АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Накъде след прехода?

Орлин Загоров - 06 февруари 2020

Утрешна България очаква своите истински спасители. Това са тези, обединени в устойчиво и трайно единство и национален консенсус за бъдещето и от светли социални идеали

Всяка епоха и идея преживява период на унижение и обругаване от страна на нечестивци, които се самообявават за техни мъченици. Също така една от закономерностите в социалния прогрес се състои в това, че при всяка радикална промяна в неговото развитие неизбежно настъпва момент, когато здравият разум подлага на критична преоценка определени тенденции, които влизат в противоречие с очакванията на по – голямата част от обществото. Проявленията на тези тенденции са различни при отделните обществени формации. В наши дни тази закономерност се проявява не смо в отделни държави, но и в глобални структури като ООН, ЕС, Евразия, широкообхватни конфесии като католицизма, исляма, юдаизма, индуизма и т.н. Когато не се прави разлика между тези две тенденции, дори най-великата идея може да стане жертва на собствената си незрялост. Изследването им е друга тема.

Забележително е, че с огромно закъснение самоувереният в своята непреходност като рожба на неолибералния капитализъм, ЕС започва дългосрочно изследване на общественото мнение относно бъдещето на Съюза, предефиниране на някои основни ценности и принципи, на които се основава неговото функциониране досега. Това в още по – голяма степен е наложително за България като най-бедния и най-корумпирания негов член.

Целта на размишленията в тази статия е по – скромна: да се разкрият практическите аспекти на развитието на нашата страна след като повторно преживява сериозни сътресения, без да може да извърши преход към автентичната капиталистическа пазарна икономика, основана на неолиберални духовно-идеологически ценности и принципи. Причината затова са носталгичните реминисценции за социално-икономически приоритети през период от 45 години след Втората световна война 1944 г., в плен на които остават много българи, а около три милиона вече са напуснали страната. Те бягаха не от социализма, а бяха разочаровани от първите стъпки на ускорено разграбване и разпродажба на сътвореното от техните родители в продължение на 45 години. Не случайно част от тях напоследък се завръщат с надеждата в страната да настъпят нови, по-добри условия за живот и реализация след наближаващия край на злополучния преход към демокрацията с осквернен образ, с който те се сблъскаха в т.нар. „западна демокрация“.

Това налага да отговорим на въпроса: Как ще се справим с реминисценциите с положителен и отрицателен знак сред значителна част от населението на страната относно успехите и изкривяванията на автентичния образ на социалистическата идея? Отговорите на този въпрос по своята най-дълбока същност няма да бъдат нито израз на антисоциализъм, нито апология на капитализма. Острието им ще бъде насочено към тревогата, че се деформира една светла идея и започва да влиза в противоречие с очакванията на широк кръг народни маси. По – специално става дума за проявите на тоталитаризъм, догматизъм, партокрация, волунтаризъм, уравниловката и др. Всичко това и днес продължава да се нарича комунизъм! А все още строяхме социализъм с „родилни петна от капитализма“. И най – важното – враговете на социализма със забележителен ентусиазъм ни внушаваха, че това е комунизъм. Така по изкуствен начин върху все още недоизградения социализъм се пренасяха генетично присъщи на капитализма недъзи. Малко хора обаче имаха ясната представа, че тези недъзи бяха онези „родилни петна“ върху жизнената снага на социализма, за които предупреждаваха теоретиците на новата идея. Заедно с това тези, които бяха се нагърбили да ни водят към автентичния социализъм, нашите предци, родители и истински радетели на това светло дело, постоянно наблягаха на необходимостта общественото съзнание да премине към нов тип духовност, основана на хармоничното съчетание на духа на революцията с революцията на духа… Защото логиката на историята бе непреклонна относно истината, че ако това не се реши, дори и най – светлата идея е обречена.

