През последната седмица постигнатото споразумение между Турция и Русия по Източна Сирия и изпълнението на заложените в него 10 точки, предизвикаха много и разнопосочни оценки и коментари в западноевропейските страни, в ЕС и НАТО. Последвалият обрат в американската политика за усилване на военния контигент с цел охрана на нефтените полета в Сирия, ликвидирането на лидера на «Даеш» (Ислямска държава) и изтичането на срока на второто примирие от 150 часа, което не мина без нарушения, изведоха на преден план и нови аспекти в оценките и прогнозите на ситуацията и способностите на Запада да реагира на нея.
На срещата на министрите на отбраната на страните членки на НАТО очаквано предложението на германския министър за създаване на защитена зона в Североизточна Сирия от международни сили не намери подкрепа. Въпреки това, въпросът ще продължи да се обсъжда на ниво посланици и експерти на срещата на НАТО на 03 и 04 декември т.г. в Лондон. САЩ не възнамерява да участва в такава инициатива. Русия няма интерес да отслабва извоюваните си позиции чрез присъствието на международни сили. Турция също смята, че може да разчита повече на партньорството си с Русия и постигнатите с нея договорености, отколкото на критикуващата я международна общност. Външният й министър Чавушоглу обяви идеята за «нереалистична». Авторитетни експерти в Европа, генерали, научно–изследователски центрове и действащи ръководители като шефът на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер обаче, считат за наложително Европа да работи за увеличаване на своето влияние в Сирия и Близкия Изток. Те допускат развитие на сценарий, при който Русия да се окаже застрашена от въвличане в изтощителна война с терористите и да склони на международна намеса под егидата на ООН. Фондацията «Наука и политика за сигурност», която работи за германското правителство, очертава сценарий, при който след края на бойните действия, въпреки постигнатите договорености, обстановката в Сирия остава нестабилна и тогава може да се мисли за мисия на ООН.
Тези разсъждения не са лишени от основание. По–същественото е, че има «пробуждане» в Европа за поемане в свои ръце грижата за сигурността й. Логично се подновиха предложенията за ускорено въоръжаване и създаване на автономна европейска отбрана. Колкото до самата идея за защитена зона, ако си стигне до такава действително, тя би трябвало да се контролира от неутрална военна сила. В никакъв случай Турция не бива да участва в такава инициатива, защото е конфликтна страна. Участието на САЩ също е нецелесъобразно и е правилно разбрано във Вашингтон. Т.е това може да бъде европейски военен контингент. Но всички тези опции биха били възможни, ако турско–руското споразумение се окаже нетрайно, а засега няма такива изгледи.
Политическият процес, който стартира с първото заседание на Сирийския конституционен комитет в Женева в края на октомври т.г. от една страна дава известни надежди, а от друга ще бъде и повод за противниците на примирието да го саботират чрез провокации, както често е ставало досега. Конституционният комитет се подкрепя и от Русия, която е в сложна ситуация между двама съюзници – Ассад и Ердоган и трябва да балансира. Люшкащата се в една и друга посока политика на Анкара в зависимост от собствената изгода, внася несигурност, която ще влияе и в бъдеще. Проблем е и това, че в 150 членния Конституционен комитет не са представени въобще кюрдите от Рожава– трите кюрдски области в Северна Сирия до турската граница, известна със своя уникален демократичен управленски модел. Не са представени и Сирийските демократични сили, военния партньор на САЩ във войната срещу «Ислямска държава», чийто командир е обявен от Анкара за терорист и издирван срещу награда от 4 млн турски лири. Турският довод, че кюрдите ще бъдат представлявани от опозиционните сили, разбира се е абсолютно несъстоятелен.
След първоначалните изявления на президента Тръмп за изтегляне на част от въоръжените сили от Сирия, след това– на всички части, което предизвика объркване, а като прибавим и т.н. «предателство» към кюрдите и остри критики, както в САЩ, така и в съюзнически държави, последва съобщението за усилване на контингента там с 30 танка «Абрамс», разузнавателна и въздушна подкрепа за охрана на нефтодобивните полета в Дейр ез Зор – Североизточна Сирия. Същевременно бе обявена нова помощ от 4,5 млн долара за дискредитираната вече организация «Белите каски», създадена от британски разузнавач, която работеше само в райони под контрола на терористичната организация «Хаят Тахрир ал–Шам» /HTS/ и беше в дъното на редица провокации и дезинформационни кампании.
