Странни откровения прозвучаха на наскоро завършилата Мюнхенска конференция по сигурността. Президентът на конференцията Волфганг Ишингер обяви като официална темата „Беззападност“ – една своеобразна провокация на въпроса: „Слиза ли Западът от световната сцена и как да бъдат опазени евроатлантическите ценности?“ Последвалите дискусии демонстрираха липсата на единство по най-болезнените проблеми на общата солидарност, деликатно характеризирани от докладчиците като „криза на идентичност“.
„Европа се превръща в континент, който не вярва в своето бъдеще“ бе категоричното изявление на френския президент Макрон. Претендентът за европейски лидер се оказа в твърде разкрачено положение, стремейки се едновременно да седне на два стола – да ругае агресивната Русия и да пледира за независима от САЩ европейска стратегия и отбрана, която да осигури на Стария свят суверенитет по всички направления – търговия, технологии, енергетика и военен потенциал. От друга страна той отдава дължимото за ролята на Москва в глобалната сигурност: „Политиката спрямо Русия не е само трансатлантическа, тя трябва да стане наша европейска. Санкциите не донесоха нищо позитивно.“
Президентът на Германия Валтер Щайнмайер, който не може да бъде заподозрян в цитиране на тезиси от руската пропаганда, изказа съмнения, че сегашната президентска администрация на САЩ отхвърля идеята за международна общност. „Америка иска да бъде отново велика, но за сметка на своите съседи и партньори.“ Ако преведем тази позиция от дипломатичния немски на прагматичния български език, това означава, че докато САЩ основаваха величието си чрез диктат в бившия двуполюсен, а по-късно еднополюсен свят, Европа получаваше облаги от това. Сега нейните презокеански партньори се мъчат да я ограбят наред с останалите зависими страни. За какво ни е такъв Запад, в който нашият Голям Брат се опитва да вземе и от нас?
Очевидно, такъв „колективен Запад“вече става неприемлив дори за водещи европейски страни. Основателят на най-голямата политконсултингова компания Eurasia Group Ян Бремер даде израз на общия дух на конференцията: „Глобалният ред начело със САЩ вече е минало. И няма да се върне.“ Приглася му и германският външен министър Хайко Маас: „Завършва ерата, когато САЩ бяха вездесъщият глобален шериф. Бъдещето на Близкия Изток вече ще се решава в Астана или Сочи.“
Повратът в отношенията Вашингтон – Париж – Берлин се дължи на това, че възможностите на САЩ да решават проблемите си за сметка на страните извън „колективния Запад“ вече не са същите. Изостриха се структурните икономически проблеми – огромен държавен дълг към целия свят, комбиниран остър дефицит на търговския баланс и бюджета. В тази светлина опитът на Вашингтон да принуди ЕС да плати 380 млрд. щ. д. за издръжката на НАТО (преимуществено за финансиране на американската армия) е не толкова следствие от внезапно пробудила се алчност, колкото търсене на приемлив изход от положението. Подобна логика можем да открием в търговската война на Тръмп с общността, усилията му да задуши европейския Airbus и заплахата с нови тарифи за немските автопроизводители. Всичко опира до спешната необходимост да се спасява собствената икономика, за която Тръмп налага свои правила както за Брюксел, така и за Пекин. По тази причина уютният американоцентричен свят, оплакван от европейските лидери в Мюнхен, няма да се завърне.
Държавният секретар на САЩ Майк Помпео се опита да разсее европейския песимизъм относно отстъплението на Вашингтон. „Смъртта на трансатлантическия Алианс е силно преувеличена. Ще побеждаваме заедно.“ Забавното в цялата тирада бе във фактологическите отклонения от реалността, ясно открояващи се на фона на резултатите от американските усилия в сирийско, севернокорейско, кримско и иранско направление.
Традиционната американска реторика за всички международни проблеми да се обвиняват Русия и Китай вече не действа. В новия контекст лидерите на Евросъюза започват да оценяват с други критерии факторите, определящи тяхната външна политика – евроатлантическата солидарност и икономическата целесъобразност. Рейтингът на съгласието с Вашингтон постепенно отслабва за сметка на собствения икономически интерес. Европа вече се опитва да отстоява собствени позиции, отказва да блокира Северен поток-2, подготвя въвеждане на данък за американските интернеткомпании на територията на общността, демонстрира готовност да сътрудничи със санкционираната от американците Huawei, заплашва с нови тарифи и санкции, ако американците се опитат да задушат европейските авио- и автоконцерни. Но за самостоятелна политика и инициативи извън границите на Съюза силите и волята на Берлин и Париж все още не достигат.
„Отклони ли се Запад от пътя, заблудихме ли се?“, запита от трибуната ръководителят на Евроатлантическия Алианс Йенс Столтенберг. Той посочи като висше благо за Европа разполагането на американски войски на източните граници на Евросъюза. В негова подкрепа министърът на отбраната на САЩ Марк Еспер призова европейците да се готвят за „конфликти с висока интензивност“. Вашингтонските чиновници не скриха своята тревога не толкова от прословутата „беззападност“, колкото от действията на Китайската комунистическа партия, която по техните думи представлява „огромен риск за идеологията на Запада“. Лидерът на демократите в Конгреса Нанси Пелоси обвини Китай в „износ на цифрова автокрация“, а основните заплахи за Америка бяха градирани така: Китай, Северна Корея и Иран, Ислямска държава. В отговор френският външен министър Льо Дриан призова за продължаване на диалога с Москва по въпросите на сигурността.
Ролята на Европа в бъдеще? Вчерашната аксиома на световната политика днес неусетно се превърна в тревожен въпрос. Първите плахи опити на търсещите самостоятелност европейски лидери, възпяваните от поети „мрачен германски гений“ и „остър галски ум“ вече започват да подсказват, че пътищата към Обединена Европа неминуемо ще минат през Москва и Пекин.