АНАЛИЗИ > ДОКЛАДИ
Българо-руските отношения 142 години след Освобождението

Искра Баева - 05 март 2020

На пръв поглед темата за годишнината от установяването на дипломатически отношения между Княжество България и Русия изглежда далеч от немалкото днешни проблеми в българо-руските отношения, но само на пръв поглед, защото ролята, която Русия играе за началото на модерната българска държавност, в изграждането на държавните институции и на българския парламентаризъм има огромно значение за емоционалното отношение на българския народ и до ден днешен. Точно заради причинно-следствената връзка между изпъстрените с поврати събития в двустранните отношения ще анализирам нееднозначните официални отношения между младата балканска българска държава и обширната евразийска империя.

Установяването на двустранните дипломатически отношения не става лесно, както не е лесна и цялата им последвала история от 7 юли 1879 г., когато руският дипломатически агент и генерален консул Александър Давидов връчва акредитивните си писма на българския княз Александър Батенберг та до днес. Обстоятелствата и предизвикателствата през различните периоди са различни, някои от тях имат геополитически характеристики, други политически, а трети – психологически, които също не бива да се пренебрегват.

Ще започна с общ преглед, който очертава параметрите на проблемите. От цялата история на официалните българо-руски връзки ще обособя периодите, когато те са били прекъснати: за пръв път това става на 5 ноември 1886 г. и продължава до 2 февруари 1896 г.; за втори път през септември 1915 г., когато България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили срещу Антантата и Русия, но са възстановени след като революционна Съветска Русия подписва сепаративния Брест-Литовски мирен договор с Централните сили, дипломатическите отношения са възстановени през април 1918 г., но за кратък период – до капитулацията на България на 29 септември с.г., след което трябва да минат цели 16 години преди да бъдат установени от правителството на деветнайсетомайците на 23 юли 1934 г.; този път те се запазват в продължение на десет години и са прекъснати от Съветския съюз, обявил краткотрайна, сиреч за по-малко от 4 дни, война на България на 5 септември 1944 г. След което отношенията не са прекъсвани и до ден днешен, независимо от техните върхове и спадове до днес. Рекапитулацията показва, че в продължение на 30 от общо 142 години България и Русия не поддържат отношения, с други думи – една пета от периода. Само този факт показва проблемността им.

Двустранните отношения започват в атмосфера на еуфория от новопридобитата държавност и благодарност за нея към Русия. От самото начало обаче се появяват трудностите, свързани със статута и признаването на българските представители в Петербург. Пръв в руската столица пристига д-р Константин Стоилов, назначен още през 1879 г., но изпратен през 1883 г. Мисията му остава нереализирана, тъй като от руска страна не е дадено съгласие за приемането му и след месец пребиваване, той е принуден да напусне империята. Причината е задълбочаващият се конфликт на княз Александър Батенберг с руските генерали, а резултатът е първото скъсване на отношенията. Възстановени са след години на противопоставяне и то едва след като новият български княз Фердинанд Сакскобургготски отстранява Стефан Стамболов от управлението, за да получи признанието на руския император Николай ІІ. При тези условия на 28 декември 1896 г. е открито първото българско дипломатическо агентство в Петербург, оглавено от д-р Димитър Станчов. Забавянето е компенсирано от доброто отношение към българските представители, които се радват на всички дипломатически права, въпреки противодействието на османските представители заради все още васалния характер на Княжество България.

Доброто руско отношение проличава и при обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г., когато Руската империя първа признава българската независимост на 7 април 1909 г. – само ден след подписването на Истанбулския протокол. От този момент българските дипломатически представителства стават легации.

