АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Българският патриотизъм и русофилството

Юрий Борисов - 07 март 2020

Западът – Русия: „или – или” или „и – и”

„Евроконтиненталното“ постепенно се налага като контрапункт на „евроатлантическото“. Това е културен процес, който все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и признават неизбежното налагане на многополюсния свят.

Основната геополитическа характеристика на епохата, в която живеем, е противопоставянето на Запада срещу Русия, представяно като избор „или ‒ или“. Това противопоставяне и съответната дилема като негов идеологически продукт пронизват всички основни сфери на обществена активност – политика, икономика, култура, спорт…

В България, която в по-голямата част от своята история е последовател и подражател на чужди цивилизационни модели, официозната пропаганда, а (както виждаме напоследък) и официални държавни институции, енергично налагат тезата, че българският патриотизъм и българското русофилство взаимно се изключват. Всеки трябва да избере – или България, която категорично и безвъзвратно се е ориентирала към Запада, или Русия, която фатално ни дърпа към миналото. Или демокрация, прогрес и бъдеще, или деспотизъм, назадничавост и мрак (1). Тези взаимоизключвания са повсеместни – в политически речи, политическо поведение и публицистика.

Как се появи съвременната русофобия? Каква е нейната същност? Несъвместими ли са наистина българският патриотизъм и българското русофилство? Неестествено ли е сътрудничеството между Западна Европа и Русия или, напротив – логиката на съвременното развитие предполага такова сътрудничество? Днес тези въпроси са блокирани, тъй като русофобията се представя аксиоматично като сърцевина на западния, в т.ч. и на българския патриотизъм. А аксиомите не се обосновават.

*  *  *

Оценката за „културна несъвместимост“ между демократичния свят и Русия започва да се формира в САЩ веднага след победата на болшевишката революция през 1917 г. И то не просто в медиите, а и в академични среди. Тази нагласа е особено силна по време на Студената война. Тогава СССР се представя като опасен и агресивен, а това отношение днес се прехвърля върху Русия. Тази оценка става обща за целия западен свят, който продължава да подхранва и поддържа т.нар. русофобия и днес. С „ръката на Кремъл“ обясняват конфликтите навсякъде по света.

За да бъде картината безспорна, към нея се добавя и образът на „дивата и кръвожадна“ Русия от по-предишни векове. Според една от американските исторически школи нищо в Русия не се е променило по същество от Петър Първи до Путин. Тази теза жъне успех и се взима на въоръжение от политици, учени и журналисти.

Съответно ръководителят на тази „агресивна и дива държава“ не може да бъде нормален политик и западната пропаганда му изгражда злодейски образ. Найл Фергюсън, британски геополитик и професор в Оксфордския и в Харвардския университет, видя във Владимир Путин „руски еквивалент на Пиночет или Франко“, други с лекота го сравняват с Хитлер. Русофобията отива дотам, че обявява руския президент за ментално болен – имал бил неврологично заболяване, следствие от преживяна в детството травма, според „експерти“ на Пентагона, които определиха и диагнозата – синдром на Аспергер, вид аутизъм (2) .

Теорията за дивата, агресивна и жестока Русия, която не е променила своите геополитически инстинкти от Петър Първи до Путин, обаче не издържа пред някои многозначителни факти. Тя не може да обясни например как през 1989 г. „империята“ се съгласява да бъде съборена Берлинската стена, как после се оттегля от Източна Европа и дава независимост на 15 държави. „Повечето от тези страни не очакваха, че ще станат независими. За руското ръководство едва ли щеше да е трудно да ги удържи в своята орбита… Истината е, че Русия сама се отказа от своята империя“, пише Пиер-Марсел Фавр и продължава: „За сравнение, нека си представим, че САЩ решат да върнат на Мексико завоюваните от тях в средата на ХІХ век щати Аризона, Колорадо, Невада, Юта, Калифорния и Ню Мексико, или пък да ги признаят за независими“(3). Авторът отбелязва също, че при това доброволно разделяне с територия и население Русия се лишава и от огромни ресурси: „Тук ще припомним само, че Казахстан, Туркменистан и Азербайджан разполагат с едни от най-големите петролно-газови запаси в света“(4).

