АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Миграцията като оръжие и моралът в политиката

Симеон Николов - 03 март 2020

ЕС отново е напът да направи грешен ход в миграционната си политика, доколкото въобще има опити за такава. Дефицитът на експертиза в управляващите и усилията на премиера ни да се впише със свой принос в решаването на актуалната кризисна ситуация, опирайки се на погрешна в основата си позиция на лидери като Ангела Меркел, ни тласкат

към задълбочаване на проблемите,
а не към решаването им

Използваните от президента на Турция методи на изнудване внасят отново разделение в Европа, но вече в ситуация, различна от тази през 2015 г. Разликата е в много по-слабата подкрепа за опита да бъде формулирана една неефективна и погрешна мигрантска политика. Страните  възприемат и продукта на мултикултурализма, какъвто е Глобалният пакт за миграция,  като форма на диктат.  Разраства се чувството, че се отнемат демократични права за сметка на други интереси.

По-различна е днес ситуацията и в отношението към Турция и сегашното ѝ президентско управление. Зад официалната политическа подкрепа от Европа има силно скърцане със зъби. Особено след опита на Ердоган да ни въвлече  във война, който бе туширан – поне външно – на срещата на НАТО на 3 и 4 декември 2019 г. в Лондон.  Моралът на държавник, който си позволява да изнудва и заплашва ЕС и отделни държави с мигрантска вълна, отдавна бе осъден. Но днес още по-скандална е двуличната политика на президент, който се възползва от нещастието на хората, за да ги тласне към авантюрата да атакуват границите, лъжейки, че те са отворени. Всичко това – за да постигне ефект от сплашването на европейските политици и да изтръгне финансови помощи от тях. Прави го при това по елементарен начин, който не може да заблуди и средно интелигентен политик в Европа. Защото веднага стана ясно, че сред организирано изпратените „бежанци“ няма нито един от Идлиб.

Аргументът на премиера Бойко Борисов за бежански центрове, изнесени извън територията на ЕС и финансирани от нас, е приемлив по принцип. Тази идея се защитаваше още преди години както в ЕС, така и от български експерти. Но не и при условията, създадени от Ердоган днес – в окупирани от турската армия и придружаващите я джихадистки наемници провинции на съседна държава, в нарушение на международното право. Защото, ако финансираме неговите планове, ставаме съучастници в извършеното етническо прочистване, в брутални убийства, турцизиране, икономическо експлоатиране и най-вече в подпомагане на четирите терористични организации в Идлиб. Най-голямата от тях – „Хайат Тахрир ал Шам“, произлиза от „Ал Кайда“, а в другите се подвизават бойци от „Ислямска държава“. Не случайно Турция в момента е в международна изолация. Ако ѝ помагаме да излезе от тази изолация, то трябва като Европейски съюз  да получим  насреща много по-различни признания, промени и конкретни действия.

Затова решението на  проблемите в сегашната ситуация не е да се  предоставят огромни финансови помощи на Турция (и досегашните два транша по 3 млрд. евро потъваха в по-голямата си част, а споразумението с ЕС действаше незадоволително, справка – Гърция). Това само би задълбочило зависимостта от прищевките на Ердоган да разширява влиянието и ролята си в Сирия по начин, несъответстващ на международното право и демократичните норми.

В продължение на няколко години ЕС не съумя да създаде обща стратегия и поведение. След като грешката е очевидна, трябва поне

да се отнеме лостът за контрол на миграцията,
който ЕС  подари на Ердоган

И Брюксел сам да се заеме, като премахне ембаргото над Сирия, държавите възстановят дипломатическите отношения, а ЕК разработи и участва в международно финансиране за възстановяване на разорената от войната държава. Т.е. не да се делегират правомощия на Турция, а да се провежда собствена европейска политика по отношение на Сирия и възстановяването ѝ. Тя трябва да бъде придружена с изисквания за защита на всички християни, друзи, алавити и кюрди в близкоизточните страни и Турция. Необходимо е също така да бъде осъдена практиката  държавите да подкрепят и използват терористични организации, за да решават силово свои външнополитически амбиции.

