КНИГИ
Рисковете на неоосманизма

Ивайло Христов - 08 февруари 2020


Неоосманизмът и междуетническите отношения в България
Ивайло Христов, Георги Найденов, Пламен Ралчев, Кнстантин Пудин
Издателски комплекс - УНСС
ISBN 978-619-232-275-5










Неоосманизмът е радикална трансформация на вътрешната политическа система на турската държава и на нейните външнополитически преоритети. Обобщавайки, можем да кажем, че тя се изразява в:

Първо – ислямизиране на турската държавност.

През последното десетилетие е налице коренна промяна в политиката на Република Турция от кемализъм към ислямизъм. Свидетели сме на насилствена колаборация  и втъкаване на концепцията на ислямисткия османизъм на Реджеб Ердоган в светската османистка политическа доктрина  на Мустафа Кемал Ататюрк, с което съществено се променят конституционно закрепени граждански права. Очевидна е тенденция за  трайна реислямизация на съвременното турско общество. Обективността изисква да признаем, че сега, близо век от кемалистката революция и нейната рожба – турската светска държава, турското общество се връща отново в лоното на исляма. И още по-драстичното –  неоосманизмът и ислямизмът се смесват взривоопасно. Системното и последователно разрушаване на светската държава се извършва под прикритието на лицемерното спазване на култа към „Бащата на турците”, както е наречен Ататюрк.

Има и друга активна симптоматика: в пространственото изследване (679 стр.) на Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина“, името на Ататюрк се споменава едва три пъти! Това обстоятелство поражда естествия въпрос – съществуват ли в идеологията на кемализма предпоставки за реислямизация. Да, съществуват, тъй като тезата на Мустафа Кемал Ататюрк за формиране на светска турска държава скъсва връзката между религия и държава, но идентичността остава. Новата турска държава – Република Турция теоретично и практически си остава наследница на османската империя. Неоосманизмът се ражда на крилете на исляма, по две причини. Първо, това дава възможност на управляващите в Анкара да решат вътрешните си проблеми. Известно е, че с 18 милиона кюрдско малцинство, с няколко милиона алавити, без базата на мюсюлманската религия, турската общност  трудно би се сплотила. И второ, чрез исляма Ердоган се опитва да възстанови влиянието на Турция в Близкия Изток. От изявленията на управляващите в Анкара става ясно, че те смятат териториалните загуби на Турция в Близкия Изток за абсолютно незаслужени и затова използват исляма като инструмент за единение на мюсюлманите в този район.

Второ – идеологията и политиката на неоосманизма съдържа съвременен реваншизъм.

Това е несъмнено. Неоосманизмът възроди надеждите на пантюркизма, който възниква в началото на ХХ век, когато става ясно, че доктрините на османизма и панислямизма не могат да спасят Османската империя. Според идеолозите на пантюркизма, призванието му е да обедини и ръководи „огромния турски свят” от „турски народи”, населяващи териториите на редица страни от Европа, Африка и Азия.  Тоест, въвличане всички тюркски народи от Китай до Адриатика в една обща държава. Същностна заслуга на пантюркизма е дефинирането и излагането  на идеята за самостоятелна и силна турска нация. Историческият преглед на неговата идеология позволява да обобщим,  че пантюркизмът от своето зараждане в началото на ХХ век има агресивен, експанзионистичен характер. С това той се превръща в удобна отправна точка на неоосманизма. Видимо е, че президентът Ердоган провежда политика както на неоосманизъм, така и на пантюркизъм. След смъртта на Кемал Ататюрк, който налага доктрината „мир в страната, мир в света“, до ден днешен Турция не се е отказвала от пантюркизма. Още в края на 30-те години страната излиза от орбитата на кемализма, а след края на Втората световна война, благодарение на мощната финансова, военна и политическа помощ от САЩ,  тя става геополотически фактор.