Такова американско присъствие няма никакво международно–правно основание. Доводът на Вашингтон, че нефтът трябва да бъде опазен от нападения на терористите и на «други» поставя по–скоро акцента върху вторите, т.е. сирийското правителство, което има законно право и остра нужда от приходите от този нефт за възстановяването на страната. Терористите от «Даеш» нямат вече тежки оръжия и ресурс да държат под контрол тези нефтени полета. На самите САЩ приходите от 30 млн. месечно, едва ли са им толкова нужни. Очевидно е намерението на САЩ с цената на безспорно нарушаване суверенитета на Сирия да създаде условия за нестабилност, защото самото им присъствие ще предизвика терористични атаки, да вбие клин между руското и сирийско ръководство и да заличи впечатлението за «предателство» към кюрдите, като им предложи участие в експлоатация и продажбите на нефта, въпреки че това не е точно кюрдски район и местните не гледат с добро око на тяхното присъствие тук. Ангажирайки кюрдите в защита на нефтените находища САЩ ще ги въвлече и в сблъсък със сирийската правителствена армия.
Връщането на «Белите каски» пък подсказва, че ще се засилят провокациите, особено около предстоящото освобождаване на Идлиб от терористите и пропагандните действия срещу режима на Ассад като елемент от намаляване приноса на основния му съюзник – Русия и редуциране на постигнатото нейно влияние в страната и региона.
И двете стъпки свидетелстват за оставане на американски военни сили в Сирия поне в средносрочен план, което означава, че разчитат на определен лост за влияние.
Риск за нарушаване на договореностите между Турция и Русия, както и на международното хуманитарно право има и от действията на т.н Сирийска национална армия, създадена, подготвена, финансирана от турската страна, в която участват около 30 радикални ислямистки организации, известни с бруталните си действия, в чийто редици има доказани терористи. Тези «прокси»–сили съпровождат турската армия и извършиха досега не едно военно престъпление. Западноевропейски телевизии показват видеозаписи от убийства, грабежи и издевателства. Всичко това дискредитира турската операция и Турция носи отговорност както за тези наемници, така и за собствените си действия. Група американски сенатори вече поискаха от държавния секретар на САЩ да разследва нейната роля в използването на забранени фосфорни боеприпаси срещу цивилни в Северна Сирия.
Който познава добре кюрдите и помни героичната отбрана на Кабани, знае че те няма лесно да напуснат земите си. От пристигналите в Иракски Кюрдистан бежанци над 75% са жени и деца. Къде са мъжете? Останали са да се бият в Сирия. От друга страна не можем да се съмняваме ни най–малко, че Ердоган ще изпълни заканата си и ще поднови бойните действия, ако остане и един боец от Отрядите за защита на народа /YPG/. Очакват ни още тревожни месеци.
Значението на ликвидирането на формалния лидер на «Даеш» (Ислямска държава) Абу Бакр ал–Багдади, а по–точно казано неговото самовзривяване, се преекспонира, защото той фактически се явяваше идеолога, духовния водач, но никога не е бил военен командир, не е планирал и участвал в терористични операции. Наследникът му бе определен лично от него още през август т.г. и това е Абдула Кардеш, бивш офицер от иракската армия на Саддам Хюсеин. Терористичната организация може и да е загубила територията на халифата си, но идеологията й е разпространена на три континента и има физическо присъствие в над 19 държави. Практиката показва, че винаги когато търпи поражение, тя нанася удари, където най–малко се очаква. Не е изключено да станем свидетели на такива и сега. Сирийските кюрди са убедени, че след ликвидирането на Багдади ще има терористични атаки и срещу тях и кюрдското население с цел отмъщение.
За САЩ обаче този факт има силен пропаганден ефект точно в необходимия момент, както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Ангажирането на ресурси само за ликвидирането на лидери на терористични организации и демонстриране на «успех» е един погрешен подход, защото нерешени остават истинските причини за съществуването на тероризма, които изискват трайни дългогодишни усилия без фанфари и петминутна слава.