Имайки предвид тази истина, българският изследовател Георги Андреев в своето произведение „Краят на западната цивилизация“ (2010 г.), сиреч десет години след началото на така наречения „преход“, ни подсказва екзистенциалния въпрос „Какво следва след края на прехода от социализъм към демокрация?“ Закономерността на така формулирания въпрос получава все нови нови доказателства и след още 20 години.

Известно е, че много автори от западния свят наричаха „демокрация“ развития капитализъм, след като той е достигнал своята последна фаза, дефинирана от Освалд Шпенглер като цивилизация, а от Ленин – като империализъм. Но скритият смислов код в тази дефиниция и в двата случая води до един и същ извод: че е настъпил историческият преход към собственото отрицание на капитализма, след като вече е създал своя гробокопач в лицето на огромната част от населението, което се е превърнало в основен източник на все по-висока печалба на своите господари, онеправдано и обречено на мизерия и социална изолация. Този преход се отличава с основни нейни характеристики, добре описани от носителите на здравия разум, както вътре в същото това генетично изчерпано общество, така и такива, които живеят в общества, тръгнали по пътя на социалистически преобразувания. А те са добре известни и неопровержими: „Хората ще имат само частни интереси“ и ще се бори „всеки срещу всеки“ за власт, която ще принадлежи на транснационални корпорации; жадните за власт няма да изпитват нужда от свобода, но ще се чувстват свободни; обществото ще се състои от „взаимозаменяеми елементи“ – хора конформисти, с процедурен морал, социално корумпирани и лесно манипулируеми; огромната част от населението ще живее в непозната досега мизерия, след като днес в началото на 2020 година населението на света е разделено на 2153 милиардери и 4 500 000 000 бедни и щом като за 8 години 20 от най-богатите удвояват богатството си. (- В: „Земя“, бр. 13 (7367), 21.01.2020, с. 1). Главна отличителна черта на такъв ирационален свят не може да бъде друга, освен деструкцията, както пише съвременният френски философ Люк Фери, сиреч тоталната деградация. Същите внушения се срещат и в писанията на други западни автори относно западния капитализъм: (Гуно, Жан- Мари. Краят на демокрацията. С., 1997; Кенън, Патрик. Залезът на демокрацията. С., 1995; Фери, Л. Три основни черти на нашето време. – сп. „Култура“, бр. 10, Декември 2019 г. и много други). Достатъчно е да си припомним предупреждението на Херберт Маркузе, който през 1965 г. пише: „опозицията на централното планиране в името на либералната демокрация, която е отхвърлена в действителността, служи като идеологически стожер на репресивни интереси.“ (Маркузе, Х. Едноизмерният човек.С., 1997; Бел, Д. Културните противоречия на капитализма. С.,1994 и т. н.).

