АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Еволюция и революция в българския преход*

Искра Баева - 08 ноември 2019

Преди 30 години България тръгва към дълбока промяна, посрещната от повечето български граждани с надежда за по-добро бъдеще. Но днес голяма част от българите са недоволни, гневни и търсят виновник за излъганите си надежди. Защо стана така?

Струва ми се, че основната причина за нереализираните надежди трябва да търсим в предпоставките за прехода, които за пореден път в историята на Източна Европа са породени не толкова от естественото вътрешнополитическо развитие, колкото от глобалните процеси, които понасят във вихъра си и нашата страна. Става дума за развитието на Студената война, от едната страна на която е Източният блок, разбира се, под водачеството на Съветския съюз. По много причини, изследването на които все още продължава (1), през 80-те години СССР и Източния блок изпадат в нарастваща икономическа криза, задълбочена от т.нар. дългов капан и от криза на легитимността, демонстрирана от появата на обществени организации, неподчиняващи се на политическата система на социализма (имам предвид на първо място чехословашката Харта `77, учредена през 1977 г., полския Независим профсъюз „Солидарност“ през 1980 г., Унгарския демократичен форум и Съюза на свободните демократи през 1988 г. (2)). Тези фактори се превръщат във вътрешни предпоставки за краха на системата, но, поне според мен, най-голяма роля изиграва делегитимацията на идеологическата основа на социалистическото общество. Защото е известно, че системите загиват, когато хората престават да вярват в идеите, върху които са били изградени.

Опитът показва, че в строго централизираната система на Източния блок реалните промени могат да започнат само от центъра (3) – от Съветския съюз с неговия нов млад ръководител Михаил Горбачов (млад, млад, но 54-годишен). С нарастващата си критика към завареното съветско наследство Горбачов за пет години успява да разруши вярата в смисъла от съществуването на Втория свят, както тогава наричат световната социалистическа система (4).

Раздвижването в Москва подсилва и без това значителните критични нагласи в европейските социалистически страни и изправя управляващите там компартии пред едно гневно общество, желаещо да отхвърли социалистическата система, за да живее „като на Запад“, както му обещават западните радиостанции като „Свободна Европа“ („Свобода“ за СССР), Би Би Си, Дойче веле, Радио Франс Ентернасионал в своите предавания, предназначени за всяка от страните от Източния блок. Тогава това не е наречено „намеса във вътрешните работи“, може би защото пропагандната война, която днес бихме нарекли хибридна, е спечелена от Запада. Но не тези действия са в основата на края на Студената война, в която не Западът побеждава, а Изтокът капитулира доброволно. Капитулацията е осъществена от Горбачов (5), вероятно воден от надеждата, че отказът от социализма и от Източния блок ще омилостиви бившия противник, който от благодарност ще направи място на Съветския съюз в своите редици. Студената война е спечелена в умовете на реформаторските лидери на Изтока, докато цената за илюзиите плащат гражданите на бившия Съветския съюз и на бившите социалистически държави, които, няма защо да се лъжем, също се поддават на примамливите песни на западните сирени.

При подобна доброволна и безусловна капитулация трябва ли да сме изненадани, че победителите се възползват в пълна степен от победата си – геополитически, като разширяват сферата на влиянието си дълбоко на Изток, икономически, като изкупуват или унищожават промишлеността на Изтока, социално, като се възползват от свежата и добре образована работна сила, научно и културно, като привличат интересуващия ги човешки потенциал с помощта на несравнимо по-добро заплащане и по-големи възможности за реализация, демографски и т.н. Но не бива да забравяме и това, че на знамето, с което Западът спечелва противопоставянето срещу Изтока, е написано демокрация. Това е политическата система, с която източноевропейците съвсем съзнателно искат да заменят еднопартийната система на управляващата по конституция комунистическа партия, присвоила си правото да говори от името на всички, без да им даде възможност сами да изберат свои представители. Искам да го припомня, защото демокрацията се оказа едно от малкото реализирани обещания от началото на прехода.

