Публикацията е част от доклад, изнесен на Международна научна конференция „Примаковските четения София – 2019“, организирана от Форума „България-Русия“, ИМИМО РАН „Е.М.Примаков“, Института за лидерство към УниБИТ, при подкрепа на Посолството на Русия
Прогнози за разпадане на Европейския съюз (ЕС) съществуват от няколко десетилетия. За пропукване на трансатлантизма се говори от войната в Ирак, с която станаха очевидни конвулсиите на еднополярния свят.
С годините тенденциите към регионализация в противовес на глобализма се засилиха, както и усилията на САЩ да ги обърнат. Тъй като стратегията им остава по същество една и съща – хуманитарни интервенции, санкции, цветни революции и преврати, резултатът е „залез“ не само на американската хегемония, но въобще ерозия на хегемонията като способ за организация на международните отношения.
Още към 2003 г. теоретиците на новия регионализъм прогнозират свят без хегемон и мултицентричен ред, със самоцентрични, но не автархични региони, всеки от които се корени в историческите цивилизации.[1] Сред тях е и видният американски учен Бари Бузан, на чиято последна книга ще се спра в този текст.
Евразийската интеграция и в частност руско-китайското партньорство са обект на изследване предимно в Китай и Русия. В България темата се избягва, което е обяснимо, предвид силната зависимост от Вашингтон и Брюксел. На Запад повече внимание се обръща на Източна Азия, с акцент върху възхода на Китай. Но най-слабо познат ми се струва феноменът на източноазиатската стабилност, който ще се опитам да обясня накратко.
Ерозия на хегемонията, криза на атлантизма и западните институции
Хегемония се установява в условията на системен хаос, с нарастването на който се усилва търсенето на ред. И всяка страна, способна да предложи такъв, може да установи доминация. Това са държави с технологично, финансово, търговско и идеологическо превъзходство, каквито съответно са Холандия през XVII век, Британската Империя в XIX и САЩ в XX век. Но днес западните страни не притежават съвкупността от тези предимства. Напротив, изследване на Глобалния институт McKinsey, озаглавено „Бъдещето на Азия е сега“, показва водещата ролята на макрорегиона в четирите области: търговски потоци и мрежи, корпоративна екосистема, технологии и потребители. „Въпросът вече не е дали и колко бързо ще се издига Азия, а как тя ще определя идното“ – подчертава проучването.[2]
Стремейки се да възпрепятства и насочи в своя полза глобалните промени, Вашингтон създава хаос в различни точки по света. В този процес обаче, установените от САЩ и Запада институции постепенно, но необратимо губят легитимност. В динамиката на различните нива на регионална интеграция, останалият свят изгражда нова институционална архитектура.
„Либералният проект, който дълго време поддържаше телеологичния мит за господството на Запада е в криза. Последният губи не само материалното си превъзходство, но и идеационната си легитимност и вътрешна воля, необходими за да играе водеща роля. Икономическата криза в това отношение е от голямо значение и е под въпрос коя дата ще бъде приета като еталон за повратна точка: нейното начало през 2008 г. или „Брекзит + Тръмп“ през 2016 г.“ – посочват в последната си книга Б. Бузан и А. Ачаря.[3]
От гледна точка на глобалната сигурност, Съединените щати също са дискредитирани. Европейците вече не вярват, че Америка може да им гарантира такава. Застъпват се за неутралитет на ЕС и страните си при евентуален конфликт между САЩ, Русия и/или Китай, както и за инвестиции в отбраната не само на НАТО, но и на ЕС, който трябва да обърне внимание на страховете им от изменението на климата и миграцията, икономиката и неравенството като основни фактори за нестабилност. И да даде отговор на европейско ниво на тези предизвикателства. „Безсмисленият трансатлантизъм“ и „европейските ценности“ са безвъзвратно олекнали. Европейските граждани искат „Европа, която контролира собствената си съдба и е способна да взима самостоятелни решения.“[4]