И още: нито един документ, свидетелстващ за агресивни намерения на Кремъл към Запада, не е открит след разпадането на СССР и забраната на КПСС. За разлика от известните планове на САЩ да унищожат Русия с ядрено оръжие (5). Може ли да си изначално агресивен и в продължение на 70 години да не се изкушиш да замислиш нападение над западни страни?

Мек вариант на нагласата за  цивилизационна несъвместимост и невъзможен диалог е склонността на Запада да вижда себе си в ролята на „учител“, а Русия – в ролята на „ученик“. Това предполага послушание и подчинение, а не сътрудничество, съавторство, взаимност.

В своята Обща стратегия от 1999 г. Европейският съюз дори си позволи да изисква от Русия („пълна трансформация“, „създаване на действаща пазарна икономика“, „върховенство на закона“, „изграждане на гражданско общество във всички сфери“ [6]) – нещо, което не би си позволил никой спрямо потенциален партньор. Към Русия в случая е подходено като към кандидатка за членство в ЕС, каквато тя няма намерение да става. Защо тогава ЕС ще се меси в нейните вътрешни работи и ще ѝ предписва своите дефиниции за света?

Тази нагласа всъщност е израз на „интелектуален солипсизъм“, при който единствено възможното е „или – или“. Нагласата „или – или“, гарнирана с „цивилизационна несъвместимост“, е в основата на интерпретацията на конфликта в Украйна от 2014 г. Тя не позволява разбиране и на Русия, и на Украйна едновременно. Никакви репресии, насилие, дори физическо унищожение на хора в Украйна, не допускат друга интерпретация на реакциите за защита и самозащита освен като „посегателство срещу суверенитета и териториалната цялост“.

Историята помни фобии и по отношение на други страни и народи. Имало е „англофобия“, имало е и „германофобия“. Има антисемитизъм… Може да се каже, че русофобията е сравнима тъкмо с него (7). Антисемитизмът също не е временна нагласа. Той няма да се промени нито от поведението на държавата Израел, нито от поведението на групи евреи. За онези, които го изповядват, евреинът носи вина по рождение. След осъждането и разпъването на Христос той не може да промени тази вина със своето поведение. С русофобията е същото – това не е ситуационен страх. Това е изначален, фундаментален страх (8).

Разбира се, в този масиран, мащабен и заглушителен хор се чуват и авторитетни гласове, които оспорват тотално негативния образ на Путин и Русия. Те обаче нямат голямо влияние, не успяват да внесат нюанси в образа, да бъдат коректив (9).

Понякога русофобията е толкова енергична, безкомпромисна и лишена от нюанси, че я наричат „русофолия“ (от „folie“ – фр. „лудост“). Просто

„Rossia delenda est“

 „Русия трябва да бъде унищожена“. Това е целта. Съвсем в духа на известната фраза на Катон Старши „Cartago delenda est“, която сенаторът произнасял в края на всяка своя реч в Сената, независимо от темата (10). Да повторим – независимо от темата!

Едва ли някой по-добре от Бил Клинтън, бившия американски президент, е формулирал какви цели всъщност си поставя Западът по отношение на Русия. А ето какво казва той пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете на 25 септември 1995 г.: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империята ще бъде една – САЩ“ (11).

Ето защо допустимото за Запада не е допустимо за Русия. Ако някой в Русия организира кибератака срещу друга държава, това е скандално. Когато същото правят  американските служби, то става приемливо.  Само през 2011 г. разузнавателните служби на САЩ са организирали 231 кибератаки срещу други държави, най-голямата част от тях насочени срещу Русия, както свидетелства с документи бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън.

Ако Русия инвестира политически в която и да е било държава – това е „зловредно влияние“. Ако Западът инвестира, е „грижа за демокрация­та“. Близо 60 неправителствени организации, щедро финансирани от САЩ и Европа, развиват антиправителствена дейност в Русия. В този сектор през последните 15 години Щатите са налели 20 млрд. долара (12). Да се допусне само, че Русия може да създаде неправителствени организации в САЩ, да ги финансира и задава посока на дейността им, ще бъде възприето като чудовищна агресия.