Ако обаче се обърнем от общите процеси към българските, ще видим и нашите отлики от общия източноевропейски процес. Най-важната от тях е, че в България през 1989 г. липсва криза на легитимността, каквато има в другите социалистически държави. За това говори фактът, че дисидентското ни движение се ражда толкова късно (на 8 март 1988 г. само година и половина преди края на системата) и че то си остава слабо и неавтентично (сиреч създадено по чужди модели – съветски и полски). Да, в България има икономическа и финансова криза (външен дълг от около 10 млрд. долара), която принуждава управляващата БКП да се откаже от централното планиране с Юлската концепция от 1987 г.(6), както и обществена криза, но от съвсем различен порядък. Общественото напрежение през втората половина на 80-те години е породено не от спора за съдбата на социализма, а от „възродителния процес“ (насилственото преименуване на българските турци през 1984/85 г.), майските протести на българските турци и изселването на над 350 хиляди от тях през лятото на 1989 г. Въпреки това според кризисната таблица на Збигнев Бжежински, България е единствената страна от Източния блок, в която кризата не е във фаза, която може да застраши съществуването на системата (7).

Всъщност липсата на реален опозиционен потенциал в България показва пределно ясно до каква степен българският политически елит (управляващите тогава и техните обществени опоненти) е неподготвен за големите промени, които предстоят. Това е и едно от възможните обяснения за неуспехите на България в годините на прехода. Докато в централноевропейските социалистически страни се оформят многочислени дисидентски движения, в България несъгласието със съществуващия ред е израз по-скоро на лична позиция, отколкото на значителни обществени нагласи (8).

Тази изходна отлика предопределя специфичното начало на българския преход: в него обществото няма никакво участие. Нашата демократизацията започва по класическия за Изтока начин – чрез реформи отгоре, извършени от властта и „дарени“ на хората. За това говори ходът на събитията: Тодор Живков е принуден да подаде оставка по правилата на управляващата БКП – първо от своите колеги в Политбюро на 9 ноември, а на следващия ден оставката му е гласувана почти единодушно от пленум на ЦК на БКП. За затворения характер на началото говори дори и такъв дребен факт като този, че за българското общество повратният ден е 10 ноември 1989 г., а не предходният 9 ноември когато по същество е осъществено свалянето на Живков от партийния връх (9). Затова българските промени обикновено и с основание се определят като „дворцов“ или вътрешнопартиен преврат. Еволюционният характер на промените проличава и в това, че Живков е заменен не от човек, който се е борил против системата или е призовавал за демокрация, а от друг член на Политбюро, вярно, с четвърт век по-млад – 53-годишният Петър Младенов, син на партизанин, убит по време на съпротивителното движение през Втората световна война, завършил висшето си образование в Москва в престижния Институт за международни отношения (МГИМО), оглавявал комсомолската (ДКМС) и партийната организация във Видински окръг и успял да стане най-дългогодишен министър на външните работи (от 1971 от 1989 г. или 18 години), рекорд, който едва ли може да бъде подобрен в демократични условия. С други думи, началото на прехода в България може да е всичко друго, но не и революционно или пък радикално.

Такива, умерени и постепенни, изглеждат и следващите промени. Петър Младенов става и държавен глава, когато седмица след свалянето на Живков е избран за председател на Държавния съвет на НРБ; правителството продължава да бъде ръководено от Георги Атанасов; от ръководството на БКП са отстранени най-близките до Тодор Живков дейци, а в замяна са върнати някои от отстранените преди това. Направени са и първите стъпки извън социалистическата политическа система, като е оповестен политическият плурализъм. От това веднага, още на 7 декември 1989 г., се възползват дисидентите, чиито 10 организации (10) се обединяват в коалицията Съюз на демократичните сили – първата опозиционна сила в България от десетилетия (11). Най-решителната стъпка на БКП е отмяната на „възродителния процес”, направена в самия край на европейската „година на чудесата”- на 29 декември. Решението е прието от пленум на БКП и по традиция едва след това се превръща в правителствен указ (12). Безславният край на „възродителния процес“ е логичен, след като той категорично противоречи както на Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г., така и на принципите на общоевропейския процес (СССЕ). Дори и Живков с обръщението си от 29 май 1989 г., в което обещава паспорти и права на българските турци да пътуват в чужина (Турция), по същество е признал провала на „възродителния процес“, чиято цел е тяхното „побългаряване“ или асимилация. Характерна за спецификите на ситуацията в България е реакцията на лидера на СДС Желю Желев, който приветства решението на новото ръководство на БКП и дори му обещава подкрепа срещу разбунтувалите се българи от смесените райони.

