Наскоро преглеждах стари мои записи и се натъкнах на това, което следва.
Историята е от 60-те години на миналия век. Военноморска база Варна е запълнена с бойни и спомагателни кораби, подводни лодки, тилови и всякакви осигуряващи служби. През деня офицери, старшини, матроси шетат нагоре-надолу – провеждат се корабни учения, поддържане на материалната част, товарене и разтоварване на торпеда и боеприпаси – всеки натоварен със своите грижи и задължения. Вечер базовият район поутихва, дежурните смени носят задълженията си по корабите и щабовете. Време за малка почивка и развлечение на матросите и старшините, останали в казармите. Политическите възпитателни органи се грижат в тези часове да осигурят филми или други забави за хората; да оставиш матросите, затворени от външния свят, сами с мислите и желанията си не е разумно. Понякога тези желания непреодолимо повеждат човека през оградата към града, приятелката, ресторанта, което освен, че е грубо нарушение, но и понякога има много нежелателни последствия за измислилият подобно приключение. Така че вечерните филми си имаха своя смисъл, освен като просветно мероприятие, но и като превантивна мярка срещу нарушенията. Киносалонът се намираше в края на казармата на дивизиона за охрана на водния район. По време на прожекциите често влизаха закъснели зрители, някои излизах за някакво служебно задължение или поради безинтересния филм. От време на време се чуваха коментари на някоя целувка или по пикантна сцена. Изобщо, както се полага в такава обстановка и млади зрители.
По време на една такава прожекция се разиграва следният епизод. Филмът се върти, седнал на крайния стол в реда, матросът от стария набор Иван гледа внимателно и си чопли семки. Вратата на салона се отваря, за миг нахлува светлина отвън и отново пред очите на Иван се понасят героите от филма. Неочаквано зад гърба му се чува грубият глас на човек, когото матрос Иван не познава, нито вижда в тъмнината:
– Премести се бе, новобранец!
Двойната обида Иван не може да прости: нито е новобранец, нито някой може да му вземе мястото. Преди да е разбрал кой има тази претенция, той на висок глас извиква:
– Що не отидеш да си ….майката,- знайно е за какво става дума.
Мичман Петров завърта ключа на осветлението, зрителите гръмогласно зашумяват, започва нов филм.
– Ти кого псуваш? Аз тази работа няма да я оставя така. Ще те вкарам в ДЦП, да знаеш. Ще рече дисциплинарна рота за изтърпяване на по-леки присъди.
Старият матрос Иван прави опити да оправдае казаното: не видях, не разбрах, но мичманът остава непреклонен. Оскърбено е неговото лично достойнство и мичманското звание.
По нататък нещата тръгват по каналния ред. Образувано е дело за оскърбление на старши по звание. По онова време подобни процеси се организираха на територията на поделенията, базите в присъствието на всички военнослужещи. За назидание, възпитание и укрепване на войнската дисциплина, така казваха.
Съдът по насроченото дело заседаваше в същия киносалон, където ищецът бе оскърбен . Обстановката не е като в истинските съдебни зали с Темида с везните, но фактът, че тук заседава военен съд респектираше и караше присъстващите да си шушукат на ухо.
Военните съдии, с чувство на достойнство, полагащо им се по длъжност, заеха местата си зад масата, застлана с червена сукнена покривка. В страни от едната страна на масата, зад друга масичка, седна прокурорът. От другата страна, срещу него зае местото си адвокатът на подсъдимия, млад симпатичен мъж на около 35 г.
Майорът, председателстващ съда, откри заседанието. Военният прокурор разказа за обстоятелствата на случилото се, позова се на членове и алинеи от уставите и наказателния кодекс, които обвиняемият е погазил, уронил е престижът на по-старши по звание и достоен за уважение мичман; разпростря се върху недопустимостта на подобни деяния, които не само са несъвместими с уставите, но подкопават бойната готовност на флота и застрашават сигурността на държавата!? Предвид на горното прокурорът поиска подсъдимия да бъде осъден на … години затвор. Работата ставаше много застрашителна. В залата настъпи мъртва тишина.
Съдията даде думата на защитника на подсъдимия. Преди да започне защитната пледоария адвокатът помоли съдията да му разреши да зададе един въпрос на ищеца.
– Мичман Петров, бихте ли повторили думите, с които подсъдимият ви е оскърбил?
– Отговорете, отсече съдията.
– Каза: „Що не отидеш да си…таковаш майката“.
– Отговорете точно какво ви каза!- нареди съдията.
Мичманът повтори думите като запълни цензурните многоточия.
Адвокатът поблагодари за отговора и започна речта си. Изрази съгласието си с недопустимостта от нарушението на субординацията, от необходимостта от здрава дисциплина във въоръжените сили и накрая внимателно вмъкна две обстоятелства, които, според него, обясняваха реакцията на подзащитника му и са предизвикали казаното от него.
Първото беше грубостта, с която мичман Петров се е отнесъл към нищо не подозиращия в тъмнината матрос Иван. По нататък адвокатът продължи:
– Втората подробност, върху която искам да обърна вниманието на почитаемия съд е следната: моят подзащитен не е казал нищо оскърбително по адрес на майката на мичман Петров. Това самият той потвърди в отговора на моя въпрос. Подсъдимият е предложил на самия него да се възползва от майка си както намери за добре. Ако той, имам предвид Петров, се е възползвал от предложението, съдът следва да предяви обвинение срещу него. Матрос Иванов няма нищо общо с това.
Залата зашумя. Председателят бързо закри заседанието, нареди залата да се изпразни и свика съдиите на съвещание.
Час по-късно съдията обяви решението на съда: матрос Иванов е невинен по чл…, алинея… на Наказателния кодекс. За нарушаване реда в залата по време на прожекция на филм да се накаже по дисциплинарен ред.
Не ми е известно до края на службата на матрос Иван никой отново да е поискал да отнеме мястото, на което той обикновено сядаше от време на време да гледа кино.
Бележка: Случаят е истински. Имената – измислени.
Сам по себе си случаят не е от кой знае колко голямо значение, че да бъде предложен за обществено обсъждане. Но той събуди в мен необичайни асоциации: години наред две държавни институции са в подобен диалог: едната упорито оспорва местото и правата на другата. Разбира се, че съдът на обществото осъжда брадясалото самочувствие и претенциите за всепозволеност. Но това не намалява неудобството, което изпитва всеки от нас при поредния опит да се отмести „матрос Иван“ от местото, което му се полага по закон.
