епоха. Тя се лиши от редица изконни свои качества, промени отношението си към традицията, отказа се от почти всичко, което е типично за средновековния руснак и средновековния начин на устройство на обществото. Така се доближи до „Европа“ и придоби редица нейни свойства.
Мина време, модерна „поевропейчена“ Русия се нагоди към новото време, но болезнено осъзна цената на този труден за нея процес. И започна да преосмисля неизбежното си решение. Тя с помъчи да си възвърне изгубените традиции, да забави ускорения си ход към „Европа“, защото съзнаваше, че има опасност да се самоунищожи.
Много пъти след това Русия ще ускорява движението си към „Еропа“, а после ще го забавя, ще преживява болезнено реформите си и ще се опитва да се възвръща към традициите си. Защото разбира какво е направила и ще се помъчи в някаква степен да възстанови изгубеното при реформите. Това разбира се няма да й се удава или поне ще става в твърде малко степен. Русия ще се превръща все повече в могъща държава на новата епоха, ще възстановява своето величие и ще налага своято воля в света.
Колкото повече се обуржоазява и навлиза в света на капитализма (а това тя прави дори и в епохата след 1917 година, когато приложи друг, антикапиталистически и антибуржоазен модел на икономическо и политическо устройство), толкова по-начесто тя размишляваше за това, което губи от традиционния си облик. Смяната на обществено-политическата и икономическата парадигма винаги я поставя в трудно и сякаш непреодолимо положение. Но винаги намира сили да излезе от първоначалното си вцепенение и отчаяние и да възстанови самочувствието си. Капитализмът обаче налага парадигма, която не търпи разнообразие и своеволия. Неговата сила е в опростяването на механизмите и понятията, свеждането на живота до предприемчивост, стремеж към печалба, любов към парите. Всичко, което пречи тези страсти да се разгарят, бива отстранявано. Особено му пречи православния християнски морал и нравствени ценности. А. С. Запесоцки цитира остроумното заключение на руския учен А. В. Юревич, според когото „на мястото на разрушените институти на културата в реалната практика фактически се образува институтът на „аморалната социализация“. (стр. 278) Става дума за промените след разпада на СССР през 1991 г. Точно в този момент глобализацията е набрала достатъчно сили и енергия. В държавите на т. нар. „Източен блок“ бе реставриран капитализмът. Реставрираният капитализъм, както подчертава и А. С. Панарин, прояви жестока отмъстителност и въздаде своето възмездие с унищожаването на всичко положително, което бе съградено от социализма – в това число и утвърждаващият се консерватизъм по отношение на културните традиции, нравствеността и йерархията на естетическите ценности. Тази коварна роля бе изпълнена от идеологията на неолиберализма и естетиката на постмодернизма.
Днес това е болезнена тема за руската културологична, литературоведска и философска мисъл и се разисква на Международните Лихачовски четения.
11.
Разглежданата тук книга на руския професор А. С. Запесоцки е много важен свод от идеи, мисли, анализи, обобщения, изводи, правени и заявени на Международните Лихачовски четения, организирани от ръководения от него Санктпетербургски хуманитарен университет на профсъюзите в продължение вече на 20 години. Тази книга е основа на нови дискусии и проучвания – към това насочват съжденията на нейния автор.
Аз тук се опитах да разсъждавам върху някои проблеми, които ученият поставя, от моя гледна точка и съобразно моите разбирания за тях.
Радвам се, че една книга ми дава такива възможности.
