АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Размисли след Мюнхенската конференция за сигурност

Валентин Радомирски - 20 февруари 2020

Тази година конференцията за международна сигурност в Мюнхен беше много интересна и по-различна от предишните години. Трябва да се отбележи, че част от участниците приеха със скрит сарказъм темата „Светът без Запада“, която организаторите дешифрираха с формулировката „Все по-малко Запад в света и в самия Запад“.

Темата за „залеза на Запад“ в контекста на формирането на „многополюсен свят“ се експлоатира отдавна. Преди година темата на Мюнхен беше „Големият пъзел: Кой ще вземе частите?“, а преди две години – „Post-Truth, Post-West, Post-Order“ (Пост-истината, Пост-Запада, Пост-порядъкът). Но подобна формулировка на въпроса и подобен обрат при това точно в сегашния момент беше „предсказан” още от Бжежински в „Голямата шахматна дъска“, която се появи, през 1997 г., тоест преди четвърт век. Тогава той написа че:

„В краткосрочен план (пет или около пет години) Америка е заинтересована да поддържа и да укрепва съществуващия геополитически плурализъм на картата на Евразия … за предотвратяване създаването на враждебна коалиция, камо ли държава, способна да отправи предизвикателство.

В средносрочен план (до 20 години) гореспоменатото трябва постепенно да отстъпи място … на появата на все по-важни и стратегически съвместими партньори, които под ръководството на Америка биха могли да помогнат за създаването на трансевразийска система за сигурност, обединяваща голям брой държави.

В дългосрочен план (над 20 години) всичко по-горе казано трябва постепенно да доведе до формирането на световен център способен на истински споделена политическа отговорност.“

За „многополюсен“ свят, като този, който вече е на прага ни, се заговори широко преди пет години, т.е. според Бжежински, в края на „средносрочната перспектива“. И точно в контекста, в който той предложи: „… Геополитическият плурализъм не е самоцел, а средство за решаване на средносрочната задача.“ Тоест, под прикритието на многополярността, да бъдат консолидирани съюзниците на Америка, издигайки ги в собствените им очи до нивото на „субекти на многополярността“ в системата за сигурност в Хартленда, контролирана и реално управлявана от същата тази Америка. И доколкото САЩ не са евразийска сила, то спрямо Евразия тази система има характер на външен контрол, или по-скоро, тя копира добре познатия британски модел на „блестяща изолация“ или манипулиране на континенталните противоречия. „Англия няма постоянни приятели и врагове, Англия има постоянни интереси“ – според принципа „разделяй и владей“. Това е класиката от премиера Хенри Палмерстън.

Тази година конференцията в Мюнхен показа две неща. Първо: изпълнението на плана на Бжежински, понастоящем е в етап на преход от „средносрочна“ към „дългосрочна“ перспектива. От гледна точка на западните елити е време да се преобразува американското и като цяло западното лидерство от публична видимост в сенчеста, маскирайки го като глобален център на споделена отговорност. Когато Бжежински пише своята книга, той не импровизира, а още изначално поставя представения план върху солидната институционална основа на „тристранния“ процес, олицетворяван от Тристранната комисия – обединението на елитите на трите „световни региона“, система, която той самият създаде като първия й директор и беше председателствана (по-точно президентствана) от Дейвид Рокфелер. Предполагаше се, че три региона – Северна Америка, Западна Европа и Япония – ще се разширят в резултат на разпада на СССР. Като съветската европейска част бъде включена в един разширен „европейски регион“ (последният към момента на писането на книгата вече се беше разпространил в бившето съветско източноевропейско стратегическо поле), а азиатската част на бившия Съюз – в Азиатско-тихоокеанския блок, който се появи няколко години по-късно. Ролята на локомотива на този сектор за тристранна интеграция беше отредена на Япония, тъй като възхода на Китай – от обединението с Хонконг и Макао до навлизането на западните пазари – през онези години се провеждаше под строгия контрол на САЩ и Запада и първите независими стъпка бяха открито предприети от Пекин едва по време на кризата от 2008-2009 г. Тогава Китай първо се отказа от американската формула G2 („Големите две“), а след това заедно с Русия спря дефолта на долара, който щеше да даде старт на проекта за глобално преформатиране.

