Вчера докато гледах затаилите дъх хора, как слушат българския президент, в съзнанието ми изплува един момент от историята ни. Ужасен момент…

След Ньой, след двете национални катастрофи,  отчаяният ни народ плачейки се втурва по софийските улици да търси утеха. Естествено, отива при дядо Вазов – духовния патриарх на България. Тогава народът ни е загубил вяра във всичко − след тежките и гладни години на трите войни, които България води за националното си обединение; след свидните жертви, останали непогребани по бойните полета, след хилядите сираци и почернените невести… И всичко това в името на идеал, след който българите никога вече не сме имали друг!

След некрологът, наречен Ньойски договор, на този идеал, хиляди софиянци се струпват пред дома на Иван Вазов за да потърсят надежда, че България пак ще я бъде, а дядо Вазов през сълзи, за да убеди и успокои народа, а и самия себе си, произнася като върховен жрец на българския род думите – заклинание: „Жив е Българския Бог!“

След тези 30 години Преход. След огромните жертви. След опоскването на Родината. След, след, след…

Пак стояхме на една знаково за българите място – лобното място на най – великия българин и чакахме утеха… Чакахме да ни се каже отново „Жив е Българският Бог!“.

Аз чух  надеждата. Тя прозвуча като клетва… Мисля, че много я чуха…

Трябва ни вяра и отърсване от вцепенението, в което се изгубихме през последните години.