АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Кавказ, Черно море, Балканите – къде е мястото на България?

Валентин Радомирски - 01 декември 2019

В края на 80-те години и началото на 90-те години на миналия век се оказах свидетел и участник в преговорите, започнали след една инициатива на Турция. Колегите от Анкара, наблюдавайки внимателно развитието на обстановката в света и отражението им за имащия по онова време за тях първостепенно значение Черноморски район, предложиха на останалите три крайбрежни държави – СССР, Румъния и България – създаването на „черноморска икономическа зона“.  Инициативата идваше от единствената черноморска по онова време страна-член на НАТО и бе насочена към три от страните-членки на организацията на Варшавския договор, което я правеше неочаквано екстравагантна. Но турската дипломация, която вече имаше сериозни основания да се съмнява във възможността да бъде приета в тогавашната ЕИО и беше анализирала процесите в „източния лагер“, беше решила да се опита да организира свой „регионален блок“.

Тези съображения по всяка вероятност се оказаха важни и за съветското ръководство и то подкрепи турското начинание. България, а както по-късно ме увериха, и румънските колеги се изправиха пред трудна задача. От една страна те бяха обвързани със съюзни и партньорски отношения със СССР, но от друга процесите на перестройка в Москва вече бяха очертали перспективата за ново развитие на отношенията ни със страните от Западна Европа. А турската инициатива съдържаше елементи, които биха ограничили възможностите на подобно развитие. Поради това започнаха мъчителни преговори.

Като пълномощен министър в посолството ни в Москва бях член на нашата делегация на третия кръг от преговорите през 1991 г., които се провеждаха след промените в България и Румъния, но преди разпадането на СССР.  И ние, и румънските колеги използвахме различни процедурни и тактически похвати, за да отлагаме във времето приемането на идеята. Това ни даваше възможност да задълбочим току-що започналия диалог с ЕИО, Съвета на Европа и всички други западни институции, с които до 1989 г. не контактувахме официално. Спомням си, че успешно обосновахме промяна в названието на инициативата, като се аргументирахме, че „зона“  ѝ придава военен смисъл, с какъвто не можем да се съгласим.

След разпадането на СССР, в края на 1991 г., броят на крайбрежните държави се увеличи и по този начин се намали относителната тежест на Турция и Русия. Това спомогна инициативата да бъде разглеждана по друг начин, различен от първоначалния замисъл, което пък ѝ осигури по-голяма международна подкрепа. Така през 1992 година в Истанбул бе подписано споразумението за създаване на

Черноморското икономическо сътрудничество,
известно със съкращението си ЧИС

То съществува и до днес като единствената институционализирана регионална политическа организация. Подчертавам думата институционализирана, защото други две значителни инициативи „Източното партньорство“ и „Черноморската синергия“ останаха без свои учреждения. Ограничената ефективност на ЧИС през тези  почти 30 години от съществуването ѝ в голяма степен се дължи на последствията от нерешените конфликтите, които съществуваха  между отделните ѝ членове и бяха привнесени при създаването ѝ. За тези конфликти ще стане дума по-нататък в изложението ми.

Още няколкодневната война между Грузия и Русия през 2008 г. подсказа, че районът на Балканите, Черно море и Кавказ не се успокоява, а може да се превърне отново в арена на противопоставяне между великите сили.

Може би тук е мястото да обозначим разликата между разбиранията на големите геополитически сили и останалите регионални играчи. Първо, трябва да се има предвид, че Русия и Турция, които са водили над 10 войни по между си, винаги са имали два фронта – Балкански и Кавказки, т.е за тях това е бил един, общ театър на военните действия, условно наричан Черноморски. Убеден съм, че и сега във Вашингтон и Москва генералните щабове при планирането си ползват, ако не същото название, то неговите географски граници и параметри.

За разлика от тях вижданията на балканските и кавказките държави се съсредоточават в един от двата подрайона – Кавказ и Балканите, и по този начин се лишават от по-тясно взаимодействие в по-големия формат, в който оперират геополитическите суперсили.

Събитията през 2014 г. в Украйна и започналото сближаване между Москва и Анкара след опита за преврат в Турция преди три и половина години потвърдиха тези опасения.  В момента този ситуационен съюз, към който чрез т.н. Астанински процес се присъедини и Иран, оказва съществено, ако не и най-значимо влияние върху целия район на Балканите, Черно море и Кавказ.

До неотдавна основа за членството на Турция в НАТО бяха две съображения: принадлежността ѝ към „Запада“ (тоест ангажиментът ѝ към принципите на демокрацията) и общата заплаха (Русия). Сега тази база започна да ерозира. Анкара не беше допусната до европейския проект, а Москва постепенно се превръща в неин партньор и ситуационен съюзник. В допълнение към това, както пишат турски експерти, страната има шанс да участва в „концерта на силите“ с участието на Русия и Иран. Интригата сега е дали напрежението между Вашингтон и Анкара ще се увеличава допълнително или постепенно ще бъде смекчено от Русия. Като не изисква от Турция да се откаже напълно от прозападната стратегия и да се оттегли от НАТО.

Това заиграване на Ердоган с ролята на „троянски кон“ дразни Париж и Берлин, тъй като разбират, че Анкара вече не ги възприема като геополитически партньори. В диалога с американците Турция започна да изпреварва Брюксел, след като му отказа предлаганите от него посреднически услуги, води равнопоставен диалог с Москва и започна да провежда независима политика за надграждане на военния си потенциал. Тя показва, че не разчита само на прилагането на член 5 от Устава на НАТО, според който всички членове на алианса трябва да се подкрепят взаимно, точно както и съюзниците в алианса демонстрират съмнения дали Анкара би ги подкрепила в случай на евентуален конфликт. Напълно възможно е Вашингтон да намери компромис с Турция по отношение на сирийските кюрди и да си „затвори очите“ на случващото се с демокрацията в самата Турция.

След срещата на Ердоган с Тръмп във Вашингтон преди две седмици Анкара няколко пъти на най-различни нива декларира, че няма да откаже от С-400, така както преди време не се отказа от „Турски поток“, въпреки заплахата от тежки санкции. Оказа се, че Вашингтон и Анкара имат различни и несъвместими задачи в региона.

Според Bloomberg американците работят, за да гарантират, че „по въпроса за кюрдите, турците ще се карат не с тях, а с руснаците“. Формулата е проста: Вашингтон както и преди декларира официално, че разглежда сирийските кюрди като важна сила в борбата срещу ИДИЛ. А на турците им се оставя да се оправят със Сирия. Президентът на Сирия Башар Асад каза, че Дамаск е поканил кюрдите да се присъединят към сирийската правителствена армия и заедно да се бият срещу турската армия. И макар че според него те „все още не са се съгласили“, кюрдите вече могат да бъдат представяни като „един от участниците в борбата срещу турската окупация“. При такъв сценарий Москва се оказва в ролята на „разтърваващия“ кюрдите, Дамаск и Анкара.

Спрях се толкова подробно на „голямата игра“ в Сирия, защото тя е показателна за

новата обстановка
край черноморския театър на военните действия

Тази нова обстановка обяснява много от събитията в нашия подрегион през последните две години. Съмненията в лоялността на Турция към НАТО, наред с порасналите военни възможности на Русия след Крим и Сирия, заставиха алианса да предприеме срочни действия за укрепване на позициите си на южния си фланг. Тази необходимост беше „подсказана“ на местните партньори и те усърдно се заеха да осъществяват „свои“ външнополитически и военностратегически „инициативи“.

Първо. В ускорен порядък се приемат в съюза балкански държави и упорито се говори за „перспективата за членство на останалите и перспектива за държавите от Кавказ”. С това можем да си обясним и рязката промяна на отношението на нашия министър-председател към външната политика. Беше приложен определен натиск върху правителствата в Атина и София, от една страна, и Скопие, от друга, да бъдат сключени двустранните договори между тях, осигуряващи приемането на вече Република Северна Македония в НАТО.

Второ. Активизирана бе докрай пропагандата срещу влиянието на Русия и като резултат се появиха „шпионски скандали” в редица балкански държави и протестни движения в кавказките държави.

Трето. Когато бе осъзнато, че зад интереса на НАТО към региона може да се получат пари за инфраструктурни обекти, това стана интересно и за нашето правителство. А пари ще се получат за подобряване на логистичните способности на алианса, които да му позволят да реагира с необходимата бързина при прехвърлянето на войски „от море до море“. Само преди няколко дни бяха публикувани данни за проекта „Дунав-Егея“, който ще свърже пристанищата „Мароня“ в Гърция и „Констанца“ в Румъния. Ето част от характеристиките, които потвърждават гореказаното.

Трасето ще преминава източно от Комотини, след това влиза в тунел дълъг 11 км, който излиза над Кирково, след това преминава покрай Момчилград. Основно линията ще бъде предназначена за товари, но по нея ще се превозват и пътници.

Междурелсието е 1435 мм, съвместимо за стандартите на Европейския съюз. По линията ще се движат влакове с дължина на композицията 1800 м. Скоростта, с която е предвидено да се движат товарните влакове, е 200 км/ч, а пътническите влакове с до 250 км/ч. Гарата в Момчилград ще бъде ремонтирана, планирано е да се превърне в голям логистичен център. Тя ще бъде дълга около 4 км, за да може да приема товарните влакове. Следващата жп гара по трасето ще бъде при хасковското село Сираково, след това Чирпан, казанлъшкото село Копринка, Габрово, Павликени. Между Белене и Свищов жп трасето ще напуска България и влиза в Румъния. Не се уточнява, но очевидно там някъде се планира построяването и на „Дунав мост 3“. Абсурдно би било стоките да се извозват с шлепове „река-море“.

Мегапроектът пък за новата автомагистрала „Дунав – Егея“ ще свърже Дунав мост с Маказа и ще стопи разстоянието между тях до 2 часа и 50 минути с лека кола, и до 3 часа и 55 минути с товарна. По проект магистралата ще започва от Дунав мост при Русе и ще завършва при бъдещето пристанище на Мароня. Ще има 38 пътни възли, 33 тунела, 56,6 км мостове и виадукти и т.н. Заложена е реконструкция на ГКПП-Дунав мост и изграждане на два нови гранични пункта на Маказа от българска и гръцка страна.

Обърнахте ли внимание къде се планират връзки с досегашната ж.п. структура на България? А сега вижте какво написаха атлантиците ни в понеделник тази седмица. Горепосочените логистични детайли ще ви дадат представа къде ще е местоположението на предлаганите от тях обекти.

„….правилният за нас отговор е повече НАТО в Черноморския регион.

Това, което конкретно трябва да се направи сега, е България да изпълни навреме и в пълен обем всички свои ангажименти по линия на изграждането на адаптираното Предно присъствие на НАТО на Югоизток.

Нещо повече – ние имаме нужда и от военноморска база, и от военновъздушна база, и от сухопътна бригада на НАТО в България. Изграждането на многонационални формирования на НАТО в България е гаранция за нашата национална сигурност.“  

Според мен сега

на Балканите по източните ни граници
започна изграждането на външната „крепостна стена“ на НАТО

и тя като че ли на този етап не включва Турция, а се изгражда в Гърция, България и Румъния. А Черно море и Кавказ ще играят ролята на пълния с вода „защитен ров пред крепостта“. Защото във времеви план Кавказ (без да искам да звучи обидно) прилича на Балканите преди две десетилетия.

В СМИ на големите геополитически сили все по-често се споменава районът на Черно море като център, в който всяка от тях обвинява другите, че се опитват да го дестабилизират. В тази връзка се споменават и регионалните конфликти, част от които през последните десетилетия се оформиха като „замразени“.

В тази връзка ще се опитам да проведа паралел между проблемите на

регионалните черноморски и балкански конфликти

Най-очевидното заключение е, че различните съществуващи регионални структури и в двата ареала не са развили способности да се справят с местните конфликти и да гарантират безопасното развитие на района.

Опитът на Балканите при уреждането на етнополитическите конфликти разкрива няколко важни различия с конфликтите в черноморските страни.

Първо, намесата на международни структури на Балканите започва във фазата на „горещия конфликт“ и обикновено взема страната на губещите в този момент.

На второ място, разрешаването на конфликта на международно ниво чрез ООН и ЕС се предхожда или чрез осъществяването на мащабна военна намеса на НАТО (както беше в Босна и Херцеговина и в Косово), или чрез пряка политическа намеса на съюза в зоните на конфликта (примерът тук е Македония).

В постсъветскотото пространство досега това не се наблюдава, тъй като Русия не желае международна организация да заеме нейното място и да ограничи нейните интереси в Кавказ. Русия често пренебрегва усилията на ЕС и ОССЕ , като провежда паралелно едностранно посредничество, без да ги информира. Всъщност Руската федерация, като многонационална държава, не желае разширяването на етнически конфликт в своята периферия, защото той означава пряка вътрешнополитическа заплаха за националната ѝ сигурност

На трето място, документите, регулиращи отношенията между балканските страни в конфликта, се разработват от международните посредници, а не от участниците в конфликта. Характерен пример в това отношение е Дейтънското споразумение.

В конфликтите в постсъветското пространство участниците в конфликта под една или друга форма вземат участие в този процес.

Т.е в отличие от балканските конфликти влиянието в Кавказ на външни военни и политически организации е сведено до минимум, а посредничеството се осъществява от глобалните и регионалните суперсили. Това обаче води до сблъсък на техните интереси в региона и затруднява решаването на конфликта. Пример за това е руската реакция след срещите на Болтън с ръководителите на Азърбайджан и Армения при посещенията му в тези държави през миналата година.

На четвърто място, предложените модели на Балканите не отчитат равноценно интересите на участниците в конфликта, павирайки и защитавайки само позициите на онези, които (по някаква причина) са патронизирани от Запада. Тази констатация затруднява приемането на сходни модели в постсъветското пространство.

Пето, прилагането на предложените модели на  Балканите изисква постоянно международно военно и политическо присъствие и строг контрол. И тези мерки са включени в съответните документи от международните структури. Това обаче от руска гледна точка е недопустимо в непосредствена близост до нейните граници, а част от черноморските конфликти са именно в такива райони.

В крайна сметка, по мое скромно мнение, двата модела, прилагани в Западните Балкани – този от Косово и този от БиХ, не водят до стабилизиране на положението в конфликтните зони, а само увековечават разделението между страните, трансформирайки го от активна в спяща фаза. Няма ефективна комуникация и продуктивна интеграция в рамките на прилаганите модели за регулиране на конфликтите нито в Босна и Херцеговина, нито в Косово.

В резултат на това моделите за уреждане на конфликти на Балканите наподобяват модел, разширяващ външното присъствие в региона, особено този на НАТО и други структури, представляващи западните (главно американските) стратегически интереси. И Русия охотно или неохотно прие този подход на Балканите.

Но ситуацията в Черноморския регион е различна, защото руската позиция е различна. Ето защо

балканският опит за справяне със замразените конфликти
не е приложим  за конфликтите в Черноморския регион

Най-малко в краткосрочен план. Както на Балканите след разпадането на Югославия, така и в Кавказ след разпадането на СССР остават геополитически разломи, които са основната причина за регионалната и даже за глобална нестабилност. Изборът е прост: или тези проблеми могат да бъдат решени, или самите проблеми ще решат всичко

Международната общност трябва да търси нови подходи за преодоляване на констатираните недостатъци. И в това може да има принос и България със своята съвременна експертиза и исторически опит в отношенията както на Балканите, така и с държавите от Кавказ и Черноморския ареал.

И да завърша с оптимистична нотка. Може би продължаващото разбиване на досегашния международен порядък ще създаде предпоставки и за нови иновативни миротворчески решения, с които да преодолеем досегашните затруднения и да намерим успешен изход от заобикалящите ни замразени конфликти в района на Балканите, Черно море и Кавказ.

Дано България успее да помогне в това отношение.

 

(Изказване на кръглата маса  „КАВКАЗКИ ПЛЕННИЦИ: ИЗТОЧНОТО ПАРТНЬОРСТВО НА ЕС – ПОЛИТИКА НА ПРИОБЩАВАНЕ ИЛИ ИНСТРУМЕНТ ЗА СДЪРЖАНЕ?, 29 ноември 2019, София)

 

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния.…