АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Крахът. Размисли в навечерието на 10 ноември

Румен Попов - 03 ноември 2019

Приливи и отливи, възход и падение –  може би това си е някакъв атавистичен природен и обществен закон, съгласно който всичко на този свят се ражда, стреми се към върховете и даже понякога достига висините, но идва мигът, когато всичко полита в бездната на крушението. Този закон се изобразява с математическа синусоида. Безспорно, че с нашия социализъм се случи точно това. По синусоидата на социализма, нагоре по пътя на възхода и надолу към застоя и разрухата дълги години ще шетат учени изследователи и словоблудстващи политици. Защото не е проста работа да осмислиш пътя на много и много милиони люде към икономическата, политическата и нравствената система, каквато беше социалистическата, както и невероятната бързина на нейното “разграждане”. Може би най-точна ще се окаже причината, посочена от Ленин още в първите години, когато започва изграждането на системата. Без да цитирам точно, спомням си неговото предупреждение, че в края на краищата социализмът ще се докаже на полето на съревнованието с икономиката на капитализма. Защо и как, не е предмет на моите разсъждения да изяснявам това, но социализмът изгуби надпреварата в икономиката, в производството. Не можаха да се намерят пътища и лостове за да се накара обществото да произвежда повече и по-добро, да произвежда поне толкова, колкото потребява и много повече. Историята не отреди достатъчно време на икономисти и искрени изследователи да избродят дебрите на науката и практиката, та да открият така нужния път на икономически възход, като преди това отрежат стоте глави на чудовището на партокрацията и бюрокрацията. Но повтарям, не това смущава духът ми в минутите и часовете на размисъл и ровичкане в спомените. Това е проблематика за икономисти и политици и нека я оставим на техните честни усилия. Мисля си обаче, че крахът на социализма беше подготвен и от други, съвсем не икономически причини.

Моралът на личността е предмет на обсъждане от учени и махленски клюкари, на научни семинари и интимни партита. Всички се интересуваме от морала на отделния човек, бог му е дал десетте си заповеди като нравствени норми, цар Соломон е съчинил голямо количество нравоучителни притчи. Индия ни е дала “Панча тантра”, държавата ни е кодифицирала нормите за поведение в грамада закони така, че няма как човек да не е морален, т. е. добър. Отделен е въпросът дали това е точно така, но така би следвало да бъде, а когато не е, има другарска критика, другарски съдилища, същински съдилища, че и затвори. Изобщо ходът на личностната нравствена деградация е въпрос изследван и в научната и, стократно повече в художествената литература и драматургия. Но как стои въпросът с нравствената ерозия на партиите, на цялото общество?

В Библията има такива думи: В началото бе словото! Словото беше и в началото на нашето социалистическо летоброене. И какви красиви слова: Свобода, Братство, Равенство! Комунистическата партия през 1944 – 1945г., а и доста години след това, искрено вярваше в тези думи. И народът повярва на партията, която ги изрече. Това, че част от народа, която твърде свободно наричахме „буржоазия“ беше изключена от кръга на ползващите благата на свободата, братството и равенството, не ни смущаваше особено, защото си внушавахме, че това е справедливо с оглед “интересите на пролетариата и трудовото селячество”, а те са повече, нали! И пропуснахме правилото, че омразата ражда омраза, която с годините не затихва. Контрареволюция у нас не се състоя и изключването на бившата буржоазия от общия ред на ползване на свободата, братството и равенството под различни форми продължи доста дълго.

