АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Третомартенски дебати

Румен Попов - 04 март 2020

Много години, повече от двадесет, около и на 3 март забравени политици и учени историци повеждат дълбокомислени дебати: „Що за празник е това и празник ли е изобщо?“. И тази година не беше изключение.

Предаванията на БНТ „История Бг“  на 2 март и предаването за култура сутринта на Националния празник бяха посветени на този проблем. Един през друг историци от университети и БАН цитираха исторически документи от архива на турската империя, които още преди Санстефанския договор − то ли със създаването на екзархията, то ли с ферманите на султана − легитимират българите като народ, определят териториите, на които този народ битува така, че би могло и там да се потърси датата на националния празник. Не е казано, но намекнато като вариант, между другото. От друга страна се споменаваха договорки  на Руската имперска дипломация с другите велики сили , в които България в Санстефанските граници съществува само в главата на граф Игнатиев. По нататък се изказаха мисли, че  Руско-турската война не е освободителна, а преследва имперски цели и ако те бяха осъществени българите биха попаднали в робство, по-жестоко от турското. Но този неблагоприятен развой на събитията е предотвратен от намесата на цивилизована Европа и Берлинският договор ни отрежда по справедливост това, което ни се полага. По такъв начин  не Русия, а по стечение на външни,европейски обстоятелства българският народа бе освободен. От този момент сме  станали европейци с право на глас по всички дела на света.

В края на тези научни спорове се направи заключение, че 3 март не е подходящ ден за национален празник и учените мъже за последен път трябва да се съберат и да изберат сакралната дата.

И в този дълъг, изпълнен с остроумни отклонения и каламбури разговор не се намери дума за благодарност към 90 000 хиляди загинали руски войни. И като са загинали имат ли дан за освобождението ни от петвековно „османско присъствие“. Някъде тихо, изпод дълбините, сякаш се носеше шепот: „Кой ги е канил?“.

Няколко думи за имперските цели на Русия във войната. Ако въпросните мастити учени биха погледнали в страниците на историята на Руската империя биха открили поне три причини, поради които тя не е готова за завоевателна кампания.

Първата. Страната все още не се е съвзела от катастрофата на Кримската война, която нанесе огромни щети на икономиката и въоръжените сили. Черноморският флот на Русия е напълно унищожен. В руско-турската освободителна война Русия разполага само с 5 бойни остарели кораба на Черно море.

Второ. Стрелковото и артилерийското въоръжение на Русия е остаряло и не влиза в никакво сравнение с въоръжението на турската армия, изцяло произведено в Германия.

Трето. В страната тече процеса на ликвидиране на системата на крепостничество, който освен свобода на селяните е съпроводен с огромна миграция и финансови проблеми.

Би ли могла Руската империя да предприеме завоевателна война на Балканите и в направление на Проливите? Вярно е, че тези амбиции от векове владеят умовете на руските политици и военния елит. Но това по никакъв начин не е свидетелство, че войната започва с такива цели. Не без колебания на правителството и императора Русия обявява война на Турция под силния натиск на Руската православна църква и руската интелигенция след погрома на Априлското въстание.

За самата Русия последиците от войната са катастрофални. Ще си позволя да цитирам руски източници.

„Руско-турската война 1877–1878 гг. нанесе катастрофални загуби на икономиката на  Руската империя, от които тя не можа да се оправи даже до 1917 година, което  на свой ред   послужи като една от причините за  кризиса през 1917 г. и последвалите  две революции. За две години на бойни действия преките военни  разходи превишават всички доходи на Руската империя. И това  в  периода , когато в Европа  протича индустриалната революция, когато в Русия отменят крепостното право и селяните  масово се преселват в градовете! Вместо да се разместят капитали като държавни кредити в строителството на нови заводи и фабрики, всички пари изтичат за ненужната на Русия война.“

Във мъдрите разсъждения на нашите учени и политици нищо от това не съществува. На Берлинския конгрес Русия мълчаливо се съгласи с разпокъсването на българските земи и българския етнос, защото беше изтощена и не можеше да се противопостави на враждебните погледи на другите велики сили. Но въпреки това нашите мъдреци  приписват греха за неосъществения Санстефански договор на Русия.

Какво еретично има в това, че българския народ повече от век почита 3 март като национален празник, като символ на освобождението и на нашите неосъществени мечти? Нали Санстефанският мирен договор, макар и нератифициран, бележи края на войната  и постави началото на мъчителния процес на възстановяването и разчленяването на България?  Историята на човечеството е пълна с подобни символи, като се започне от Рождество Христово, поставено на датите на римските календи. Или като националния празник на Франция, приурочен към деня на завладяването на Бастилията, в която между прочее по това време  има само няколко криминални престъпници.

В случая не става въпрос за това, коя е точната дата, на която трябва да празнуваме освобождението  на България от турско робство. Става дума кому да благодарим за свободата. И ако добре потърсим из френските, британските или германски дипломатически архиви от преди 142 години задължително ще намерим  безкористни приятели с решителен принос за нашата свобода и спасяването ни от руска окупация. Учените историци имат широко поле за изследване.

Когато въпросните услужливи учени непрекъснато ровят в историята, за да намерят доказателства за нови, по- истински освободители, отговарящи на политическата ориентация и приятелски предпочитания на властимащите днес, те превръщат история ни в помийна яма, която отравя съзнанието на народа за принадлежност към ненакърнимо минало.

А дългогодишното ровичкане в историята на Руско-турската освободителна война има само една цел: да лиши българския народ от най-човешкото чувство на признателност и благодарност към Русия, понесла неизброими жертви за да ни има на картата на Европа.

 

 

 

Румен Попов е български офицер, контраадмирал, о.р. Роден е в Пловдив през 1932 г. Завършва Висшето военноморско училище „Н.Й. Вапцаров“ през 1953 г. Във ВМФ десет години служи на подводни лодки от щурман до командир на подводна лодка. Завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург) през 1966 г., след което служи в щаба на ВМФ и оперативно управление на Генералния…