Българското предимство при първите стъпки към демократизация е, че пътят на промените вече е утъпкан от поляците и унгарците, затова можем да черпим от техния опит. Най-важната част от него е т.нар. кръгла маса, сиреч преговори между дълго управлявалите и новите опозиционни сили за това по какъв начин да се осъществи преминаването към новата система, определена като парламентарна демокрация и пазарна икономика. Докато първото понятие е познато в България и като теория, и като практика от епохата на Третата българска държава (с всички ограничения и недостатъци), то второто е известно от средата на 60-те години като стремеж икономиката да стане ефективна. През втората половина на 80-те години пазарната икономика става цел и на българското преустройство, както Тодор Живков назовава своята програма за реформи по името на съветската „перестройка“ – ще я видим и в прословутия Указ 56 от януари 1989 г., който действа в България до средата на 90-те години. Неяснотата по отношение на икономическите цели на прехода ще продължи дълго и днес е една от причините толкова много българи днес да са толкова недоволни от резултатите му.

С понятието пазарна икономика в началото на прехода се свързваха обещания, в които повечето българи наивно вярваха. Например това, че много бързо на мястото на скърцащата и изпълнена с дефицити социалистическа централнопланирана икономика ще се установи ефективна и модерна икономическа система, която ще замени скромната и еднообразна социална държава от социализма със западната държава на всеобщото благоденствие. Благоденствието на пъстрите витрини и пълните с разнообразни лъскави стоки магазини, на политическите свободи и разрешения бунт, в което хората мислят не толкова за всекидневните си нужди, колкото за глобалните проблеми. Този образ познавахме главно от киното и литературата, от командировки, специализации или организираните от Балкантурист екскурзии на Запад. Но прекрасната картина се оказа пропагандна и май също толкова утопична, колкото обещаното ни преди това комунистическо общество, в което няма да има бедни и богати, всички ще са равни, всеки ще работи за обществото според възможностите си и ще получава всичко, от което има нужда. Само няколко години след началото на прехода се оказа, че зад поредната розова илюзия, наречена пазарна икономика, се крие позабравеният стар капитализъм, а държавата на всеобщото благоденствие не само не дойде у нас, а след края на Студената война започна да се руши и изчезва и на Запад.

Но да се върнем към политическото начало. За българската „кръгла маса“, започнала на 15 януари и продължила до 15 май 1990 г. (13), е използван готовият полски модел, който обаче се е реализирал година по-рано – от 6 февруари до 5 април 1989 г., и в съвсем други условия – Източният блок тогава изглежда непокътнат, затова са договорени „полусвободни“ избори. В началото на 1990 г. българските опозиционери, осъзнали своето изоставане, правят опит да настигнат централноевропейците (14). Затова те договарят напълно свободни избори, при това не за обикновено Народно събрание, а за Велико, което да изработи изцяло нова демократична конституция () 15. При това, заради съветите, които опозицията получава от държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър при посещението му в София на 10–11 февруари 1990 г. (16), СДС приема, че е най-добре изборите да се проведат колкото се може по-скоро (още през юни), за да започнат веднага радикалните преобразования. Приемането на чуждите съвети и модели в зората на прехода се оказва погрешно – увереността на Бейкър, че СДС ще спечели изборите се дължи на непознаването на българските реалности. Обаче вярата на СДС, че отвъдокеанските съвети са гаранция за успех, се оказва системен проблем за демократична България и до ден днешен.

При тези обстоятелства демократичните избори в България, проведени на 10 и 17 юни 1990 г., донасят голяма изненада. Абсолютно мнозинство получава не опозицията, както е в централноевропейските страни, а управлявалата в продължение на десетилетия БКП, която след извънреден конгрес в края на януари и вътрешнопартиен референдум на 3 април 1990 г. се преименува на Българска социалистическа партия (БСП). Огорчението в СДС е огромно и се съчетава с желание за отмъщение. Изразява го лидерът на СДС д-р Желев пред архитекта на предизборната кампания на СДС Жак Сегела с думите: „Комунистите трябва да изсърбат докрай попарата, която са надробили“ (сиреч, трябва да бъдат наказани за победата си).