Сакралната графа “Социален произход” в значителна степен определяше бъдещото развитие на младите хора, макар че с годините се получи парадоксът, който по-късно се оказа решаващ при събитията от 1989 – 1990 г. А парадоксът се състои в това, че въпросният социален произход ограничаваше в някаква степен младите хора от буржоазно потекло да станат офицери от армията и флота или да постъпят в органите на МВР, но не се явяваше бариера при постъпването в университети, институти, научни учреждения. Там те израснаха като млада интелигенция, наивно причислявана от партийните лидери към общата група “социалистическа интелигенция”. През 1989 – 1992 г.  тази “социалистическа интелигенция” така се развихри, че не остави камък върху камък от илюзията за “ненарушимостта на единството между партия и народ” и за “бъзвъзвратната победа на социалистическите идеи”. Със зашеметяващ цинизъм, но и с пределна искреност адвокатът депутат Георги Марков се провикна от трибуната на Великото народно събрание през 1991 г.: „Мене са ме повивали в дантелени пелени, а не съм като тези голтаци, които дойдоха на власт през 1944 г., за да заграбят натрупаното с труд от дедите ни богатство.” Такива като Георги Марков с “буржоазен произход” в адвокатурата, в научните институти бяха безчислено множество –  хора от нашия политически живот, които никога не биха могли да станат офицери или служители в МВР, но пък получиха възможност за изява в области, където словесната еквилибристика е професия, а положението позволяваше да гледат с иронична снизходителност самоотвержените усилия на тези, които са имали шанса да са с “добър произход”. И когато политическата конюнктура на 1989 г. позволи тези “жертви на комунизма” бързо се превърнаха в рушители на политическите и стопанските структури на социалистическата държава и палачи на тези, които я градяха и охраняваха до вчера. Сега вместо графата “социален произход” се въведоха редица лустрационни закони, като “закона Панев” в образованието или ограничителните параграфи в закона за банките и в другото безчислено множество закони, които нашият парламент неуморно произвежда десетки  години. Отделен закон заклейми „комунизма“ като престъпен.

Думите “другарство”, ”равенство” бяха вътрешно присъщи на духа на комунистическата партия. Струва ми се, че в годините на нелегалната борба без ревностното придържане към тези норми нито самата партия, а още по-малко борбата, биха били възможни. Защото няма друго място и друго време, където да сме по-равни и по-дружни от времето на смъртна борба. Но когато тази смъртна схватка започна да се отдалечава във времето, комунистите започнаха да стават все по-различни, а значи и по-неравни. Когато един комунист заемеше по-висок пост в партийната или държавната машина, той получаваше повече права, макар че в партийния устав няма и намек за подобно нещо. Правата обаче се увеличаваха не поради уставни или законови разпоредби, а поради това, че на по-високото место моят довчерашен другар, равен във всичко с мен, получаваше власт над мен. Сега той държеше ключа на моя възход или падение и значи аз трябваше много, много да внимавам в отношенията си с него. Пак си казвахме „другарю“, пак заседавахме на общи събрания, но единият другар постепенно се извисяваше в степенуването: Вие, Уважаеми, Многоуважаеми, Дълбокоуважаеми, Любими, наш Пръв ръководител и т.н. и т.н. А другите другари си останаха просто другари. В дни на умиление можеха да стават: бойни другари, съратници и пр. сантиментални изблици, но те вече бяха доста далече. Попробвай да кажеш на някой от по-първите другари дума напреки. Можеш да я кажеш разбира се, но след време забелязваш, че около теб става доста пусто, а други другари започват да те обвиняват я в кариеризъм, я в неразбиране на партийната политика или пък в лична некадърност. Стана белег на времето ни партийната и държавната администрация да се попълва с благонадеждни служещи, а не хора с  интелект, въображение и нестандартно мислене. Тези, които мислеха различно от това, което мислеха “другарите от горе”, постепенно от другари и братя по идеи и борба“, се превръщаха във “фракционери”, “заговорници”, “агенти на империализма” и т.н. по възходяща степен на общественото низхождение. И чудно беше колко много бяха тези “врагове на партията” и “империалистически агенти”, така дълго водили партизанска борба, лежали по затворите, залагали мило и драго пред комунистическите идеи, за да дочакат времето, та отвътре да го съборят този комунизъм. Парадокс е, нали? Парадокс е, когато чуваш тези утвърждения от устата на пропагандистите и официалните клакьори. Но парадоксът се разбира, когато чуеш думите и мислите на кристално чисти хора, за които комунизмът като идеология и практика не беше лост за упражняване на власт, а път за добруването на целия народ. И когато много от тях проумяха разрушителната сила на властта, на разпада на братството и равенството, на безумствата на насилствената колективизация, те се изправиха и гръмогласно извикаха: спрете, защото този път води към крах на социалистическата политическа и икономическа система! Кой да чуе Трайчо Костов, Йонко Панов, Христо Ганев, Христо Проданов, Иван Тодоров – Горуня и още, и много още.