Вторият важен извод от сегашната Мюнхенска конференция, е че западните концептуални кръгове все по-ясно осъзнават, че няма да има проамерикански „световен център“ в етапа на преход от „средносрочната“ част на проекта към „дългосрочната перспектива“. И че нито Русия може да бъде унищожена, нито Китай може да бъде контролиран по начин, който да приведе в окончателна форма европейския и азиатския блок на „тристранния“ процес. Това намери отражение в изказването на шефа на Пентагона Марк Еспър в навечерието на Мюнхен за „ревизионистичните сили“ – Русия и Китай, които „се опитват да пренапишат международния  ред и норми, нарушавайки суверенитета на своите съседи, неголеми държави“. Тази констатация беше съчетана с призив към европейците да се „подготвят за конфликти с висока интензивност“. На което Москва и Пекин възразиха, че „напротив, правилата на играта се променят само от Вашингтон, който не се съобразява със съвременните реалии“.

Прозира идеята, че формулата „Бжежински” за „световен център на споделена отговорност” от самото начало е била камуфлаж на еднополярност, начело на която обаче не са САЩ като държава, а сенчести центрове на властта, които, „завладявайки” американската държавност, биха  защитавали от нейно име корпоративни и частни интереси. Тоест от името на т.н. „дълбока държава“, съществуването на която днес е „всепризната тайна“. Официално приемайки тази формулировка, Русия и Китай не бързаха публично да разпространяват, че инвестират в „многополюсност“ със съвсем различно, алтернативно съдържание. Дори само защото един наистина многополярен свят не е единна система от институции, а толкова на брой независими, конкуриращи се институционални системи, колкото са и полюсите в него. И именно поради наличието на свои собствени институции, които осигуряват функционирането на валутните, търговските и финансовите системи, както и създаването на собствени технологии, включително военни, всеки такъв полюс е в състояние да издържи не само на всеки друг, но и на коалицията от всички останали срещу него. А сегашният глобален модел и неговата обвързаност с МВФ, СТО, Г-20, Съвета на Европа и ОССЕ е „световен център“ и в него няма абсолютно нищо „многополюсно“.

Поради това Москва и Пекин сваляха постепенно маските на съгласие с митологията за „световния център“. Този процес навлезе във видимата си фаза със създаването на първите алтернативни институции – ШОС, Азиатската банка за инвестиции в инфраструктура (AIIB), Новата банка за развитие (НБР) на БРИКС. В частност именно в противотежест на ШОС бе стартиран проекта за американско Индо-Тихоокеанско партньорство (ИТП), който по същество е „Източното НАТО“, даващо на Индия възможност да маневрира между „тристранните“ и евразийските „континентални“ процеси. От което в Делхи с удоволствие се възползват.

Западът е пред дилема. От една страна, машината на „дълбоката държава“ е набрала инерция и й е трудно да се спре, дори когато осъзнава, че се движи към пропаст. От друга страна, с помощта на фактори като Доналд Тръмп и Brexit, тя все пак се опитва да забави темпото и да се върне назад към изходната позиция в навечерието на прилагането на „средносрочната“ перспектива. За да отстранят грешките от системния провал, на Русия й бяха наложени редица санкции, а на Китай – търговска война. Но и тук разчетите на „дълбоките“ елити като че ли не се оправдават. На Тръмп му се наложи да преговаря с Пекин. Може  и да е в името на успеха му на предстоящите избори или за да отклони общественото внимание от проблемите със Северна Корея, където така се случи, че изглежда, че не Тръмп използва Чен Ун, а Ким – Доналд. Що се отнася до Москва, речта в Мюнхен на Макрон, отразява цялата дълбочина на европейската и като цяло на западната дезориентация. Американската дипломация е в трудна ситуация. От една страна, на европейските спътници на НАТО не бива да се дават повече поводи за съмнение в непоклатимостта на „хегемона“; оттук и приповдигнатия мюнхенски оптимизъм на Майкъл Помпео – той не може публично да обяви, че „тристранният“ процес е спрян за „рестартиране“, особено след като никога не е обявяван открито. Въпреки че не е и опровергаван. Помпео защити глобалната роля на Съединените щати и отправи критики към Русия и Китай, като според него, Западът ще спечели. Той отхвърли критиките на Германия, че Съединените щати са се отдръпнали от глобалната сцена. В речта си преди това германският президент Франк-Валтер Щайнмайер обяви, че Съединените щати, редом с Русия и Китай правят света по-опасен. Американският държавен секретар се противопостави на твърдението, че „Съединените щати отхвърлят международната общност. Тази сутрин съм тук да ви кажа фактите, защото този цитат не отразява реалността. Щастлив съм да ви кажа, че смъртта на трансатлантическия съюз е сериозно преувеличена. Западът печели, печелим заедно“. Като добави, че „американците не се отказват от световно лидерство“.