Неочакваният изборен резултат тласка българския преход от еволюционния му етап към революционен. Привържениците на СДС не могат да приемат загубата и преминават към радикални действия. Ако обаче се вгледаме в нашия регион, ще видим, че победата на бившите комунисти в първите свободни и демократични избори не е български феномен, а по-скоро балкански (17). Само където ставащото на Балканите не интересува българската опозиция, която предпочита да се сравнява с „отличничките“ в демократичните промени от Централна Европа. А тъй като влиянието на СДС е най-силно в София и в големите градове (където печели мнозинство), то и най-острата реакция срещу победата на БСП идва именно от там. Веднага след обявяването на резултатите от първия тур (главно от пропорционалния избор: 47,15 срещу 36,21 %), лидерът на СДС д-р Желю Желев обявява, че изборите са били свободни, но не и честни (18), и че за БСП са гласували предимно хора от селата и малките градове, които са недостатъчно образовани. Речта въодушевява група студенти от Софийския университет да окупират сградата на Ректората. Така започва гражданското неподчинение: в центъра на София и градове като Пловдив и Велико Търново са изградени палаткови лагери, най-известен от които е софийският „Град на истината“ с искания за оставки, разследвания и наказания за виновниците за кризата в България. Това продължава от 11 юни почти до края на август 1990 г. – всъщност до подпалването на Партийния дом на БСП в София на 26 август (19).

Гражданското неподчинение поставя началото на революционния период на прехода. Наричам го така, тъй като изборите току-що са отминали, но претърпелите поражение не приемат резултатите и искат с улични действия да ги променят. Това означава, че връх в политически живот вземат не правилата и волята на мнозинството, а активното малцинство, което се опитва да наложи своите политически виждания (20). За градуса на политическите страсти говорят и опитите на българските националисти да не допуснат депутатите на турското ДПС до откриването на ВНС. Но те остават встрани от общественото внимание, защото голямата битка е между загубилия изборите СДС (към който в началото гравитира ДПС) и спечелилата ги БСП.

Революционните действия започват да дават резултати. Първият е постигнат със смяната на президента. Петър Младенов е избран на 3 април 1990 г. за председател (президент) на републиката съгласно решенията на „кръглата маса“, но се превръща в мишена на гражданското недоволство заради репликата „По-добре е танковете да дойдат“, записана от оператора Евгений Михайлов по време на митинга на СДС от 14 декември 1989 г. около сградата на Народното събрание. Тази реплика става известна едва половин година по-късно, когато е излъчена в предизборното студио на СДС. Независимо че Петър Младенов до края на живота си през 2000 г. отрича да е казал такова нещо, под натиска на протестите на 6 юли 1990 г. той е принуден да подаде оставка. Така с революционни действия е освободен един от най-важните държавни постове. Създават се условия да започне поделянето на властта между БСП и СДС. И действително, след сложни преговори, няколко гласувания и смяна на кандидатури в края на краищата на 1 август ВНС избира за нов президент лидера на СДС д-р Желю Желев. Изборът няма как да стане без гласовете на БСП. Но този компромис не прави СДС по-отстъпчив, напротив, той е възприет като проява на слабост (каквото всъщност е) и засилва увереностна, че натискът трябва да продължи.

Новото противопоставяне се изразява в саботирането на всички опити на БСП, по-точно огромните усилия на премиера Андрей Луканов да привлече СДС в управлението. СДС бойкотира действията на правителството, отхвърля всякакви предложения и продължава с уличния натиск. От началото на 1991 г. тази политика се пренася и върху най-еволюционния процес – изработването на новата демократична конституция. Идеята преходът да започне с приемането на нова конституция е лансирана именно от СДС, но след загубата в изборите вече се оказва нежелана, тъй като мнозинство във ВНС имат социалистите – бивши комунисти. За СДС тя носи двойна опасност: първата е, че това мнозинство може да не позволи да се изработи достатъчно демократична конституция, а втората, която е и значително по-неприемлива, е, че ако конституцията е достатъчно демократична, това ще легитимира и утвърди бившите комунисти като равноправни участници в прехода. На втората опасност се дължат и многократно изразяваните съжаления от бившия лидер на СДС и президент на д-р Ж. Желев, че не е успял да наложи осъждането и забраната на БКП (21). Тези опасности налагат революционния подход на СДС и при изработването на новата конституция.

