АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Равносметката на 2019 г.: глобално недоволство срещу глобализирания капитализъм

Васил Проданов - 22 декември 2019

Управляващите все повече не могат, а управляваните все повече не искат да бъдат управлявани от тях – нещо, на което в други времена са казвали „революционна ситуация“

В края на 2019 г. безброй анализатори по света говорят, че се намираме в повратна точка – разпада се неолибералният порядък на глобализирания капитализъм. Разпада се в глобален план – с протекционистките войни, издигането на стени и  отказа от международни споразумения от страна на господстващата през последните три десетилетия световна сила САЩ; с Брекзита на Великобритания, втората по БВП страна в ЕС, която не иска глобалистки порядък и накърнен суверенитет; разпада се и с помощта на Франция, която от октомври 2018 г. досега се бунтува срещу президента си Макрон, а той се спасява, като обявява мозъчната смърт на НАТО, влиза в конфликти със САЩ за техните високотехнологични компании, иска сътрудничество с Русия и удря страни като България, за да защити своя собствен бизнес.

2019 г. започна с най-голямата позната на света стачка – 150 милиона души стачкуваха в Индия. Два милиона души протестираха в Хонконг, по над един милион – в Чили и в Ливан, няколкостотин хиляди – в Багдад. В света като цяло се разгръща една от най-големите протестни вълни в историята.

Протести заливат капиталистическия център, полупериферията и периферията

През 2019 г. от протести бяха обхванати Алжир, Бразилия, Чили, Колумбия, Чехия, Египет, Еквадор, Гвинея, Зимбабве, Хаити, Хондурас, Хонконг, Индонезия, Казахстан, Ливан, Либия, Мадагаскар, Холандия, Пакистан, Перу, Испания, Сирия, Сърбия, Великобритания, Венецуела, Франция, САЩ и още много други.

Само в България през тази година имаше над 100 локални и национални протеста по различни поводи. У нас, слава Богу, няма убити, но по света, като се почне от Франция (където стотици са ранени и осакатени) и се стигне до Чили, жертвите са не една и две. Над 300 души бяха убити и 15 хиляди ранени в Ирак. 285 човека загубиха очи в престрелки в Чили. В Боливия само за две седмици полицията уби над 30 души. В Хаити протестите също доведоха до смъртта на 30 души. В Иран драстичното поскъпване на горивата предизвика протестни в над сто града, при което бяха убити над 300 човека. В Колумбия в края на ноември и началото на декември общонационална стачка изведе по улиците няколкостотин хиляди души, протестиращи срещу приватизацията и орязването на пенсиите. В Пакистан десетки хиляди поискаха оставката на министър-председателя. В Алжир протестиращите говореха за „нова революция“. Стачки и протести се надигнаха и в страни, обявявани за благополучни, например във Финландия. Протести в Каталуния, протести във Варшава, протести в Белград. И къде ли още не.

Във Франция – страната символ на революцията и ешафода, стотици хиляди „жълти жилетки“ протестират вече повече от година. Неслучайно поставиха в центъра на Париж ешафод. Да знаят управляващите какво може да последва. Над 1,5 милиона души излязоха по улиците на 5 декември. В момента, по Коледните и Новогодишните празници, страната е в транспортен хаос, стачкуват транспортните работници в знак на протест срещу пенсионната реформа на правителството.

Протестиращите с жълти жилетки в Париж отбелязаха една година от началото на движението. Photograph Christophe Petit-Tesson/EPA

В Ливан лозунгът на бунтуващите се е „Всички трябва да си ходят“. В Ирак, където американците причиниха смъртта на стотици хиляди хора, за да въведат своята неолиберална „демокрация“, поискаха забрана на всички партии, създадени с помощта на американската армия. В Чили хората крещят „Да се махат всички крадци“. У нас майки настояват за „Смяна на системата“.

Навсякъде екстремното неравенство, нарастващото задлъжняване на държави и домакинства, съкращаването на социални придобивки, загубата на предходен статус на средната класа, увеличаването на губещите от глобализацията раждат недоволство и протести.

От края на 80-те години на миналия век насам можем да проследим

 два вида протести

 Първият са соросоидно-неолиберално-глобалистки, извършвани с финансовата, политическата и логистичната помощ на водещата капиталистическа сила, която се стреми да вкара съответната страна в неолибералния порядък и да овладеее нейните ресурси. Вторият  са антисоросоидни и антинеолиберални, противопоставящи се на този порядък.

Соросоидните, т.е. „цветните“  протести и  революции, доминираха в края на 80-те и 90-те години на миналия век. След това започнаха да отслабват за сметка на възхода на протестите с антиглобалистки и антилиберален характер.

 Свидетели сме на четвъртата вълна на глобални протести
срещу капитализма за последните два века

Първата бе през 1848 г., втората – през 1917-1923 г., третата – през 1968 г. Четвъртата вълна е срещу неолибералния капитализъм. Тя се надига и за кратко замира няколко пъти от 90-те години насам и премина през три етапа.

Първият започна в края на 90-те години и носеше със себе си идеи и на антиглобализъм, и за социално справедлива глобализация. Негов връх бяха огромните протести в Сиатъл и провалът на срещата на представителите на Световната търговска организация там.  Десетина години след това, с глобалната икономическа криза, дойде вторият етап – милиони хора се включиха в протестите „Окупирай Уолстрийт“ и изобщо в движението „Окупирай“ през 2011-2014 г. 99% се противопоставиха на 1% (единия процент) най-богати. В Близкия Изток – от Египет и Тунис до Турция (с огромните тълпи на площад „Гази“ в Истанбул) мина вълната на „Арабската пролет.“ Успокояването беше съвсем кратко – този път само пет години имаше спокойствие, и от края на миналата година се започна отново. Смачканите и угнетените навсякъде по света отново се надигнаха. Ненавистта към управляващите стана по-силна и тепърва ще расте.