Големият парадокс се състои в това, че не винаги разумът успява да проникне в същността на мълчаливото несъгласие на част от обществото с някои от практическите действия на управляващия партиен елит, който бързаше със строителството на комунизма. Това раждаше и ражда лъжливите образи на комунизма, главното в които бе умъртвяването на неговата автентичност. Анализирайки този феномен въз основа на преглед на публикациите в медиите в самите капиталистически страни, проф. Васил Проданов констатира, че 70% от младите американци от поколението между 18 и 38 години заявяват през 2019 г., че е „вероятно“ или „много вероятно“ да гласуват за социалист. ( – В: Проданов, В.Обръщат ли се младите американци към социализма? – В: „Земя“, 6.01.2020, с. 7). Друг български професор −  Боян Дуранкев разглежда един също така често използван подход, съхранен от епохата на студената война – „конспиративната диверсия“ . По силата на тази традиция се използват подвеждащи словосъчетания като “Приятелски капитализъм“ „Социализъм за глупаците“, „Модерен социализъм“ и т.н. (Дуранкев, Б. „Приятелски капитализъм“ или „Социализъм за глупаците“. – В: „Земя“, 30 юли 2019, с. 11). Успоредно с това в САЩ се появи „Комунистически манифест“ на „разкошния комунизъм“, а другаде – „Конфуциански комунизъм“, „Модерен социализъм“ и др. По същата логика правото на свободно движение се превръща в машина за изсмукване на най-талантливите младежи и девойки, които след като са получили образование и модерни професии у нас за сметка на своите съграждани, отиват да работят за умножаване на богатствата на световната олигархия. По същия начин в името на така наречените „европейки ценности“, обвързвайки ги най-напред с някакви „съюзнически ангажименти“ на своите местни послушници, и след това без особени усилия налагат на правителства и парламенти да узаконят свободното купуване на земеделска земя от чужденци, да упражняват натиск върху открито протестиращата обществена съпротива срещу „Норвежката стратегия“, „Истанбулската конвенция“ за узаконяване на гейбракове, рекламирайки практиката на разни холивудски „звезди“, които раждат деца от един пол и след това с помощта на модерни технологии и биомодифицирани иновации ги превръщат поколение с навици и потребности, несъвместими с хилядолетни традиционни представи за различните полове. Тук се налага да споменем и „хоноруваната перверзност“, чрез упорито и шумно препоръчанато телевизионно предаване „Смени жена си“ и много други. Всичко това е резултат от налагането на капиталистическата глобализация, която се утвърждава със средствата на „евроатлантическа конспиративна диверсия“. Затова съществува и световно движение на алтерглобалисти, които приемат глобализма в неговия общокултурен смисъл, оставайки докрай привързани към принципа за „единство на многообразието“. Така, че когато става дума за съпротивата на народите срещу капиталистическия модел на глобализация, както и срещу насилственото налагане на демокрацията с осквернена семантика, винаги трябва да се реагира от позициите на истинските ценности на автентичната демокрация. Това потвърждава и мисълта на един от безупречните български демократи и хуманисти Асен Златаров, който пише: „Духът на новото време се носи от събудената за право на живот демокрация, която иска мир между народите, иска човешки живот за всички хора“. А това от своя страна е потвърждение на казаното от Платон, че „Никоя демокрация не е по-добра от качествата на хората, които я осъществяват“.

Когато се проследят внимателно метаморфозите на либерализма, неминуемо се стига до извода, че той служи като главно идеологическо оръжие на световния капитализъм срещу волята на народите да направят своя свободен цивилизационен избор. Винаги, когато става дума за замяна на капиталиистическия обществен модел със социалистически начин на живот, идеологическата конфронтация се преобразува в конспиративна диверсия, използваща „призраците на комунизма“ от средата на ХIX век. Причината затова е, че все още никога и никъде не е построен автентичен комунизъм. И добре известна максима е, че социализмът дълго време след победата на първите революционни стъпки, все още носи „родилните петна на капитализма“ и трябва да измине дълъг път, за да придобие характерните за комунизма черти. Но либерализмът продължава да атакува все още неродения комуминизъм. Дори намекът за общи черти между социализма и идеята за устойчиво развитие като „общо бъдеще“ на човечеството, става обект на оскверняване.

