– Посланик Радомирски, срещата между Путин и Ердоган вчера продължи цели шест часа. Договорено бе примирие и светът избегна войната на този етап. Имаме ли причина да си отдъхнем? Кои спорни въпроси бяха решени и кои остават?
– Във всички случаи мирът е за предпочитане пред войната. Но примирието не е пълноценен мир. Първите информации днес са, че примирието е влязло в сила и трите държави – Сирия, Турция и Русия, засега го спазват. Тревожно е, че опозиционните на Асад сили и терористичните организации на джихадистите, дислоцирани в провинция Идлиб, заявиха, че не се обвързват с договореностите в Москва. Това вещае акции от тяхна страна, на които неминуемо ще отговорят сирийската армия и руските военни. Тоест, примирието може да бъде разочароващо.
Как ще реагира Турция на една нова ескалация е важен въпрос, който си задават наблюдателите. Т.е. отдих ще има, но колко дълготраен ще бъде никой не желае да определя, тъй като при предишните няколко примирия (доколкото си спомням последното беше договорено на 12 януари) Турция си търсеше поводи да не го спазва.
Що се отнася до това кои въпроси бяха решени, нека видим какво беше договорено в преговорите.
Първо, прекратяването на огъня. Както сирийската, така и турската армия се нуждаят от почивка – в съвременните условия е невъзможно да се воюва неопределено време, необходими са попълване на войските и отдих на личния състав, ремонт на оборудването и попълване на загубите му, транспортиране на боеприпаси и т.н.
Второ, постигнато бе съгласие, че Русия и Турция създават коридор за сигурност и демилитаризирана зона с ширина 6 км на север и юг от магистрала М4 и след това организират съвместни патрули в нея. Но от двете страни на магистралата има само бандити и как турците ще ги премахнат оттам – ще бъде интересно да се види. Ако не могат или не искат, ще се прибегне към други методи. В същото време неголямата територия, която се намира на юг от М4, която сега е под контрола на дижихадистите, очевидно вече се предоставя на Дамаск, който ще решава какво и по какъв начин ще се доставя в тези населени места. Тоест, предстои „задушаване“ на тази част от воюващите срещу Дамаск сили и ако те не напуснат тази част от провинция Идлиб, Дамаск най-вероятно ще ги изгони със сила отново. Този пункт от споразумението обаче, колкото и да изглежда на пръв поглед компромисен, може да бъде определен като победа за Путин, защото освен че вече не се говори за другата магистрала М5, се допълва с контрола и върху М4. Тези две магистрали са жизнено важни за сирийската икономика, но досегашният контрол на джихадистите върху тях даваше възможност на опозиционните на Дамаск сили да се снабдяват свободно по суша и море, а и да осъществяват големи по обем контрабандни сделки.
С договореностите в Москва се легитимират последните успехи в установяването в провинция Идлиб на сирийски контрол върху двете шосейни магистрали и овладяването на най-плодородните райони в Сирия. Турция си запазва контрола върху района от Идлиб между 6-килиметровата зона северно от М4 и своята граница. Но сега отново ще трябва да носи отговорността за нея, а там са съсредоточени всички членове и техните семейства на джихадистките и опозиционните на режима групировки, които бяха разбити в други райони на Сирия през последните две години. С други думи, Турция ще трябва да ги храни и снабдява с всичко необходимо, което не се посреща добре от турския електорат, изпитващ затруднения при икономическата криза в нашата съседка.
– Европейският съюз и лидерите на големите европейски сили бяха изолирани от процеса за търсене на решения на кризата. Защо? Намалява ли политическата тежест на Брюксел, Париж, Берлин?
– Изострените до крайност отношения на Турция с Гърция и Кипър (членки на ЕС) през последните месеци, както и действията на Анкара в Либия, които са в разрез с позициите на солидна част от останалите държави, членуващи в съюза, не позволяват да се търсят допирни точки за компромиси по ситуацията в Сирия. „Меката сила“ на ЕС очевидно не е в състояние да решава конфликти, които са навлезли в „гореща фаза“. ЕС не предлага стратегически решения на коренните причини за конфликтите. Различията във вижданията на отделни негови членове в това отношение най-ярко проличават в неспособността му 4 години след кризата с бежанците през 2015 г. да се договори за кохерентна обща политика по този въпрос от огромна важност за сигурността на цяла Европа.