В антитерористичната борба Турция остава един от проблемите както с контактите си в миналото с терористични организации, така и сега с пасивното си отношение и толерирането им, фокусирайки се единствено върху кюрдските Отряди за защита на народа.
Много политици на Запада искат обяснение как така убежището на Багдади в Бариша е само на 5 км от турската граница в район, в който има военен пункт на турските въоръжени сили. По–късно министърът на отбраната на Турция сподели, че преди операцията на специалните сили на САЩ е имало взаимодействие с турската страна. Бивш специален пратеник на САЩ в антитерористичната коалиция заяви, че Турция трябва да даде много разяснения. Дали предаването на Багдади не бе, може би, подарък за президента Тръмп в момент на голяма нужда да демонстрира успех в борбата против тероризма? Обяснението на руската страна, че въобще не са регистрирани военновъздушни удари и не е искано разрешение за прелитане през контролирано от тях въздушно пространство, поради което Тръмп няма за какво да им благодари в официалното си изявление, хвърля допълнителни съмнения върху седмото по ред ликвидиране на лидера на Даеш (между другото и от самата Русия миналата година).
Въпреки, че на срещата на министрите на отбраната на НАТО през октомври т.г. поведението на Турция беше осъдено, реакцията като цяло беше по–мека от тази на ЕС. Истината е, че НАТО не може да си позволи да загуби Турция като партньор. Предложенията за изключване на страната от Алианса бяха по–скоро емоционални и резултат на дългогодишно натрупване на предизвиквани от Анкара отрицателни настроения. Но Договорът на НАТО не разписва процедура за изключване на страна–член. А Турция не би излязла по собствено желание от НАТО. Когато остави нещата да стигнат до там, че да бъде призована да напусне, Ердоган би могъл да представи това като отказ на САЩ от Турция. Т.е. тя докрай ще се възползва от предимствата на членството си в блока и от възможността си да оказва натиск върху европейските страни и САЩ.
Европейският съюз отново прояви външнополитическа слабост. Много по–важна за Ердоган е реакцията на САЩ и Русия. Колкото до Европа, тя никога не е могла досега да го откаже от намеренията му. ЕС няма сериозен лост за въздействие. Все повече се налага изводът, че Европа трябва да стане по–независима, включително и във военната сфера и да има най–после единна външна политика.
Ако ЕС беше реагирала остро на първите две военни операции на Ердоган в Сирия – „Щита на Ефрат” и „Маслинова клонка”, заради нарушаване на международното право, етническото прочистване на населението и фактическо анексиране на територии – Джерабулус и Африн, може би Турция нямаше така лесно да пристъпи към сегашната трета операция.
На европейските държави обаче, рано или късно ще се наложи да преговарят и с правителството в Дамаск, защото ситуацията го налага. Особено за връщането на европейските бойци от „Ислямска държава”, които започнаха да бягат от охраняваните досега от кюрдите лагери и затвори.
Международната общност вече се сблъсква и с огромен хуманитарен проблем. От Северна Сирия са прогонени над 180 000 души. От тях 75 000 са настанени в в лагери в самата Сирия. Голяма част се насочва към Иракски Кюрдистан, чийто капацитет е почти изчерпан, защото там има над 1 млн. бежанци, които бяха прогонени от Ислямска държава. 75% от пристигащите от Сирия сега са жени и деца. Подобна е картината в Ливан и Йордания, където убежище са намерили повече бежанци, отколкото в Турция, ако сравняваме броя им в съотношение с местното население.
Част от света вижда в събитията в Сирия доказателство за хаос и нарушаване на международни норми и човешки права. През последните месеци обаче, се забелязват позитивни сигнали. В Судан мирни протестни движения сложиха край на дългото господство на Омар ал–Башер. В Ливан и Ирак възникнаха нови вълни от демонстрации срещу вкоренилия се в политическите системи етническо–религиозен клиентелизъм. Хората не искат ислямистка, а функционираща правова държава.
в–к „Българска армия”