 „Руската агресия“ се превърна в аксиома. Вероятността Русия да нападне европейска страна – е самоочевидна. Подобно на злополучното „отравяне на Скрипал“, което показа, че да обвиниш Русия, дори няма нужда от доказателства. И обратното, че никакви доказани факти за подобни престъпления, извършени от обвинителите на Русия, всъщност нямат значение: „Барак Обама разреши официално повече от 2300 „екстериториални убийства“ през мандата си. Франсоа Оланд призна, че е заповядал да бъдат извършени редица извънсъдебни екзекуции срещу „неприятели на държавата“, приблизително по една на месец за периода на управлението му. Пред списъка на палестинците, ликвидирани от израелските тайни служби в чужбина, руснаците ще се окажат почти аматьори“, пише Серж Алими в разгара на истерията „Скрипал“ (13) .

                                        *  *  *

Пренасяме се на българска почва. 30 години, след като приключи периодът, в който „дружбата със СССР“  ни беше нужна „както слънцето и въздуха за всяко живо същество“ (Георги Димитров), се оказа жизнено необходимо да нямаме и да не сме имали нищо общо с Русия. Избрали сме Запада, значи сме против Русия.  Или – или. Въпрос на патриотизъм. Оттук и българският силогизъм

„Не съм русофил, защото съм българофил“

Защо любовта, харесването и прочие на чужд народ предпоставя несъвместимост с любов към родината и с българските интереси, няма нужда да се разсъждава. А какво всъщност означава да си българофил? С какво поведение се доказва патриотизмът?

Отговорът е по-лесен, ако гледаме назад, към историята. През ХIХ век това е борбата за църковна независимост, за освобождение от турското робство. След освобождението – да работиш за икономическия и културния възход на народа и страната. Пак тогава – свръхнационалната задача за обединение на българските земи. А после?

Кое е патриотично? Да вдигнеш Септемврийско въстание или да смажеш Септемврийското въстание? Да се бориш за комунистическа власт или да избиваш комунисти? Да строиш социализма или да рушиш и разграбваш сътвореното при социализма?

Във всички случаи съдържанието на патриотизма е сравнително безспорно в години, в които има ясно изразен национален идеал.

Какво е обаче да си патриот днес в България?

Да тачиш националните герои, да знаеш наизуст стихотворения за родината, да защитаваш чрез изкуството или в житейски спор достойнствата на народа…

Да си сложиш българското знаме на балкона… Да се възмущаваш, че наричат „турското робство“ „присъствие“… Да мразиш емигрантите… да презираш българите, напуснали страната си… Да утвърждаваш, че македонците са българи… Да си искаш Западните покрайнини…

Да вееш трикольора – да, има и такъв патриотизъм днес, който се изразява в отричане и презиране на партиите и политическия елит и в този смисъл в непоносимост към партийните знамена.

Учени говорят за „обезкултуряване на българския патриотизъм“, за действителност, при която патриотизмът се изпразва от съдържание, за да бъде заместен от емблеми и нищо незначещи думи (14).

Трудността да се посочи относително общоприето разбиране за българския патриотизъм днес е плод на липса на национален идеал, национална мечта, национален стремеж, общонационални действия в определена посока.

Всеки се кълне, че иска добруване на българския народ и работи за него. Но разбирането на тази работа стига до взаимоизключващи се интерпретации. Ляво? Дясно? Центристко? Проевропейско? Проатлантическо? Антиевропейско? Антиатлантическо?

Тук някъде се намества и тезата, че българският патриотизъм и русофилството взаимно се изключват.

Въпреки фактическата сложност да се определят по един общоприет начин понятията „български патриотизъм“ и „българско русофилство“, по тяхното съдържание не се спори. Те се възприемат за очевидни и често споровете са чисти недоразумения, доколкото спорещите влагат в понятията различно съдържание. За  самоопределящите се като русофили това означава най-просто историческа признателност към Русия, понякога – носталгични спомени от СССР и годините на работа или обучение там, в друг случай – респект от външната политика на днешна Русия, симпатии към нейния лидер…Или по-сложното, по-комплексното разбиране, че българският и руският народ принадлежат към една цивилизация, че те трябва взаимно да се уважават и подкрепят, че българското развитие ще бъде непълноценно, осакатено без конструктивните и приятелски отношения между България и Русия. Нищо от това не изключва патриотизма в общоприетото му значение на любов към родината.