Какво отличава днешния етап на глобално недоволство
от предходните?

Първо. Сегашната протестна вълна е  много по-глобална от предходните, обхваща много повече страни и региони. Това е така, защото неолибералният капитализъм е глобализиран, има общи характеристики. Той ражда недоволството в най-различни форми, което води до разпад на глобалния порядък. Независимо дали това става с избори, след които на власт идват антиглобалисти като Тръмп и Борис Джонсън, или с бунтове и протести.

Второ. Причините за протести са повече и по-разнообразни от когато и да е. Те се простират от реакцията на една или друга правителствена мярка, отнемаща социални придобивки, до недоволството, свързано с ускореното унищожаване на природата и климатичните промени. От искания за повече справедливост до искания за смяна на системата. Затова сред недоволните са представителите на най-бедните и онеправданите, но и представители на губещата позиции средна класа, на интелигенцията и други социални групи. Често едни срещу други се изправят поляризирани групи от хора, готови на сблъсък. В САЩ имаше демонстрации за и против Тръмп, във Великобритания – за и против Брекзит.

Трето. За първи път наблюдаваме толкова мащабно движение срещу самоунищожението, към което капитализмът води човечеството, разрушавайки природата в името на печалбата. През септември в протестите срещу политиката по отношение на климата участваха 7,6 милиона души в 150 държави. Те искат драстична промяна в поведението на глобалните корпорации – основни виновници за замърсяването на природата.

Четвърто. Огромната част от тези протести нямат централизирана организация и изявени лидери, избухват стихийно, въвличайки големи групи от хора. Няма авангардна партия, която да стои зад тях. Това е натрупан гняв, който благодарение и на социалните мрежи овладява стотици хиляди хора. Те са против една или друга несправедливост, зад която виждат несправедливостта на системата изобщо. Нямат ясно изразена идеология и в една или друга държава могат да постигнат разпад на системата, временни отстъпления на капитала, национално самозатваряне, неофашистки или социални резултати, а може би и нещо съвсем ново и непознато досега.

Пето. Протестират най-различни групи по най-различни поводи. Протестират срещу опитите да им се отрежат социални придобивки в името на една по-неолиберална политика. Но протестират и соросоиди, глобалисти и неолиберали срещу възхождащите антиглобалистки, антилиберални сили. Виждаме го и у нас. По улиците манифестират хора, наричащи се „десни“, и хора, които се смятат за „леви“. А също и такива, които не искат ги смятат нито за леви, нито за десни. И навсякъде е така. Протестират леви, десни, консерватори, либерали, неофашистки групи. Всеки е недоволен от нещо: от повишаването на данъците, от равнището на заплатите и от експлоатацията, от поскъпването на горивата и билетите за превоз… И най-малки събития изведнъж могат да предизвикат бунтове и протести.

Има експлозия на недоволството, натрупан гняв срещу управляващите неолиберални олигархии в един свят, в който неравенството е по-голямо, отколкото преди две хиляди години в Римската империя. Като в революционни времена много различни сили, социални групи и класи, недоволни от съществуващия порядък, често се обединяват в своите бунтове. В Ливан шиити и сунити протестираха заедно с християните. В Ирак същото правеха биещите се по други места шиити и сунити.

На много места управляващите бяха принудени да си заминат или да отстъпят от намеренията си. В Судан и Алжир бяха свалени, в Ливан, Чили, Ирак паднаха министри. В Еквадор правителството избяга от столицата. Във Франция Макрон даде заден ход за цените на горивата и повиши минималната работна заплата, опитва се също да пренесе проблемите си навън, удряйки транспортните фирми от страните от периферията на ЕС.

И у нас си отидоха министри и политици. Но докато тук през последните месеци се лееха самооправдания и лъжи за грабежа и унищожението, осъществени през последните 30 години от най-видните реставратори на капитализма, по света неолибералният капитализъм, в който те ни вкараха, се тресеше от протести. Доминиращите медии се занимаваха с манипулиране на историята или говореха повече за пътните инциденти, отколкото за надигащата се навсякъде по света протестна вълна.

А тази вълна ще продължава да се надига. Недоволството може временно да затихне на едно или друго място, но няма да спре. Още повече, че се очаква нова голяма икономическа криза. Неслучайно системните партии навсякъде са в отстъпление, появяват се неочаквани фигури и политически сили, които тресат съществуващата система, известна като „неолиберален капитализъм“ и „турбокапитализъм“. Капитализъм, ограничил националния суверенитет за сметка на печалбите.  Управляващите все повече не могат, а управляваните все повече не искат да бъдат управлявани от тях – нещо, на което в други времена са казвали „революционна ситуация“.

Такава беше 2019 година. Идва 2020 г., която надали ще бъде по-спокойна. Живеем в капитализъм, в който поради глобализацията и информатизацията процесите протичат много по-бързо и неочаквано. И всичко става все по-непрогнозируемо. Този капитализъм нашенските политици и обслужващите ги журналисти и соросоиди маскират като „демокрация“. Светът обаче се надига мощно срещу него.

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Директор на Тракийския научен институт. За контакт: vprodanov@hotmail.com