ВНС избира конституционна комисия още на 30 юли 1990 г., но цялата му дейност се съсредоточава върху политическото противоборство и опитите на СДС за предизвикване на късна „нежна революция“. Едва в началото на 1991 г. се напомня, че основната задача на ВНС е конституцията, която би трябвало да се реализира до 31 март. Прекрачването на този срок дава основание на депутати от СДС на 25 април 1991 г. да поискат парламентът да се разпусне и да бъдат насрочени нови избори. Предложението е отхвърлено от мнозинството, а в началото на май в пленарна зала е внесен проектът за новата конституция. На 14 май 1991 г. Стефан Савов от Демократическата партия в СДС отправя призив за напускане на парламента, последван от 38 депутати от СДС. Групата на 39-те не само напуска, а и обявява гладна стачка в градинката зад сградата на парламента (22). Повечето депутати от СДС остават в парламента (105 от 144), само че излизат най-радикалните, което допълнително поляризира обществото.

От 14 май до 12 юли ВНС работи по конституцията в атмосфера на нарастващ обществен натиск. Към отричащите правото на БСП да участва в изграждането на демокрацията се присъединяват президентът д-р Желю Желев и ректорът на Софийския университет проф. Николай Генчев. На 5 юли 1991 г. в обръщение до ВНС президентът Желев изразява съмнение в моралното право на непълния парламент да приеме конституция. Неприетото искане на ДПС да се запише в конституцията понятието „национално малцинство” води до ново напускане – на 7 юни 15 от 24-та депутати на ДПС се присъединяват към Групата на 39-те (23).

Ако протестната акция има някакъв ефект, той е обратен на очаквания, тъй като работата по Конституцията се ускорява. На 8 юли 1991 г. тя е окончателно гласувана, а на 12 юли 1991 г. и тържествено подписана от 309 (плюс 4 по-късно) народни представители (24). Това става в напрегната атмосфера, подсилена и от емоционалната клетва на поетесата и дисидентка Блага Димитрова: „да се вкамени ръката на всеки, който посегне да подпише тази конституция – смъртна присъда на Родината” (25). Ожесточението поставя под въпрос легитимността на Конституцията в очите на част от променящото се българско общество и съдейства за продължаване на революционния подход.

Нов стимул за радикални революционни промени дава първата победа на СДС в парламентарни избори, извоювана на 13 октомври 1991 г. Победата е малка, с 34,4 % за СДС срещу 33,1 % за БСП, но е възприета като повратен момент. Най-ярко тази нагласа е изразена от депутата от СДС и бъдещ председател на парламента Александър Йорданов: „СДС спечели с малко, но завинаги“ (26). Едва ли има по-ярко доказателство за революционното мислене на СДС, защото само след революции извършителите им вярват, че ще притежават властта завинаги, докато демократичната процедура е изградане върху ротацията чрез избори. Победата е необходима на СДС, за да може най-после да реализира „смяната на системата“, както пропагандира намеренията си първият министър-председател на СДС Филип Димитров. За годината време, която му е отделила историята или по-точно собствените му действия, първото правителство на СДС се опитва да смени всичко в България. Това не му се удава, но не бива да се подценява устремът, с който се опитва да го направи.

Опитите да се смени собствеността се свеждат до: закон за реституцията от 5 февруари 1992 г.; нов закон за връщане на земята, който изисква тя да бъде върната в „реални граници“ от 3 април 1992 г.; закон за приватизацията на държавни и общински предприятия от 8 май 1992 г. Резултатите обаче не са толкова значими, като изключим аграрния сектор, в който земята е жестоко раздробена на милион парчета, които не могат да се обработват ефективно, дори и ако собствениците им, преобладаващата част от които отдавна живеят по градовете, имат желание да го направят. Унищожаването на българското земеделие е може би най-яркият образ, който оставя управленския принцип за „смяна на системата“. Затова не е странно, че първото правителство на СДС е свалено от „своите“ само година, след като е създадено (27). Така завършва първият ярък опит за революционно ускорение, последван от забавяне и връщане към еволюционния подход, осъществен по време на правителството на проф. Любен Беров.