„Патриотизмът“, който възприема руската цивилизация като несъвместима с българската, руските интереси – като несъвместими с българските, не може да посочи сериозна аргументация. Поради което заимства оценки и квалификации от западните лаборатории на русофобството, без да се съобразява  нито с културната близост, нито с позитивните измерения на историческите взаимодействия между българския и руския народ.

Това се случва също, когато българският „патриот“ преценява, че доброто отношение към Русия може да му създаде неразрешими проблеми в общността, към която принадлежи или към която се стреми да принадлежи, ако тя е доминирана от антируски нагласи. В такъв случай той няма много голям избор, освен да повтаря, че русофилството е предателство.

Тези недоразумения стават явни, когато се отговаря на въпроса „Масово ли е русофилството в България?“ Много често наличието на масово (според социологията) русофилство у нас се отрича на медийно-пропагандния терен посредством превърналите се в клишета въпроси:

„Ама къде пращате децата си да учат –
в Русия или на Запад?“

„Къде отиват българските емигранти да работят – в Русия или на Запад?“ Отговорът „На Запад“ се смята за безспорно опровержение на социологията. Сякаш, за да си русофил, трябва непременно да предпочиташ всичко руско – руския стандарт, руското образование, руското здравеопазване, на масата да посягаш към водката, а не към уискито; към пелмените, а не към кроасаните; към борша, а не към шкембе чорбата… Нагласата „Или всичко, или нищо!“ изисква тъкмо такъв житейски фанатизъм.

И тъкмо затова е неприложима в живия живот. Да, аз ще пратя детето си да учи във Англия, защото тамошното образование е конвертируемо в целия свят, защото отваря врати и в днешната геополитически конюнктура създава конкурентни предимства. Но с какво този избор омаловажава ползите от социално-икономическо сътрудничество с Русия?  С какво омаловажава факта, че тесните приятелски взаимоотношения с Русия създават гаранции за запазване силата на българското православие; на славянската култура, към която принадлежим цивилизационно?

Друг аргумент срещу твърдението, че в своето мнозинство българският народ е настроен русофилски, е политическият факт, че избирателят няма специално отношение към партиите, демонстриращи русофилство. С други думи – декларирането на русофилска принадлежност не ти носи като политик изборни бонуси (15).

Това е така, защото русофилството е преди всичко културна нагласа и не се превръща в нагласа за политическо поведение. Освен това липсата на парламентарна представителност на определени нагласи и ценности изобщо не означава, че те липсват или са оскъдни в обществото. Това несъответствие е характерно и за други сфери. Ако не беше така, преобладаващата част от днешните депутати щяха да имат друго отношение към плоския данък, например, към трудовото законодателство, към проблемите на неравенствата. Помним как само четирима избраници гласуваха против влизането на страната ни в НАТО, докато социологическите изследвания към онзи момент показваха, че българският народ в своето мнозинство е против НАТО или най-малкото се отнася с огромно недоверие към този алианс.

Тук иде реч за представителността на българската политика. Много факти могат да бъдат посочени в подкрепа на тезата, че тази представителност е твърде ниска. Русофилските настроения не правят изключение.

Ако българският патриот не споделя оценката за руското като несъвместимо със западното, няма проблем едната и другата „филии“ да съществуват мирно и съвместно. Каква колизия въобще може да съществува в харесването на българската култура и руската култура. Къде е колизията в това да споделяш руската геополитическа идея за многополярен свят и в същото време да работиш за просперитета на България в този многополярен свят?

Друг е въпросът, разбира се, ако си се идентифицирал с разбиранията на американския политически елит, че „империята трябва да бъде една“, казано беше коя.  Да, такава идентификация не може да не отхвърля Русия в основните ѝ цивилизационни измерения. Но пък кое му е патриотичното на това?

Ако разбираш българския патриотизъм като обич и грижа за специфично българското и насреща си нямаш руска агресия, нацелена да руши българското, няма как този патриотизъм да е несъвместим с русофилството. Те ще се съчетават и допълват както в областта на културата, така и в икономиката или политиката. Нещо повече, ако смяташ, че българското развитие ще бъде ощетено и ограничено, без тясно и пълноценно взаимодействие с Русия, то тогава българският патриотизъм е невъзможен без русофилството. Ето как стигаме до твърдението, че „ако не си русофил, не можеш да бъдеш български патриот“.