Новопридобитият суверенитет тласка България към опити да реши своя национален въпрос със сила – настъпва трагичният за снраната ни период на войните – двете балкански и Първата световна, завършил за България вместо с национално обединение с две национални катастрофи. Въпреки че Русия съдейства за обединението на християнските държави на Балканите срещу Османската империя, последвалият конфликт между съюзниците тласка България в посока отдалечаваща я от Русия. Единствената възможност в Първата световна война нашата страна да си върне загубените земи става съюзът с Централните сили, което води и до военни действия срещу Русия. Този поврат обаче предизвиква силни емоции, дори и у българския представител в руската столица Михаил Маджаров, който на 24 август 1915 г. цитира негодуванието на руския печат, заради „предателската роля на България” и продължава: ,„Огорчението е така дълбоко, щото и да не се случи онова, което те предсказват, пак ще остане една рана в отношенията на двата народа. Аз зная, че мнозина от нас, особено тези, които са близо да правителството, продължават да считат Русия за смазана и демонстративно изказват симпатиите си към Германия, но позволете ми още веднъж да Ви обадя мнението си, че това е една страшна измама, която ще погуби България. Русия няма да направи сепаративен мир, ще продължава войната докрай и тогава тежко и горко на онзи народ, който й отвръща за свободата си по този начин”. Маджаров не е първият български дипломат, който предпочита да напусне поста си, но не и да обяви скъсването на отношенията.

Основният проблем в българската позиция е скритата двойственост – от едната страна е благодарността за освобождението, но от другата – стремежът към реализиране на националните интереси. Тази двойственост поражда и ще поражда и в следващите десетилетия външнополитическо разминаване и много горчивина: българските политици ще търсят други съюзници не само през първата половина на ХХ в., но и след 1989 г., докато немалка част от българския народ продължава да бъде русофилска, а руското обществено мнение осъжда България като неблагодарна страна.

Първата световна война променя съществено границите и ролята на Източна Европа, а двете революции от 1917 г. преобръщат съдбата и на руската държава. Няма как двустранните отношения да не бъдат преформулирани, особено в светлината на военните резултати – на 3 март 1918 г. България подписва Брест-Литовския мирен договор със Съветска Русия като победителка, но на 29 септември с.г. самата тя е принудена да капитулира. Двете страни се оказват в коренно различна геополитическа позиция – България, макар и победена, е част от нова Източна Европа, чиято основна функция е да бъде „санитарен кордон” на Западна Европа пред „болшевишката опасност“, докато Съветският съюз се опитва да се утвърди като обществена алтернатива за европейския модел. С други думи – двойствеността не само не е преодоляна, а се засилва, като към нея се прибавят и идеологически различия. Илюстрация на тази тенденция са думите, с които българският пълномощен министър в Прага Борис Вазов през 1932 г. се обръща към съветския представител Александър Аросев, че никой в България не оспорва световното значение и влияние на Русия, „обаче ние, българите, въпреки всичката наша близост навярно ще бъдем последни да завържем редовни отношения със Съветска Русия… заради опасността от комунистическа агитация”.

Политическият императив, в сянката на който попадат отношенията, проличава и от факта, че възстановяването им е плод на дълбока промяна в България – Деветнайсетомайския преврат от 1934 г. В Манифеста на новото правителство е заявена необходимостта от установяване на дипломатически отношения със Съветския съюз. Кимон Георгиев го формулира така: „Ние… не можем да си позволим разкоша да останем в ненормални отношения с тази Велика държава в този момент, когато всички останали държави се стремят да установят отношения със страната на Съветите”. Тези думи за пореден път показват емоционалното отношение на българите към освободителката, макар и изцяло променила облика, държавността и цветовете си.