Завръщането на БСП във властта е белязано от първата вълна носталгия по сивото, но сигурно и стабилно социалистическо минало. Както винаги, носталгията е породена от разочарованието от настоящето, но тя е слаб водач към бъдещето. Опитът на Жан Виденов да реализира друг, ляв вариант на прехода с по-ниска социална цена логично е последван от провал. Във вече създадена пазарна среда възстановяването на държавния контрол няма никакви шансове (28). Неуспехът на правителството на БСП отново отваря широко врати за революционния подход. Реализира го второто, оказало се и последно правителство на СДС – това на Иван Костов.

Дошло на гребена на протестите, предизвикани от кризата в края на 1996 и началото на 1997 г., правителството на Иван Костов разполага с комфортно парламентарно мнозинство, за да успее да реализира много от радикалните цели, които първото правителство на СДС си поставя, но не успява да осъществи. При това то е и първото в прехода, което успява да завърши пълния си 4-годишен мандат (29). За тези четири години е извършена голямата приватизация, разградена е социалистическата социална държава в здравеопазването, образованието, културата, пенсионната система, България тръгва уверено към интеграция в Европейския съюз, след като се подчинява безпрекословно на т.нар. Вашингтонски консенсус (30). Това е голямата крачка, с която България окончателно скъсва със социализма и стъпва здраво в капитализма с цялата му корупция, а в нашия случай дори и свръх.

В общи линии промените, извършени по времето на Иван Костов до 2001 г., слагат край на прехода, защото и двете му основни цели са постигнати: утвърдена е парламентарната демокрация и пазарната икономика (капитализмът). За да получи България и външно признание, че има функционираща пазарна икономика, ще й бъдат нужни още шест години – до влизането й в ЕС. Защо тогава българите продължават да говорят за преход? Моят отговор е в самозалъгването. Залъгвахме се, че в края на прехода всички ще са богати, равноправни и щастливи. Мислехме, че отиваме напред към общество, съчетаващо хубавите страни на капитализма с тези на социализма, и не подозирахме, че могат да се съчетаят лошите. И се сбъдна старата приказка, че като не знаеш накъде отиваш, стигаш там, където не си искал.

–––––––––––––––––––––

(1) Литературата, посветена на причините и обстоятелствата за края на Студената война, е значителна, затова ще посоча само някои заглавия: Garthoff, Raymond. The Great Transition:American-Soviet Relations and the End of the Cold War. Brookings Institution Press, 1994; Gaddis, John Lewis. The United States and the End of the Cold War: Implications, Reconsiderations, Provocations. New York: Oxford University Press, 1992; Idem. The Cold War: A New History. Penguin Books, 2005; Суайцър, Питър. Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР. Изд. „Труд“, 1999; Зубок, Владислав. Провалената империя. Съветският съюз от Сталин до Горбачов. Емас, 2015.

(2)  За раждането на централноевропейското дисидентско движение виж: Havel, Vaclav. Open Letters. Selected Writings 1965-1990. New York, 1991; Ash, Timothy Garton. The Polish Revolution. Solidarity. Vintage Books, 1985.; Krajobraz po szoku ’68. Warszawa, 1989; Хавел, Вацлав. Силата на безсилните. Избор, 1994; From Stalinism to Pluralism. A Documentary History of Eastern Europe Since 1945. Oxford University Press, 1991; Michnik, Adam. Z dziejow honoru w Polsce. Warszawa, 1991.

(3)  През 45-те години от съществуването на Източния блок са правени опити за промени, които да тръгнат от периферията: Унгарската революция от 1956 г., „Пражката пролет“ от 1968 г., опитът на профсъюза „Солидарност“ да промени Полша през 1980–81 г. Всички те обаче са били задушени или директно от Съветския съюз, или под негов натиск. Изводът е, че Източният блок може да се промени само с участието на центъра.

(4)  Първият свят са развитите капиталистически държави, които олицетворяват Запада, а Третият свят са освободилите се от колониална зависимост страни, гравитиращи между Запада и Изтока и членуващи най-вече в Движението на необвързаните.

(5)  За ролята на М. С. Горбачов за края на Студената война виж: Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Fxford University Press, 1996.