* * *

Дилемата „Или Запада, или Русия“ изглежда по съвсем различен начин, погледната през фактите на реалното сътрудничество досега.

Свидетели сме на много събития, при които ЕС и Русия са в режим на диалог. И те са в крещящо противоречие с твърдението за „стратегическо несъответствие“ и „цивилизационна несъвместимост“: споразумение за търговия и сътрудничество от 1988 г. между Европейската икономическа общност (ЕИО) и Съюза на съветските социалистически републики (СССР); споразумение от 1994 г. за партньорство и сътрудничество между Европейския съюз и Русия; споразумение от 2005 г. за стратегическо партньорство чрез формиране на четири общи пространства: икономика, вътрешна безопасност и правосъдие, външна безопасност, наука и образование (16) .

През 2010 година на руско-немско-френската конференция в Довил лидерите на Германия, Русия и Франция съгласуват план за действие, съгласно който, според Никола Саркози, след 10-15 години Русия и ЕС могат да се превърнат в единно икономическо пространство – без визи и с обща система за безопасност.

През същата 2010 година в статия на немския вестник Suddeutsche Zeitung премиер-министърът (тогава) на Русия Владимир Путин предлага на ЕС да създаде икономически алианс, който може да се разположи на територията от Владивосток до Лисабон.

Ето пример и от санкционната епоха. Става дума за последната мащабна инициатива на Русия за сътрудничество със Запада. През 2015 г. Евразийската икономическа комисия  направи официално предложение до Европейската комисия за възстановяване на диалога по търговско-икономическото сътрудничество между двете общности. В паметната записка, връчена на председателя Жан-Клод Юнкер, са били включени инициативи за обвързване на интеграционните процеси в Евразийския икономически съюз (ЕАИС) и ЕС. В това предложение на евразийците се говори за пътна карта за бъдещо общо икономическо пространство (17).

Икономическите преговори и договорености между ЕС и Русия са напълно закономерни и естествени, като имаме предвид фактическата им икономическа обвързаност (18).

Към примерите от базата да добавим примери и от настройката. През август 2002 г. президентът на Русия Владимир Путин предложи на Европейската комисия  да се разгледа въпросът за безвизов режим при взаимните пътувания. ЕС се държа адекватно по отношение на това предложение. На 17 юли 2003 година главата на Европейската комисия Романо Проди заявява, че в течение на близките пет години може да бъде ликвидирана настоящата визова система за влизането на руските граждани в страните от Европейския съюз.

Посочените примери показват, че между Запада и Русия е възможно сътрудничество. Не просто е възможно, но има и взаимен стремеж към него. Тези примери обаче са на парче. Ако говорим за цялостна концепция за хармоничното съвместно развитие на Запада и Русия, за тяхното взаимно допълване, това е разбирането за възможността и необходимостта от „нов голистки път“ (19).

„От Атлантика до Урал“, това е географското разбиране на френския президент Шарл Де Гол за Европа (20). По време на 11-дневно посещение в СССР (1966 г.) Де Гол подписва в Москва съвместна френско-съветска декларация, в която двете велики сили оповестяват, че първата цел в европейската им политика е нормализиране, а след това и развитие на отношенията между европейските държави при зачитане на техния суверенитет. С пълно основание британският историк д-р Пол Джонсън характеризира управлението на Де Гол като „преломен момент не само във френската, но и в следвоенната история на Европа“ (21) .

Новият голистки път

не е нищо друго освен разшифроване на девиза „Европа е по-силна в съюз с Русия“. Този голистки път слага кръст на разбирането, че отношението между Запада и Русия е „или  или“ и обяснява, че това отношение е „и  и“ по един напълно естествен начин. Не е необходимо човек или страна да избира между Запада и Русия. Да имаш добро отношение към Запада, не означава, че изневеряваш на Русия. Да имаш добро отношение към Русия, не означава, че се отказваш от Запада. И тук примерите за автори и политици, които споделят идеята за необходимото сътрудничество между Запада (в лицето на ЕС) и Русия, са многобройни.