От цялото множество недостатъци, които има всяка абсолютна власт, най-първият е глухотата. От една страна пълна глухота към всички мисли, идеи, които не се вързват с мислите и идеите на самодържеца, а от друга – изострена чуваемост към нежните нашепвания на ласкателите. Своеобразната резонаторна камера, която постепенно се изгради в държавата до болезненост усилваше децибелите на “мъдрите” изречения, които изричаха другарите ръководители и напълно срязваше звуковите честоти, на които хората със собствен ум и съвест говореха. Всичко това пак породи парадокс, но не този, за който стана дума по-горе. Истинските комунисти първи въстанаха срещу извращенията на тоталитаризма, които невежите антикомунисти наричаха „комунизъм“. Четиридесет и повече години по-късно въпросните невежи от адвокатските кантори, държавните и научните учреждения побързаха да застанат в първите редици на гробокопачите на комунизма.

Тук аз разказвам за началото и края на времето на социализма. Но между тези най-високи и най-ниски точки в синусоидата лежат годините на постепенен упадък на нашия обществен морал. Вместо да говорим честно и откровено за нещата от живота, ние започнахме внимателно да хитруваме помежду си в партийната група, в ЦК, та и в самото Политбюро. Ние не бяхме вече нито равни, нито другари.

Постепенно това неравенство се разпространи от бащите върху децата. В първите години след 9 септември 1944 г. партията и държавата положиха невероятни усилия за да направят образованието и здравеопазването достъпни за бедните в България. Целият народ беше поставен на ученическата скамейка, за да се изтръгне от позорната безпросветност, в която живееха милиони. После ограмотените млади хора тръгнаха по вечерни училища, работнически факултети и университети. Младият работник и селянин с всевъзможни морални и материални стимули се поощряваше да се образова, да расте в науката. Така беше в началото. Но след време, някъде около края на 60 – те и началото на 70 – те години, децата на другарите от “А” отбора на партията и държавата започнаха да изпитват по-голям и по-специфичен глад за наука, който можеше да бъде задоволен не в Московските и Ленинградските университети, а само в Парижката Сорбона, Харвардския университет , Британския музей.  Преди това обаче, си направиха специални училища за надарени деца, като това в Горна баня. А най-даровити, съвсем случайно, се оказаха пак децатаа и внуците на другарите “от горе”. Синчетата и дъщерите на важни партийни  функционери вече не се задоволяваха с Московските и Ленинградски университети и все по-често изпитваха нужда от вековната тишина на Британската библиотека и престижни западноевропейски университети „за да могат по-компетентно да работят за построяването на развитото социалистическо общество“. С какво те бяха по- добри от сина на редовия комунист бай Иван? Ами най-малко по два показателя. Първо, бащите им бяха там “горе”, където се раздаваха печелившите билети и второ – самите те  бяха вече добре изучили какво тези “от горе” искат да слушат и какво им драска по нервите и им уврежда храносмилането.

Когато управляващата партия се превърне в кадровик и работодател тя става притегателен център за кариеристи и службогонци от всички калибри, които преследват своите цели без оглед на принципи и идеи.

Резултаът беше печален. Всички знаем историята с петнадесетте хиляди Самуилови войници, които византийският император Василий Българоубиец ослепил. Но почти не забелязахме как хилядите приспособленци постепено ослепиха милионната комунистическа партия. Тя оглуша и ослепя за истините от живота и отвори широк друм за кариеристите, които дълбоко в себе си презираха комунистическите идеи и безогледно преследваха своите дребни изгоди. От изначалното братство, равенство, другарство оставаше все по- малко, а тези които вярваха в тях изглеждаха все по-самотни.

Не е трудно да се разбере защо младите хора, които израстваха в тази обстановка все по-малко разбираха и чувстваха, че някога тази партия е носила в съзнанието си високи идеали и се е борила за тях. Сега те виждаха друга борба, борба между угодници, нагаждачи, кариеристи, за които няма нищо свято. Това, мисля, обяснява защо именно младите хора застанаха в първите редици на митингите на СДС и до прегракване денно и нощно викаха “Долу комунизма” и пееха “Последен валс”. Ако трезво погледнем на нещата от предните години не можем да не забележим, че именно тези млади хора бяха едни от най-големите потребители на социалистическото общество: раждане, детска градина, училище, училищни лагери и почивки, университети, научна кариера – всичко това някакси се издържаше от държавата. В такъв смисъл те би следвало да са доволни. Би следвало, но не би! Защото младите хора възненавидяха системата, която позволяваше на богоизбраните да шетат по света днес, а тям обещаваше нещо за утре.