(6)  С Юлската концепция Живков се опитва да започне обществена трансформация чрез смяна на собствеността върху държавните предприятия (прочутото предаване на предприятията в собственост на работниците), създаване на акционерни дружества, премахване на някои символи на властта, ограничаване на БКП до „етаж на властта”, даване право на гражданите да създават „самодейни” организации, макар и под „шапката“ на ОФ. – ЦДА, ф. 1Б, оп. 65, а.е. 83, 84.

(7)  Бжежински, Збигнев. Големият провал. Раждането и смъртта на комунизма през ХХ век. Народна култура, 1991, с. 231.

(8)  Това пролича при спора около речника на източноевропейското дисидентство. Българите включени в него се оказаха напълно неизвестни на обществото личности, които са се противопоставили и са били наказани за това, но техният протест не се е превърнал в обществено значим факт, не е могъл да стане пример за инакомислие. В същото време не може да се отрече, че има редица противопоставяния в рамките на БКП, които водят до заговори, но тази тенденция няма нищо общо с дисидентството. Сведения за последните дава Димитър Иванов, който разполага с тях благодарение на поста си в Държавна сигурност. – Иванов, Димитър. Заговорите срещу Тодор Живков. С., 1992; Същият. Противопоставянето 1956-1989. С., 1994.

(9)  Трайков, Б. 10 ноември превратът 1989. С., 1999.

(10)  Десетте организации-учредителки на СДС са: Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, Независимото сдружение „Екогласност“, Конфедерацията на труда „Подкрепа“, Независимото дружество за защита правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението „Гражданска инициатива“, БРСДП (о), БЗНС–Никола Петков. Към тях по-късно се присъединяват още шест: Радикалдемократическата партия, Зелената партия, Демократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Обединеният демократичен център, Демократичният фронт (по-късно Християн-демократически съюз). Те формират ядрото на коалицията СДС.

(11)  За създаването на СДС виж: Симеонов, Петко. Голямата промяна 1989–1990. Опит за документ. С. 1996, с. 55–70; Спасов, М. Създаването на СДС 1988–1991. С., 2000; Началото. СДС – политически обзор и хронология. Съст. К. Йосифов. С., 2009.

(12)  Стенограмата от пленума, който слага край на „възродителния процес“, е публикавана в: сп. „Понеделник“, № 3-4, 1999, с. 93-110.

(13)  Протоколите на Кръглата маса са издадени от фондация „Д-р Желю Желев“ – Кръглата маса. Стенографски протоколи (3 януари-15 май 1990 г.). С., б. г.

(14)  Опитите за догонващо развитие са характерни за Балканите, но и за цяла Източна Европа, както личи от програмата на Никита Хрушчов от началото на 60-те години, чиято цел е „догнать и ерегнать“ („да настигнем и надминем“) Запада. – ХХII съезд КПСС. Стенографический отчет. Т. III, Москва, 1962.

(15)  Споразумение по принципите и основните положения на законопроекта за избиране на Велико народно събрание, 30 март 1990 г. – Кръглата маса…, с. 682–685.

(16)  За това признава д-р Желев години по-късно. – „Д-р Желю Желев пред „24 часа“: през ноември 2014 г: САЩ натискаха изборите за ВНС да са през юни 1990 г.“ – 24 часа онлайн, 30.01.2015.

(17)  Същата тенденция, макар и по различно време, се проявява във всички балкански социалистически страни – Румъния, Албания, както и в някои от югославските републики. На парламентарните избори в Румъния, проведени на 20 май 1990 г. абсолютно мнозинство с 67,02 % от гласовете печели Фронтът за национално спасение на Йон Илиеску, който е фактическото продължение на РКП (http://www2.essex.ac.uk/elect/database/indexElections.asp?country=ROMANIA&election=ro90s). В Албания управляващата Партия на труда печели първите свободни избори, проведени от 31 март до 14 април 1990 г., с 56,2 % от гласовете (http://archive.ipu.org/parline-e/reports/arc/2001_91.htm). В Сърбия комунистите, които на 16 юли 1990 г. се преименуват на социалисти, печелят изборите от 1990 г. с абсолютно мнозинство от 52,55 %, а тези от 1992, 1993 и 1997 г. с обикновено мнозинство (съответно 28,77, 42,09 и 34,26 %). Първите свободни избори в Македония са проведени през 1994 г. и са спечелени от коалицията Съюз за Македония, водеща роля в която имат бившите комунисти от СДСМ, макар и само с 29, 5 %, но следващата я ВМРО-ДПМНЕ получава едва 14,3 % или два пъти по-малко. (Државна изборна комисија „Извештај за спроведените избори за пратеници во Собранието на Република Македонија“, Скопје, 19949.).