– Как според Вас ще се развива кризата с мигрантите? Огромната част от бежанците на турско-гръцката граница не са бегълци от Сирия. Каква беше целта на разиграването на тази карта, която турският президент държи от години?
– Да, в Турция и в района на Идлиб сега са съсредоточени както бежанци от войната в Сирия, така и огромен брой икономически мигранти от страни в Азия и Африка. Край Идлиб обаче се намира и голям брой от най-закоравелите джихадисти и техните семейства, които са опасност за всички държави, поради което никой не ги иска обратно. Ердоган също изпитва опасения, че именно тази част може да се обърне срещу неговата власт и да бъде използвана от противниците му в самата Турция. Той също търси начини да се отърве от тях. Необходимо е разграничаването на тези категории и търсенето на отделни политики за решаването на техните проблеми. На този етап обаче не се забелязва ентусиазъм в международната общност за подобно начинание, което не ми вдъхва оптимизъм. Очертава се още дълго да изпитваме ескалация на напрежението по границите на Европа, която наричаме ту „мигрантска“, ту „бежанска“ криза.
– Адекватна ли бе българската позиция във връзка с кризата? Не сме подложени на бежански натиск, Борисов е добре приет в Анкара. Очаквате ли напрежение обаче в отношенията с Атина?
– Преди войната в Сирия отношенията между Ердоган и Асад бяха повече от отлични. Те почиваха заедно със семействата си, наричаха се „брат мой“ (между другото вчера Ердоган нарече Путин „г-н ръководител“, а не както преди това „приятел“ и „брат“), но през 2011 г. след решението на Дамаск газопроводът от новооткритите тогава залежи между Катар и Иран да не минава за Европа през Турция, започнаха сегашната война. Така че временните конюнктурни „успехи“, в това число и изградените на лична основа, трябва да отчитат и показаните досега от Ердоган качества да защитава единствено и само своите интереси. А с Гърция се надявам да не си създаваме проблеми, за което е необходимо веднага да ѝ предложим помощ в кризата на нейната граница. Не бива да изглеждаме като „отчаяна пешка“ с политики, които по времето на социализма бяха окачествявани като „снишаване“.
– Международните институции изглеждат блокирани, държавите търсят развитието на двустранни или регионални формати. Знае ли българската дипломация какви са нейните цели и задачи? Имате ли усещане, че водим политика на „снишаване, снишаване, снишаване“?
– Да, намираме се в сложен период на преход от старата към някаква нова, но все още неопределима като принципи система на международен ред. Това обърква не само неизкушените в дипломацията и геополитиката, но и доста политици и държавници. Естествената реакция в това положение е отдръпването назад за онези, които се опасяват, че това може да навреди на личните им интереси. Оттук и „снишаването“, за което е характерно липса на дългосрочна визия за интересите на държавата в новата обстановка и тяхната защита при различните сценарии за развитие на геополитическите процеси.
Големите играчи на международното поле определено от няколко години демонстрират пренебрежение към многостранните формати, като главното, което се случва на тези форуми, е на полето на двустранните срещи. България се опитва чрез министър-председателя си да представи пред българската общественост, че и ние участваме в тази нова игра. Не съм убеден, че по този начин се разбират дипломатическите ни инициативи от нашите партньори и от нашите опоненти
– Ердоган играе сложна партия, при която ту се отдалечава от НАТО и САЩ, ту от Русия. Каква е крайната цел на това лавиране?
– Ердоган е изразител на една тенденция, която придоби силна политическа окраска в последното десетилетие на миналия век – неоосманизма. Тогава, фигуративно казано, „анадолският“ капитал взе връх над „истанбулския“, т.е започна постепенното ограничаване на „светските държавни“ принципи, установени от Ататюрк за сметка на увеличаването на влиянието на „ценностите на исляма“. Ердоган задълбочава тази тенденция и с делата си потвърждава опасенията, че в дългосрочен план се стреми да върне Турция като влияние и при възможност и като територия до величието и границите на Османската империя в най-бляскавите й периоди. Това е крайната цел, която предвижда място на Турция като равнопоставен партньор на споменатите от Вас сериозни геополитически играчи. Игра на „ръба на пропастта“, с последствия, които може да се окаже, че са точно обратното на това, което се цели да бъде постигнато със сегашните „ва банк“ акции.
Интервю на Таня Джоева
Източник - Епицентър