Това е една от причините здравият човешки разум постоянно да се сблъсква с въпрос със съдбовно значение. Той се отнася до формиращата се национална нагласа, относно носталгичните реминисценции за социалистическата епоха, от една страна, и от друга- за липсата на готовност за визия, която да отразява разумните очаквания на огромната част на нацията, която вярва в истината, че така нареченият преход през последните три десетилетия у нас и в редица бивши социалистически страни, открай докрай е опит за контрареволюция, която въпреки абсолютната си очевидност, успява да повлече част от истинските строители на социализма със същия ентусиазъм да се включи в самоунищожаването, разграбването и разпродажбата на огромното богатство от материални и духовни блага, сътворявани през годините след Втората световна война. Важна роля в това престъпно начинание играе търпеливо отгледаната от евроатлантическата олигархия нова политическа каста от ренегати и дисиденти, които се превръщат в опора на европейския и американския капитал. В появява се и интелигенция, привлечена в групата на послушни слуги на своите благодетели като грантаджии и храненици на фондации с благовидни наименования. Всеки от тези хора в една или друга степен участва в разграбването на България от самото начало на „прехода“ и сега с това богатство са в активни икономически, търговски и финансови връзки с чуждия капитал. Тези хора са истинската опора на статуквото през годините на прехода. Навсякъде десните партии от техните среди подбират своите верни съюзници и ги привличат в управлението на държавата. Чрез тях гарантират изборните си победи, с тяхна подкрепа осигуряват парламентарното мнозинство при прокарване на корпоративни и популистки закони, съдържащи в себе си корупционни механизми. Затова винаги се разкриват корупционни маневри, които накрая се оказват „законни“. Не помага и съществуването в парламента на опозиционни политически партии, нито пък президент, осмеляващ се да изразява оценки и позиции, които не съвпадат с нечистоплътните сметки на управляващите. Макар че тази дейност на президента произтича от Конституцията, подписана и от представители на сега управляващите. Управляващата днес десница полага сатанински усилия да неутрализира и дискредитира всяка проява на неодобрение на нейната политика. Три десетилетия бяха достатъчни неговите организатори и вдъхновители все по-остро да се сблъскват с дълбокото разочарование и недоволство у все повече и повече хора, които са готови за решителни действия ако се появи политическа сила, която да ги обедини и им предложи разумна алтернатива на статуквото.

Съзнавайки тази истина, ние сме длъжни да изработим ясна и общо споделена визия по въпроса: „Накъде след прехода?“ В противен случай нацията може отново да стане жертва, както преди тридесет години, когато забравяйки, че преди това все още сме живели при социализма с „рождените петна на капитализма“, заблуждавайки се, че строим комунизъм. Това е причината той да не може да разкрие докрай своя хуманен потенциал. За мен осъзнаването на тази истина, не само от тези, които ще застанат начело на властта, но и огромната част от нацията да се включи в упорита, интензивна и широкообхватна политическа дейност, за да се изгради адекватна политическа култура и съответстваща на нея устойчива визия за бъдещето на България.

Утрешна България очаква своите истински спасители. Това са тези, обединени в устойчиво и трайно единство и национален консенсус за бъдещето на онези, които останаха верни на светлите идеали, в името на които хиляди патриоти превърнаха родната земя в пантеон на подвига и саможертвата, за да пребъде една мъдра и безсмъртна мечта. Но това предполага дълбоко осъзнат духовен катарзис след всичко преживяно през последните три десетилетия, които донесоха много омерзения по адрес на строителите на новото социалистическо общество. А това означава да се учим от поуките, които са свързани не само с високите постижения във всички области на живота, но и с допуснатите грешки и увлечения, понякога стигащи до отклонение от мъдростта на учението. Социалистическото учение, често и некоректно отъждествявано с комунизма, в наши дни представлява система от глобални и универсални възгледи, които разкриват отделните негови аспекти, приложими към възможно най-широкия спектър на основните концепции за социалния, нравствения, духовно-идеологическия, естетическия и светогледния контекст, основани на хуманистични ценности с общочовешко значение.

Особено важно е в този контекст да не се забравя мъдрото послание на австрийския писател и изследовател Стефан Цвайг (1881-1942), който пише: „Една идея, която не е осъществена, не е нито победена, нито пък опровергана, една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима; тъкмо напротив, само тъй като са останали неосъществени, продължават да въздействат на всяко поколение като елемент на нравствено издигане“.

 

 

 

Източник - в. Земя
Орлин Загоров е роден е на 17 юли 1936 година в село Дюлица.  Завършва философия в Софийския университет „Климент Охридски“ през 1966 г., след което работи като журналист и преподавател. От 1967 г. преподава в Кърджали в Института за начални и прогимназиални учители, а впоследствие работи в Окръжния народен съвет. От 1980 до 1982 г. е секретар, заместник-председател и първи…