Трето – неоосманизмът открито отправя заявка за преосмисляне на евроатлантическата ориентация на Турция. Ето защо идеологията и политиката на неоосманизма е израз на несъгласието на новия турски елит да бъде „послушен изпълнител“ на  решенията на американския англосаксонски и американския еврейски елит. Израз е още и на нарасналите имперски амбиции на турския елит. Защото като всяка нова национална буржоазия и турската буржоазия се стреми към икономическа експанзия в съседните и по-отдалечени територии. Съответно тя се нуждае от гаранция за сигурността на своите инвестиции. А такава гаранция е политическата и военната мощ и подкрепа на нейната държава. Интересите на новата турска буржоазия, стремежът й да се възползва от ислямските анклави в териториите на бившата Османска империя, като опорни точки за своята икономическа експанзия са важен фактор за утвърждаването на идеологията на неоосманизма в съвременна Турция. Това виждане има и историческа обосновка. За неоосманизма особено значение има тезата, според която половинхилядолетното владичество на османските турци е най-продължителният период на стабилност и единство на Балканите, раздирани преди XV в. от ожесточени противоборства. За Ахмед Давутоглу османската история е най-успешна за балканските народи, тъй като осигурява в значителна степен спокойствието и сигурността на своите поданици, в сравнение с други империи и кралства. Доколко това твърдение отговаря на истината е отделен въпрос, но така или иначе многовековното османско управление на Балканите се оценява нееднозначно от съвременната наука, а в историческата памет на самите балкански народи то е оцветено в негативна светлина.

Доктрината и политиката на на неоосманизма еволюират, подлежат на корекция с оглед на променящата се вътрешно и външнополитическа конюнктура. Въпреки идейната си близост би трябвало да правим отчетливо разграничаване на неоосманизма на Реджеп Ердоган и този на Ахмет Давутоглу. Става дума за две несъвпадащи съвсем формули на неоосманизма.  В ердогановия вариант има далеч повече място за турските национални интереси, които не всеки път съвпадат с американските както в Близкия Изток, така и на Балканите. Точно в това разминаване между Анкара и Вашингтон в геополитическото пространство има припокриване на руските и турските интереси.

Какви рискове за България генерира неоосманизмът?

Проблемът тръгва от обстоятелството, че страните с които Турция граничи не виждат в нея източник на сигурност, а точно обратното, тя е разглеждана като извор на заплаха. И въпреки, че официална Турция е обявила политика на „нула проблеми“ със своите близки и по-далечни съседи има неща, които ни карат да бъдат нащрек. Такова е например обстоятелството, че идейната база на управляващата Партия на справедливостта и развитието са именно идеите и принципите на организацията „Мюсюлманските братя“. Множество експерти възприемат президента Ердоган като най-влиятелният политик в света, изповядващ идеологията на „Мюсюлманските братя”. Стремежът на днешните управляващи в Анкара е да създадат Велика Турция, използвайки малцинствата в района. Например разпространението на „турската енергия“ към Южна България, където живее значително турско-мюсюлманско малцинство. То е с тенденция да достигне 20% от цялото население на страната, на фона на ниската раждаемост на българското християнско население, спрямо възпроизводството на турци, роми и помаци. Тази раждаемост непрекъснато се свива, факт, който се забелязва и в Гърция, и в Сърбия.

Жизнена потребност е да се спре процесът на турцизиране на българското мюсюлманско население в Родопите и Пиринския край. Обществена необходимост е наличието на постоянна и непоклатима позиция в отношенията ни с Турция. Нейната основна цел трябва да бъде приобщаване на българските турци към българската нация, а не използването им за антибългарски стремежи.

 

 

  Ивайло Христов е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1995). Започва научната си дейност като докторант в Института по литература към БАН. През 2001 г. е „доктор по филология“ и става научен сътрудник I степен, а през 2009 г. старши научен сътрудник II степен. Четири години (2005-2007, 2014)…