Но преди младите да загубят вярата си, загубиха я старите, поколението на борците и строителите. Започна се с това, че някому хрумна мисълта да бъдат възмездени миналите жертви и страдания. И тръгна възмездяването: в началото почетни значки и ордени, после безплатна градска баня и транспорт, малка прибавка към пенсията, малка безплатна почивка. Но трябваше да се възмездят и страданията на децата, та и за тях издействахме привилегия да могат да постъпват във висшите учебни заведения дори при глупост, по-голяма от средната за кандидатстващите в конкурса. Да, но и при раздаването на тези привилегии равните другари не бяха равни и поради тази причина останаха с значително по-малко другарство между себе си. По такъв начин възмездяването на жертвите и страданията за идеята  уби самата идея.

Авторът на нашумялата книга “Хилядолетието” Фернандес – Арместо твърди, че “историята започва от съзнанието”. Сривът на идеалите, загубата на вярата в героите от миналото неотклонно подкопаваше авторитета на управниците. Упадъкът е еднакво потискащ, независимо дали е реален или само в съзнанието на хората. А общественото съзнание постепенно започна да формира един непривлекателен и обречен образ на социализма. Нашите висши ръководители будеха иронична усмивка с техните безплодни мятания в железната клетка на все по-явната икономическа и политическа стагнация, която искаха да отклонят с заклинания от рода на “мултипликациония ефект”, ”демюрейджите”, ”кибернетизация” и др. Централният комитет, Политбюро, правителството престанаха да бъдат символи на мъдрост и се превърнаха в обекти на злобни анекдоти, които се разказваха от ухо на ухо и постепенно усилваха съмнението, че това са нужните нам ръководители. Заедно с това започна да се появява и съмнението: този ли е нужният ни социален строй? Какво ни беше нужно никой членоразделно не можеше да обясни, но мнозина бяха тези, които твърдяха, че социализмът е лош. Кои бяха тези нови месии? Ами това бяха все тези хора, които държавата така щедро и безплатно откърмваше. Но в дълбоките сенки на общественото съзнание се бяха съхранили и скритите болки на бившите едри и по-дребни богаташи, на заможните селяни, които бързо, бързо прераснаха в плаха надежда, а после в наглата самоувереност на реституцията. “Революционерите” от 1989 г. поеха пътя си в безразсъдна и необичайна посока, тъй като у тях беше подронена вътрешната увереност в традиционната идентичност и те изпитваха непреодолима потребност да потърсят себе си в нова роля.

“…Нови люде

и за печалби бързи дива страст

разврат вселиха, кой от теб прокуди,

Флоренцио, навеки доблестта

и бедствия над теб възбуди.”

Когато преди време препрочитах Дантиевия “Ад”, в тези стихове ме порази възможността да заменя името на родния град на Данте с името на моята родина. Може би най-тъжният символ на вселилия се разврат и разруха е откраднатата опашка на единия от лъвовете на прочутия Лъвов мост в София. Но кои са тези нови люде?  Дали дойдоха от старото и живяха в новото време или се родиха и израснаха при тоталитаризма, или пък се наплодиха през последните години? Най вероятно това са по малко и от едните и от другите. Те ли доведаха краха на системата? Едва ли, трудно ми е да повярвам, че те имаха сили сами да сътворят това епохално разрушително дело. Мисля, че крахът все пак беше в икономиката, за което казах още в началото. Но нравственият крах на партията и на значителна част от обществото допринесе, щото рухването на системата на социализма да стане с песен на уста, сякаш всички се превърнахме в Нероновци и с усмивка наблюдавахме как нашият Рим изгоря.

Е, и какво да правим? Как да живеем по-нататък? Ами просто да живеем, като се погрижим за бъдещето си и приемем миналото си със страхопочитание и недоверие. А на тези, които казват, че един крах зачерква цялото минало и поставя ново начало, ще цитирам една мисъл от Тибетската книга “Дзиан” ,за която казват, че “е по стара от света”: “Чуйте вашия учител вие, синове на земята. Учете, че няма нито първо, нито последно, защото всичко е едно единствено число, което от безчислеността е произлязло.»

 

Румен Попов е български офицер, контраадмирал, о.р. Роден е в Пловдив през 1932 г. Завършва Висшето военноморско училище „Н.Й. Вапцаров“ през 1953 г. Във ВМФ десет години служи на подводни лодки от щурман до командир на подводна лодка. Завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург) през 1966 г., след което…