(18)  Въпреки категоричното си изказване на 11 юни 1990 г., 20 години по-късно д-р Желев се опитва да обясни позицията си от юни 1990 г. по различен начин: „Винаги има различни тълкувания на събитията. Оттам идват и различните оценки. Безспорно изборите бяха демократични. Първо, защото бяха многопартийни. Второ, имаше наблюдатели от ЕС, Съвета на Европа, САЩ. Колко са били справедливи и честни, е друг въпрос“. – „Кръглата маса свърши повече от великите депутати“, интервю на Таня Джоева с д-р Желю Желев. – В. „Труд“, 7 юни 2010 г.

(19)  Семерджиев, Атанас. Лято `90. Пожарът. Изд. „Христо Ботев“, 1996.

(20)  Димитър Луджев също споделя идеята за революционния характер на прехода, макар да я разбира по различен начин. Виж: Луджев, Димитър. Революцията в България 1989–1991. Кн. 1 и 2, С., Изд. „Д-р Иван Богоров“, 2009, 2012.

(21)  За идеята си да бъде забранена БКП говори д-р Желев през 2009 г.: „Осъждането на компартията откриваше пътя конституционно да забраним БКП“ в интервю с Валерия Велева. – „Желю Желев. СДС носи огромна вина за провала на прехода“. – В. Труд, 5 ноември 2009 г.; „Желю Желев пред в. „Труд“: „Сгрешихме, че не забранихме БКП“. Интервю на Валентина Петкова- – В. „Труд“, 9 ноември 2013 г. Горе-долу същото казва и в интервю с Пенчо Ковачев през ноември 2014 г. – В. „24 часа“, 10 ноември 2014 г.

(22)  Повече по темата виж: Николова, В., И. Рибарева. Протестът на 39-те. С., 2009.

(23)  Тодоров, Н. VІІ Велико народно събрание зад кадър. С., 1993, с. 140–141.

(24)  Тодоров, Н. Цит. съч., 144–147. Конституция на Република България,. С., 1991, с. 40.

(25) Цит. по: Тодоров, Н. Цит. съч., 134–136.

(26)  Тази фраза е опредеена като една от знаковите за прехода. – Пенчо Ковачев. 10 крилати фрази на прехода – 2. – в. „24 часа“, 27 ноември 2009 г.

(27)  Става дума за поискан и загубен вот на доверие, в който Филип Димитров не е подкрепен както от част от депутатите от СДС (т.нар. отцепници или люспи), така и от ДПС на Ахмед Доган. Последното е особено важно, тъй като правителството няма абсолютно мнозинство и до есента на 1992 г. съществува само благодарение на мълчаливата подкрепа на ДПС.

(28)  Разнообразните трудности, които среща в управлението си, Жан Виденов описва в книгата-интервю „Отвъд политическия театър. През погледа на Жан Виденов“ (Изд. „Христо Ботев“, 1998).

(29)  За всички постижения на това правителство интересуващите се могат да научат от първа ръка от спомените на тогавашния премиер. – Костов, Иван.Свидетелства за прехода 1989–1999. Сиела, 2019.

(30)  Така се наричат 10-те препоръки за икономически промени, изработени от: МВФ, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ, Фондацията „Херитидж”, Института Брукингс и Федералния резерв на САЩ, предназначени за държавите в криза. Те включват тотална приватизация, пазарна либерализация, строга бюджетна дисциплина и отваряне за чужди капитали и стоки. – Rogoff, Keneth. Wither the Washington Consensus? – Foreign Policy. 2003, № 3.

*Статията е публикувана в „Преходът. България 30 години по-късно. От А до Н: 14 български публични личности за българския преход към демокрация“ Collibri. 2019, 221-242.

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…