Не центрове, за каквито говори премиерът Борисов, а сигурност трябва да бъде изнасяна за страните, от които се поражда миграция към Европа. А това означава в тези страни, но и в транзитните за мигрантите страни, да се изграждат структури за сигурност.

Вместо това обаче се очертава предстоящ натиск върху източноевропейските държави да приемат всички мигранти, без разлика между бежанци и икономически мигранти, като се поставя и предварително условие за сваляне на Асад от власт в Сирия. При досегашното безкритично туземско преклонение на България, няма да е изненадващо каква позиция ще заемем.

От друга страна, като че ли не си даваме сметка, че в резултат на досегашната си политика ЕС не е факторът, който може да въздейства за решаване на проблемите в Близкия Изток, сред които е и приключването на войната в Сирия.

Ако  търсим международна подкрепа,
тя би трябвало да включва Вашингтон, Москва и Брюксел

Не трябва да се преувеличава значението и на Frontex, макар че председателят на ЕК г-жа Урсула фон дер Лайен обеща да бъдат изпратени представители в Гърция и България. Въпреки че недостигът на кадри във  Frontex все още надхвърля 5000 души, задачите му бяха разширени и с такива срещу престъпността и тероризма, а предложенията за помощ включват най-вече  експерти по фалшиви документи и подпомагане при масов мигрантски поток. От докладите им обаче е видно, че контролират повече дали не се отнасяме грубо с мигрантите (справка – интервюто на директора на Frontex Fabrice Leggeri в седмичника „Ди Цайт“ от 19.02.2020 г.), а не представляват  реален потенциал за възпиране на мигрантите.

Разпространяваните от някои организации и политици твърдения, че  „в момента възможностите ни да  приемаме бежанци са много високи“ и сме можели да устроим, нахраним и осигурим 10 000 души, са наивно доброволно влизане в клопката на една провокация от страна на Ердоган. Същевременно това е и сигнал към трафикантите, подобен на призива на Ангела Меркел през 2015 г. в стил „Елате хиляди младежи“. Авторите на подобни призиви не са ли наясно, че автоматично се задейства правилото за „първа страна, в която е влязъл бежанецът“, съответно задължението да поемем всички грижи за него или да ни го върнат, ако успее да продължи за други страни?

Трябва да признаем, че инициативата на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателя на Европейския съвет Шарл Мишел да се запознаят на място с обстановката на гръцко-турската и българо-турската граница е похвална. Те обаче трябва да се заемат не с последиците, а с корените на проблемите.  Г-жа Урсула фон дер Лайен каза, че са провели „разговор за стратегическия подход, който предприемаме по отношение на миграцията и как да работим с Турция в региона“. Дано зад думите ѝ действително да стоят „стратегически“ оценки като основа за решения. От заявената преди това от премиера Борисов  готовност да инвестираме, т.е. да се съгласим с исканията на Ердоган, обаче можем да предположим, че  едва ли става дума за „стратегическа“ промяна, а само за по-нататъшно обвързване и зависимост.

Не са ни необходими помощи от ЕС,  за да строим  лагери и да се грижим за „псевдобежанци“ (като тези, които днес са в Одрин, защото в Турция война няма), а цялостна реалистична политика на ЕС по мигрантския проблем, чийто сегашен цикъл ще продължи с нарастваща интензивност през следващите 15 години. А международната общност трябва да вземе в собствени ръце възстановяването на Сирия.

Симеон Николов е български дипломат, заместник-министър на отбраната през периода 2005-2008 г. Завършил е Техническия университет, Дрезден, ГДР. Работил е в Министерството на външните работи, има 2 мандата в Германия - в посолството в Бон и в дипломатическото бюро в Берлин. Достига до длъжност съветник в дирекция „Координация и анализи“. Работил е като главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов (2003-2005). Член е на Управителния съвет на…