Разминаването между геополитика и емоции продължава и през 30-те години, когато България, тласкана от нерешените си национални проблеми, се ориентира към реваншисткия Трети райх. Но същевременно годините на Втората световна война са изпълнени с поредица от събития, които говорят за други нагласи като: Соболевата акция от 1940 г., когато комунистите събират над 120 хиляди подписа в подкрепа на съветското предложение; запазването на дипломатическите отношения със Съветския съюз въпреки обявената от България война на неговите съюзници Великобритания и САЩ на 13 декември 1941 г.: или съпротивителното движение, мотивирано и от желанието да се помогне на Червената армия, воюваща срещу вермахта на най-важния за изхода от войната Източен фронт. С края на войната идва и краят на илюзиите, че поредният съюз с Германия ще осигури българския национален идеал и България се изправя пред нова катастрофа. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз скъсва дипломатическите отношения с България, обвинявайки страната във „фактическо водене на война в лагера на Германия против СССР”. И докато българската въздържаност да подкрепи с военна сила германците на Източния фронт е мотивирана с емоционалната привързаност на българите към освободителите, то съветското обявяване на война има изцяло рационално военно-политически мотиви – необходимостта съветската армия да премине през българската територия. Но не бива да забравяме и факта, че българските войски участват в сраженията на Втората световна война единствено и само от есента на 1944 до пролетта на 1945 г. съвместно с Третия украински фронт срещу нацистка Германия.

В следвоенния свят България влиза в съветската „сфера на влияние”, което за десетилетия отстранява раздвоението в българското официално/неофициално отношение към Освободителката. Между 1945 и 1989 г. положителното отношение към Съветския съюз става задължително, като в социалистическата конституция от 1971 г. е декларирано намерението „да укрепваме и да разширяваме нерушимия съюз, дружбата и всестранното сътрудничество със Съюза на съветските социалистически републики”. Ако трябва да проблематизирам двустранните дипломатически отношения в епохата на социализма, ще подчертая липсата на реципрочност, масираната просъветска пропаганда, но и нещо ново в двустранните отношения: голямата роля на икономическите връзки, които са в полза на България и осигуряват нейната индустриализация и модернизация. В сферата на емоциите трябва да се отбележи, че пропагандата ражда противодействие и засилва критичните нагласи сред интелектуалците не само срещу Съветския съюз, но и срещу Руската империя – тук мога да посоча казаното и написаното от проф. Николай Генчев, един алтернативен поглед върху ролята на Руската империя през Възраждането и при първите стъпки на модерната българска държава.

Критичната тенденция излиза на повърхността още през 80-те години и през първите години на прехода, което личи в рязко промененото отношение към Стефан Стамболов – от критично към възхваляващо, най-вече заради неговото противопоставяне на Русия.

В края на социалистическия период обаче образът на Съветския съюз в българското общество помръква, макар ролята на съветското посолство в София да остава водеща до края на 1989 г. – например при подготовката на „голямата промяна” в България на 10 ноември, но веднага след началото на прехода и новите, и старите политически сили се обръщат на Запад.

Нарастващата критичност към Съветския съюз води до денонсирането на Договора за дружба и сътрудничество между България и СССР на 1 август 1991 г., но и бързото признаване на Руската федерация, договорено при посещението на президента д-р Желю Желев в Москва на 21 октомври 1991 г. два месеца преди разпадането на Съветския съюз.

Въпреки доброто начало на новите българо-руски отношения, през последните три десетилетия те не могат да излязат извън разделението в българското общество на русофили и русофоби, което в много по-голяма степен засяга политическите елити, отколкото обикновените хора. Днес отново сме изправени пред ситуация на избор по отношение на Русия, избор, който българските политици правят в една посока, подчиняваща се на общата политика на санкции, лансирана от новите съюзници на България от ЕС и НАТО, докато значителна част от българското общество симпатизира на Русия (както показва поредното американско проучване за отношението в много държави към Русия, в което българите се оказаха най-русофилски настроените в цял свят). Българите, а и част от политиците искат да се запази здравият разум и да се развиват културните, икономическите и междучовешките отношения с най-голямата славянска държава.

Доклад на българо-руската журналистическа конференция на тема  „141 години от установяването на дипломатически отношения между България и Русия“, проведена  от 4 до 6 март 2020 г. в РКИЦ, гр. София

 

 

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…