Същото недоверие проявяват и американските съюзници в Азиатско-тихоокеански регион (АТР). В доклад на корпорация RAND се признава, че „Австралия, Япония, Филипините и Южна Корея все повече се отдалечават от Съединените щати, взаимно обвързвайки се в областта на сигурността, провеждат двустранни учения, подписват споразумения за сътрудничество… И си партнират много повече със страни като Индия, Индонезия и Виетнам, за да балансират Китай, който става все по-силен.“[5]
Изолационистката политика на американския президент и оттеглянето на САЩ от Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег е възприето доста негативно от партньорите им в Източна Азия. Японският главен секретар Йошихиде Суга заявява, че „ако САЩ официално се оттеглят от него, това е още един сигнал, че атлантическият световен ред се разпада и започва ерата на азиатската политическа власт“.[6]
От своя страна, министър-председателят Ш. Абе призова в речта си на срещата на 16-те страни по Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP) на 1 юли 2018 г., за обединение на азиатския регион и превръщането му в център на глобалния растеж.[7]
В декларацията от срещата на върха в Сингапур на 14 ноември 2018 г. е отбелязано, че финализирането на преговорите по RCEP е неотложно, предвид настоящите противоположни тенденции, пред които е изправена глобалната икономика. Постигнат е значителен напредък, преминава се към последен етап на преговорите, който се очаква да приключи през 2019 г.[8]
Един от основните фактори, спъващ това приключване, е нежеланието на някои държави, най-вече Индия да правят компромиси с тарифите за внос. Но роля има и администрацията на Тръмп. Споразумението САЩ-Мексико-Канада (USMCA) от ноември 2018 г., което замени NAFTA, съдържа „непазарна клауза“, която възпрепятства страните по него да сключват споразумения с „непазарни икономики“, каквато според Вашингтон (все още) е китайската,[9] а тя, заедно с японската е водеща в RCEP.
Въпреки всичко през 2019 г., преговорите продължиха (25-ят кръг бе проведен в Бали през февруари) и ако Споразумението бъде реализирано, ще се появи най-големият пазар на стойност близо 26 трлн долара.
Необходимо е да се подчертае, че RCEP не е японска инициатива, а съвместен проект на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN) и Япония, Китай, Република Корея (ASEAN+3). То обединява зоните за свободна търговия (ЗСТ) ASEAN+3 и ASEAN+6 (Индонезия, Малайзия, Филипините, Бруней, Сингапур и Тайланд) и е замислено като азиатски аналог на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.
Процесът на изграждане на алтернативна икономическа и финансова архитектура е обусловен от недоволството на азиатския регион от световния финансов режим. Опитът за създаване на „Азиатски валутен фонд“ в ранните етапи на азиатската финансова криза (1997-1998 г.) е незабавно отхвърлен от САЩ поради опасения, че може да подкопае лидерската роля на МВФ. Вместо директно да се изправят срещу американската опозиция, страните от ASEAN+3 създават през 2000 г. схема за валутен суап в Чианг Май, Тайланд, като „защитна стена“ срещу бъдещи финансови кризи.[10]
Руската Федерация (РФ) е диалогов партньор на ASEAN от 1996 г. и постепенно се присъединява към всички многостнанни формати, центрирани около нея. От 2015 г. се работи за създаване на алянс между Евразийския икономически съюз (ЕАЭС) и ASEAN, както и с държавите в Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). В периода 2015-2018 г. меморандуми за сътрудничество Евразийската икономическа комисия (ЕЭК) подписва с Монголия, Перу, Чили, Молдова, Сингапур, Камбоджа, Република Корея, Йордания, с Генералния секретариат на Андската общност. Такива предстоят и с Асоциацията за интеграция на Латинска Америка (LAI) и Карибската общност (CARICOM). За търговско-икономическо сътрудничество е подписан меморандум с Южноамериканския общ пазар (Mercosur). От 2016 г. е в сила споразумението за ЗСТ между ЕАЭС и Виетнам. В процес на реализация са ЗСТ и с Индия, Иран, Египет, Република Корея, Сингапур, Индонезия и др. С Китай през 2018 г. е подписан договор за търговско-икономическо сътрудничество.[11]
Въпреки турболентната икономическа среда, общият външнотърговски оборот на ЕАЭС за 2018 г. нараства с 18,8% спрямо 2017 г. От 2014 до 2018 г. външната търговия на държавите-членки се е увеличила с 30%.[12]
През 2018 г. е подписан Меморандум за разбирателство между ЕЭК и ASEAN, което създава основа за формиране на диалогова площадка за обсъждане на широк кръг въпроси на взаимодействието между интеграционните блокове в мащабите на цяла Евразия.[13]
Отношенията с Пекин благоприятстват сближаването на ЕАЭС и ASEAN. РФ и страните в АТР взаимодействат с Китай в рамките на проекта „Един пояс-един път“, основан на съхранение суверенитета и зачитане цивилизационните различия и ценности. Руската идея за интеграция „Голяма Евразия“ се гради на същите принципи: създаване на условия за координация на съществуващите локални цивилизации и разнообразни обединения, без институти, наставляващи тяхната дейност, без централизация на принадлежащите им права и функции. На същата основа се формират и източноазиатските регионалзми – при неформални договорености, консенсусна форма на взаимодействие, без специфични и обвързващи правила, чрез полуинституционализирани неправителствени структури като инструменти за изграждане на доверие преди устовяване на официални институции.[14] Тоест, върви се към регионална интеграция, предхождана от сътрудничество чрез хоризонтални връзки, а не управлявана отвън и „отгоре“.
В контекста на Четвъртата технологична революция, се оспорва и американския техноглобализъм. Силни са тенденциите към национализъм на изкуствения интелект, към дигитален суверенитет. Те се разгръщат усилено в БРИКС, в Швейцария и др. страни, включително от ЕС. На срещата на лидерите на страните в БРИКС през ноември, 2019 г. е обсъден въпросът за създаване на обща криптовалута, което ще означава елиминиране на американския долар. В приетата декларация от срещата се говори и за преход от БРИКС към КиберБРИКС, основан на съвместния КиберБРИКС проект.[15]
Накратко, очертава се „пост-Западен“ ред, който според Бузан и Ачаря ще е „дълбоко пруралистичен“, при дифузно разпределение на власт, богатство и културна легитимност. В него вече не доминират западните ценности, идеологии и теории, както и западните институции. Самата идея за хегемония е нелегитимна. Силовите асиметрии остават, но световната система ще е силно интегрирана и взаимозависима. В нея както държавите, така и недържавните участници ще играят съществена роля. Може да има различни икономически и политически системи, включително остатъците от либералния ред. Светът ще остане икономически глобализиран, но ще е политически децентрализиран, регионален по форма и структуриран около няколко големи сили. Междудържавните войни като цяло ще останат изключение, което в никакъв случай не премахва демонстрацията на сила и „дрънкането на оръжия“. Самото отсъствие на стремеж към хегемония, обезсмисля глобалната война. Ако трябва да има глобален ред, основан на плурализма, той ще е консенсуален. Но войните между държави и недържавни участници (ТНК, терористични групировки) и между конкуриращи се недържавни участници ще се превърнат в основна форма на международно насилие,[16] което наблюдаваме и в момента от Сирия, Иран и Южна Америка, до Хонконг.
„Позицията на САЩ като последна суперсила ще продължи да ерозира, може би доста бързо, ако Тръмп разруши доверието, съюзите и институциите, на които се крепи американското лидерство.“[17]
Ерозия на американското влияние в Евразия и бъдещето на Европа
Съгласно документ на Комисията по Стратегията за национална сигурност на САЩ[18], в цяла Евразия влиянието на Америка отслабва. Регионалните военни баланси в Източна Европа, Близкия Изток, Тихия океан се променят по категорично неблагоприятни начини. Тези тенденции подкопават възпирането на американските противници и доверието на съюзниците.
Както всички подобни документи, и този внушава, че без американския баланс, войните са неизбежни. Особено що се отнася до Източна Азия и страховете от възхода на Китай. Но именно в този регион отсъствието на крупни военни сблъсъци от края на войната във Виетнам, 1975 г. е очевиден факт. Наистина, икономическата взаимозависимост не отстранява напрежението (т.н. „азиатски парадокс“). Източна Азия постоянно е „на прага“ на голям конфликт, но този праг така и не се преминава. Регионалните противоречия, периодично изплуващи на повърхността, не прерастват във война, съпоставима с Югославската, Афганистанската и пр. (Актуален пример от тази година е напрежението между Индия и Пакистан, след като Делхи премахна специалния статут на щатите Джаму и Кашмир, което въвлича и Пекин като съюзник на Исламабад, но до военен сблъсък не се стигна).
Феноменът е обяснен от руският учен А. Богатуров, който определя източноазиатската стабилност като „динамична“. За разлика от стремежа на съперничещите държави взаимно да изолират своите конфликтни интереси, характерен за „статичната“ стабилност, на която са изградени следвоенните отношения в Европа, „динамичната“ не само не изключва, но предполага регулярни огнища на напрежение. Тяхното урегулиране на фона на мощните съвпадащи интереси способства за укрепването на особен вид „пулсиращо“, взаимодействие. Интеграционното ядро – страните в ASEAN действат като „колективен лидер“ и успешно въвличат великите сили в многостранните си формати за сътрудничество. Това позволява своевременно да се погаси напрежението и отстрани опасността от конфликт, както и да се предотврати хегемония в региона (външна, и вътрешна).[19]
Русия и КНР също създават многостранни формати, които с всяка година привличат все повече държави. Последното такова събитие – Икономическият форум във Владивосток (септември, 2019г.) постави нов рекорд по броя на гостите и подписаните споразумения. Най-многочислените делегации бяха от Япония, Китай, Индия и Южна Корея. Само с Индия, РФ подписа 50 споразумения в различни области.
Партньорството на Москава с Делхи и отношенията с Токио не пречат на това с Пекин. То е определено от изтоковедът С. Лузянин като „стратегическа устойчивост в дългосрочна перспектива.“ Съзнателно се съхранява несъюзническия статус, едновременно се разширява спектърът на сътрудничество. Това партньорство съчетава в себе си четири преимущества, които другите държави не притежават: Първо, запазва пълната свобода в отношенията им с трети страни, изключвайки взаимни обвинения в нарушаване на каквито и да е задължения. Второ, без да се явява съюзничество по интензивност, ниво на доверие, дълбочина и ефективност, то на практика многократно го превъзхожда. Трето, по своя потенциал, даденият формат е способен да встъпи в качество на самостоятелна геополитическа сила, сдържаща потенциалните противници. Четвърто, РФ и КНР, освен собствено двустранните си функции, съумяха да адаптират партньорството си в решение на практически всяка глобална и регионална ситуация, съхранявайки бързината на взимане на решения, тактическата гъвкавост и стратегическата устойчивост.[20]
Предвид посоченото, намеренията на Великобритания да заеме мястото на САЩ като балансьор в Евразия, след излизането й от ЕС са доста ефимерни, както и амбициите да реабилитира „Империя 2.0“ чрез икономическа и военно-политическа реинтеграция със страните в Британската общност.[21] Приоритет на тези държави отдавна е регионалната интеграция и Англия е непривлекателна, защото не предлага пазар, сравним с европейския. В Африка и Близкия Изток Русия възстановява позициите си, а тези на Китай се задълбочават. Азиатските държави взаимодействат с европейските и чрез Форума Азия-Европа, чиято цел е да разшири представителството на ЕС в Азия, да се превърне в конкурент на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (APEC), което включва и САЩ, балансирайки влиянието им както в Източна Азия, така и в Европа.
Американското влияние и в двата региона намалява, но слабото звено остават Балканите, за които в периода 2017-2018 г. и САЩ, и ЕС, и Великобритания разработиха нови стратегии.[22] Но и тук, основният обект на въздействие (и в трите документа) – Сърбия, сключи споразумение за ЗСТ с ЕАЭС. Отделно сръбският президент се договори за такава с премиерите на Албания и Северна Македония, а Босна и Черна гора обмислят присъединяване. Целта е чрез регионалното сътрудничество Западните Балкани да се превърнат във важен фактор в Европа.
Трябва да се посочи също, че във формата „17+1“ почти 90% от китайските проекти се реализират в Сърбия, Унгария и Румъния. А стриктните изисквания на ЕС по отношение на „външните“ инвестиции само ще отдалечат Сърбия от Брюксел. Последният е в конфронтация и с Вишеградската четворка по линия на мигрантския въпрос и европейските (неолиберални) ценности. В нея пък „троянският кон“ е Полша с антируския си и проамерикански вектор, който влиза в противоречие както с оста Берлин-Париж, така и с очертаващият се триъгълник Рим-Виена-Будапеща, чиято цел е откъсване от САЩ, диалог с Русия и „Европа на нациите“. Страните в този триъгълник обаче, за разлика от Берлин и Париж, нямат претенции за експанзия в зоната на руските жизнени интереси (Беларус, Украйна, Молдова и постсъветските републики от Южен Кавказ), нито се стремят да „откъснат“ РФ от „прегръдката на Китай“, в което И. Макрон вижда съхранението на европейската цивилизация (чрез въвличане на Русия в сферата на западното влияние).[23] Москва обаче умело развива многовекторна политика и, както посочи С. Наришкин на Конференцията по международна сигурност в Москва, 2019 г., „Ако Западът не върви към укрепване на глобалните и регионални формати, другите центрове на сила ще трябва да създадат глобално бъдеще без него.“[24]
Заключение
Тенденденциите към регионализация и децентрализация се ускоряват и опитите на САЩ и Брюксел да ги обърнат тепърва ще търпят провал. Още в края на Студената война в Азия се предприемат навременни неформални и ситуативни стъпки към икономическо сътрудничество и координация, с потенциал за разширяване и по-нататъшна институционализация. Тези стъпки са генерирани и от стремеж към утвърждаване на регионална идентичност чрез имплицитно отхвърляне на европоцентрицизма. Бившите колониални сили продължават да разчитат, че могат да поддържат баланса в Евразия и съответно доминацията си, докато кризата в отношения им се задълбочава успоредно с вътрешнополитическата нестабилност. В динамиката на тези процеси най-губеща остава Източна Европа и натискът тук ще се увеличава. САЩ се стремят да изместят Русия в областта на енергетиката, сигурността, и като цяло, укрепвайки източния фланг на НАТО. Американските оръжейни, охранителни, петролни и технологични корпорации се нуждаят от пазари, на които те да определят правилата, а навсякъде другаде това става все по-трудно. Брюксел трябва да минимализира негативите от Брекзит, предвижда съкращаване финансирането на слабо развитите страни и създаване на общ бюджет за държавите от еврозоната. Заедно с другите спорни въпроси това ще изостри евроскептицизма, но ще усили контрола на „ядрото“ върху страните от периферията, така че да не последват примера на Великобритания и/или Сърбия. Тези мерки няма да разрешат проблемите нито на Америка, нито на Европа, защото кризата на Запада е структурна. Те може да са ефективни в кратскосрочен план, но в дългосрочен са губещи. Движението на различни скорости и в различни посоки рано или късно ще доведе до разпад на ЕС. Държавите с многовекторна политика ще продължат да се развиват. Други, ако не последват примера им, може да изчезнат от политическата карта дори само по чисто демографски причини.
* Евразия тук се разглежда в политическото й значение, включващо и Тихоокеанска Азия.
[1] Hettne, B. The New Regionalism Revisited. In: Theories of New Regionalism. Palgrave Macmillan, 2003, р. 41
[2] McKinsey Global Institute. Asia’s future is now. McKinsey&Company, 06/2019, р. 3
[3] Buzan, B., Acharya, A. The Making of Global International Relations: Origins and Evolution of IR at its Centenary. Cambridge University Press, 2019, р. 261
[4] Give the people what they want: Popular demand for a strong European foreign policy. European Council on Foreign Relations, 10. 09. 2019. <https://www.ecfr.eu/publications/summary/popular_demand_for_strong_european_foreign_policy_what_people_want?fbclid=IwAR3M3P8WPyZbloDg9-ox2byvtxBF-pUcR4LogQ6ScGwYTuhzrHf3VHPIM8g> (10. 12. 2019)
[5] The Thickening Web of Asian Security Cooperation. Deepening Defense Ties Among U.S. Allies and Partners in the Indo-Pacific. RAND, 2019, р. xi.
6 Tobin, M. What Asia thinks (but won’t say) about Trump ditching nuclear treaty with Russia. // South China Morning Post, 24. 10. 2018. <https://www.scmp.com/week-asia/geopolitics/article/2169996/what-asia-thinks-wont-say-about-trump-ditching-nuclear-treaty> (10. 12. 2019)
[7] Speech by Prime Minister Shinzo Abe at the Fifth Regional Comprehensive Economic Partnership Intersessional. // Ministerial Meeting in Tokyo, Japan, 1 July 2018. <https://japan.kantei.go.jp/98_abe/statement/201807/_00002.html> (10. 12. 2019)
8 Joint Leaders’ Statement on the Regional Comprehensive Economic Partnership (RCEP) Negotiations, 14 November 2018, р. 2
9 Oba, M. RCEP Negotiations for the Reshaping of the Liberal Economic Order. Trade and Economic Connectivity in the Age of Uncertainty, 2019, р. 86
[10] Aggarwal, V., Koo, M. (eds.). Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. Springer, 2008, р. 11
[11] Evraziyskaya эkonomicheskaya integratsia – 2019. M.: TsII EABR, 2019, s.
92-101
[12] Pak tam, s. 29
[13] EAЭS i ASEAN uglublyayut torgovo-эkonomicheskoe i investitsionnoe sotrudnichestvo. // Evraziyskaya эkonomicheskaya komissia, 14.11.2018. <http://www.eurasiancommission.org/ru/nae/news/Pages/14-11-2018-1.aspx> (10. 12. 2019)
[14] Aggarwal, V., Koo, M. (eds.). Asia’s New Institutional Architecture: Evolving Structures for Managing Trade, Financial, and Security Relations. Springer, 2008, р. 11
[15] Luca, В. BRICS countries to build digital sovereignty. // Open Democracy,
<https: www.opendemocracy.net/en/hri-2/brics-countries-build-digital-sovereignty/ , November 18,2019> (10. 12. 2019)
[16] Buzan, B., Acharya, A. The Making of Global International Relations: Origins and Evolution of IR at its Centenary. Cambridge University Press, 2019, рр. 226-277, 283
[17] Ibidem, р. 269
[18] Providing for the Common Defense. The Assessment and Recommendations of the National Defense Strategy Commission. Washington, US Institute of Peace, рр. v, vi.
[19] Bogaturov, A. Velikie derzhavы na Tihom okeane. Istoria i teoria mezhdunarodnыh otnosheniy v Vostochnoy Azii posle vtoroy mirovoy voynы (1945-1995). M.: Konvert – MONF, 1997. <http: militera.lib.ru/research/bogaturov_ad/10.html> (10. 12. 2019)
[20] Luzyanin, C. Rossia – Kitay: formirovanie obnovlennogo mira. M.: Vesy Mir, 2018, s. 14
[21] Pavlova, V. Velikobritania sled Brekzit. V: Evropa i Brekzit (Kakvo e badeshteto na Evropeyskia sayuz?). S. BISFRIM, 2019, s. 189-198
[22] Pak tam, s. 195
[23] Vыstuplenie Эmmanuэlya Makrona na soveshtanii frantsuzskih poslov. <https://www.ukrrudprom.com/digest/Vistuplenie_Emmanuelya_Makrona_na_soveshchanii_frantsuzskih_posl.html> (10. 12. 2019)
[24] Vыstuplenie direktora Sluzhbы vneshney razvedki Rossii Sergeya Narыshkina. // MCIS-2019. < https://youtu.be/LtZu8mRyEtc?t=757 > (10. 12. 2019)