На следващия ден отговор на тезите на Помпео прозвуча в речта на френският президент Макрон. Основното в нея, ако се абстрахираме от ритуалната антируската част, бе за необходимостта от диалог с Русия, за да се избегне най-лошото. „Политиката в руското направление не е трансатлантическа политика, а собствена, европейска“, беше основното послание, адресирано от Париж към Москва. Отговорът дойде от заместник-министъра на външните работи Александър Грушко. При три условия:

  • Промяна в политиката на ЕС: преглед на петте принципа на бившия специален представител Федерика Могерини [1], описани като „невразумителни“;
  • Корекция на политиката на НАТО: спрете „възпирането“ и възстановете предишните формати на сътрудничество. Т.е., най-общо казано, никакви провокативни учения и всичко останало подобно;
  • по-малко марионетна зависимост и повече независимост от САЩ на европейските лидери.

От друга страна, както е известно Макрон е рожба на „клана Ротшилд“, който разбира, че „нещо“ май много „се обърква“ щом англосаксонците започнаха да се отдалечават от Европа, отдръпвайки се от нея зад Ла -Манша, а това „мирише на барут.“ Вече са го преживявали – през 1914 г. и през 1939 г. А сега се задават и априлските учения на НАТО, които ще се провеждат на територии на съюзниците на САЩ от Източна Европа, проявяващи все повече различия със „старата Европа“. „Конфликтите с висока интензивност“, неслучайно споменати от Марк Еспър, усилват съмненията в тази посока. Към това можем да отнесем и евентуалните подозрения в западноевропейската част защо Помпео обеща един милиард долара в подкрепа на проекта „Триморие“. Както вече съм споменавал, този проект в своята същност е създаването в Източна Европа на „защитна стена“ между Западна Европа и експанзията към нея на Китай и Русия. С охрана на „стената“ от САЩ. Но това заплашва с увеличаване на разногласията „изток-запад“ в ЕС. И ще постави държави като България пред извънредно трудни геополитически избори. И то доста скоро.

Историческото значение на „Мюнхен 2020“ е, че прехвърли концептуалната дискусия за бъдещето на света от сенчестото задкулисие в публичното пространство. От субективна гледна точка това трябваше да бъде направено отдавна, но обективните условия явно са узрели едва сега. На предупрежденията към Запада, чиято квинтесенция в Мюнхен бяха американските твърдения за „действията на Китайската комунистическа партия“, които представляват  „големия риск за западната идеология“, външният министър на Китай отвърна, че Пекин никога няма да се съгласи да копира западния модел и нито ще се намесва в делата на малките държави, нито ще обвързва подкрепата им с допълнителни условия.

Голямата и трайна заслуга на тазгодишния Мюнхен е, че „стратегемата на триъгълника“ се приема и за нея се говори официално и публично. Осъзнаването на собствените грешки относно реалността е първата стъпка към коригирането им.

[1] Принципите на Mogherini: 1) Изпълнение на условията на споразумението „Минск-2“ в Украйна; 2) Укрепване на отношенията със страните от „Източното партньорство“ и страните от Централна Азия; 3) Укрепване на устойчивостта на ЕС, включително намаляване на зависимостта от Русия в енергийния сектор; 4) Възстановяване на сътрудничеството с Русия в „някои избрани области“, например Иран или проблемът с КНДР; 5) Подкрепа за развитието на гражданското общество в Русия и „подкрепа за контактите между хората и обмена“.

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния.…