Когато се говори за неоголистки път, често е цитиран Жак Атали, близък сътрудник на френския президент Митеран и световноизвестен геополитически анализатор. Когато говори за господстващи сили през новото хилядолетие, Атали си представя едната като Европейския район, който се простира от Лондон до Москва (22). И действително, свързаността на технологиите на Европа със суровините на Русия създава субект, който е съвсем различен както от Европейския съюз, така и от Русия, взети поотделно. Враждебността на САЩ към „Северен поток 2“ например не е просто грижа за втечнения газ, който те могат да продават на европейския пазар. Това е съпротива срещу обединяването на ЕС с Русия.

Днес най-яркият пример за ключов европейски политик, който смята, че сътрудничеството между ЕС и Русия, е възможно, желателно и необходимо, е френският президент Макрон. В своята  впечатляваща реч пред посланиците на Франция (27 август 2019 г.) той казва: „Европейският континент никога няма да бъде стабилен и сигурен, ако не постигнем мир и яснота в отношенията си с Русия“. Истинският европейски проект изисква „формиране на общ фронт между ЕС и Русия“ и установяване на нови отношения с Москва. Според него, привличането на Русия е необходимо, защото тази страна е един от стълбовете на колективната сигурност (23).

* * *

Когато говори за невероятния прогрес на Япония след Втората световна война, Жак Атали казва: „Обяснението за този подем е предимно от културно естество…“ (24) За да се променят перспективите на Европа, тя се нуждае от културна промяна. Съществена част от нея е отношението към Русия.

И тази промяна започна. Изказвания на Макрон, Меркел, Салвини, Орбан и други политици от значима величина, показват, че назрява бунт срещу евроатлантическата враждебност срещу Русия. За това помага, разбира се, и имперското поведение на САЩ, които брутално накърняват икономически европейски интереси със своята безогледна санкционна политика.

Разликата между САЩ и Европейския съюз в отношението им към Русия става все по-очевидна. Американският икономически егоизъм и силов манталитет стават все по-неприемливи за европейските лидери. Започна да се появява в публичното пространство понятието „евроконтиненталното“ като контрапункт на „евроатлантическо“. Това е културен процес. Той все по-настойчиво тласка европейските лидери да осъзнават и да признават неизбежното налагане на многополюсния свят. Свят, който унищожава статута на хегемон на САЩ, който ще принуди страните в името на своето бъдеще и на своето добруване да признаят равнопоставеността на други държавни субекти.

Ако не се самоунищожим чрез световна ядрена война, човечеството вероятно ще бъде свидетел на нов тип сътрудничество, на нов тип съжителство. Той най-напред ще се изгради в манталитета, в духа, в културата на определящи световни фактори, преди да се прехвърли, преди да се обективира в икономиката, в международното право, в дипломацията.

Тази нова култура ще сложи край на отношението между Запада (или съществени негови части) и Русия като отношения на несъвместимост, на избор. „И ‒ и“ ще победи „или ‒ или“. Тогава и българският патриотизъм ще стане очевидно съвместим с българското русофилство. В по-далечно бъдеще, като се обръща назад във времето, човечеството може би ще се отнася към ХХ и ХХI век така, както днес ние се отнасяме към Средновековието.

На това място обаче релевантна става вече литературата, а не политическият анализ.

Бележки:

(1) Виж например  Огнян Минчев в http://bulgariaanalytica.org/2019/12/30/koi-iska-da-prevarne-bulgaria-v-chernata-dupka/ „Кой иска да превърне евроатлантическа България в „черна дупка“, свличаща се към хаоса на Евразия“
(2) Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.423
(3) Пак там
(4) Пиер-Марсел Фавр, „Реална ли е руската заплаха?“, август2017 – https://geopolitica.eu/aktualno/2666-realna-li-e-ruskata-zaplaha
(5) Вж https://fakti.bg/world/326713-planat-na-sasht-za-unishtojavane-na-sssr
(6) https://bg.wikipedia.org/wiki/Отношения_между_ЕС_и_Русия
(7) Вж Ги Меттан, „Запад – Русия: тысячелетняя война“, Москва 2017, с.31
(8) „През 1949 г. американският министър на отбраната Джеймс Форестал започва да крещи уплашено: „Руснаците идват, руснаците идват“, тръгва да бяга от тях, скачайки от прозореца и самоубивайки се от страх.“ – В. Проданов, „Ядреният апокалипсис изглежда все по-близо – остават по-малко от 2,5 минути“, януари 2018 г., „Клуб 24 май“
(9)  Маргарет Татчър за Путин в своя книга: „Не е необходимо да му приписваме нито крехката чувствителност, нито либерализма, отличаващи един демократ, за да оценим по достойнство качествата му на лидер – такъв, с какъвто Западът може успешно да си сътрудничи.“ (Цитирана по Ги Метан, с. 37). Кисинджър публикува свой обстоен анализ, в който направи  категоричния извод, че „за Запада демонизирането на Вл. Путин не е политика, а алиби за липса на такава” (Пак там, с.38 ).
(10) Ги Меттан…438
(11)  Цит. по Никола Аврейски, „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“ сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2
(12) Пак там.
(13) Монд Дипломатик, Серж Алими в „Разрешение да убиваш“, март 2018 г.
(14) Вж Александър Кьосев в – https://www.dw.com/bg/8F/a-47708651
(15)  Вж. Михаил Вешим, „Стършел“, 26.09.2019 г. – https://starshel.bg/3894/skandal-za-rubli-i-kopejki-a-igrata-e-za-miliardi/
(16)  Уикипедия, статията „Отношения между ЕС и Русия“
(17) Вж. http://rusofili.bg/позиция-на-сп-български-път/ „Стъпката, направена от Евразийската икономическа комисия,  е закономерно продължение на последователната политика на младата евразийска общност, в състава на която влизат Русия, Казахстан, Белорусия, Армения и Киргизия. Нейната програма предвижда създаването на общ пазар за лекарства и медицински изделия от януари 2016 г., общ електроенергиен пазар от юли 2019 г. и общ пазар за газ, нефт и нефтопродукти до 2025 г. Страните се договориха и за провеждането на единна макроикономическа, антимонополна, валутна и финансова политика и въвеждане на общ финансов мегарегулатор.“
(18) На ЕС, дори днес,  в условията на взаимни санкции, се пада почти половината от обема на руската външна търговия, а държавите-участнички в тази организация са най-големите преки инвеститори в руската икономика. Към края на 2019 г. стокооборотът между Русия и ЕС е в размер на 300 милиарда долара, което е повече от 40% от руския стокооборот. Нивото на търговията все още не е достигнало обема от 417 милиарда долара (56%), каквото е било до 2014 година От Европа в РФ влизат преимуществено коли и оборудване, готова промишлена продукция, стоки за широка употреба. ЕС – главен източник на съвременни технологии за Русия. Основно Русия влиза в ролята на доставчик на енергоресурси. Делът на „Газпром“ в доставянето на природен газ в Западна Европа възлиза на 25%. Естония, Литва, Латвия и Словакия практически изцяло зависят от руския газ, а Унгария, Полша, и Чехия – на две трети и повече. Що се отнася до нефта, то Русия доставя в ЕС 44% от общия ѝ внос (Уикипедия) и https://www.mediapool.bg/rusiya-obyavi-es-za-nai-vazhniya-si-ikonomicheski-partnyor-news292659.html
(19)  Вж.  Лоранс Дациано, “Европа и Русия трябва да се обединят срещу натиска на САЩ”, сп. „Геополитика“, август 2017
(20) Виж знаменитата реч на Де Гол на https://fresques.ina.fr/de-gaulle/fiche-media/Gaulle00030/conference-de-presse-du-25-mars-1959.html
(21) По Никола Аврейски „Военните заплахи за ЕС: митове и реалност“, сп. „Геополитика“, 2018 г., бр.2
(22) Жак Атали, „Хилядолетие“, София 1992 г. с.17
(23) Цитиран по Никола Петров, „Френско-германския „завой на Изток“ и бъдещето на ЕС“ , 9 януари 2020 https://geopolitica.eu/2019/179-broy-6-2019/3100-frensko-germanskiyat-zavoy-na-iztok-i-badeshteto-na-es
(24) Жак Атали „Хилядолетие“, София 1992 г. с.50.

Източник - сп. Ново време, бр. 1-2 (януари-февруари) 2020
Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …