ЛИТЕРАТУРА
Многовремие или късни размисли

Румен Попов - 24 март 2020

                                Как да те назова, о, свят нетраен!-

                                Следи от бяла пяна

                                остави лодката,       

                                потеглила в зори.

                                         Сей Шонагон, „Записки под възглавката“

Когато някаква работа се затегне и проточи в моя град Пловдив казват: Закучи се! Закучи се моето пребиваване в този свят. На няколко пъти имаше възможност „въпросът да се разреши положително“, но тя не се състоя. Макар, че честно казано аз не съм недоволен, че моят живот „въпреки възможностите  да завърши“ продължава.

Разни парцаливи мисли блуждаят в главата ми, на които аз почти винаги нямам отговор.

Понякога ми се струва, че виждам живота си от разстояние. Смесица от далечно минало, което съвременните млади хора нито са видели, нито имат кой знае какво желание да видят, но в което аз раснах като дете и юноша; в друго време служих и бях забележим за хората; после се виждам уморен кон.

Физиците твърдят, че времето тече непрекъснато. През моя живот времето като че ли не течеше непрекъснато, а скачаше, правеше невероятни зигзази, които със силата на инерцията изхвърлят старците извън пистата, по която безумно тичат младите. За къде – май никой днес не знае. Това е моето многовремие. Сега съм в Трето време, в което живеят младите хора, но аз съм извън него. Мъча се да се включа,  но опитите ми са почти безуспешни.

Освободен от грижите и вълненията за оцеляване и лишен от амбицията да участвам в надбягване, в което ще гледам гърбовете на моите внуци на цяла епоха далеч  пред мен, често ме спохождат всякакви нелепи мисли, които, уверен съм, са занимавали и нашите праотци. Като, например, че животът ни в голяма степен зависи от случая и външните обстоятелства и по малко от нашата воля, желания и заложби.

Понякога се питам: как щеше да протече животът ми, ако беше  останало онова – Първото време, ако войната и последвалото всемирно преразпределение на света ни беше заобиколило. Безсмислен опит да надникна в едно несъстояло се минало, но все пак мога да пофантазирам. Ако то би продължило своя ленив ход: синът на тютюноработници можеше да стане  тютюноработник или ковач в коларо-железарската работилница на съседната улица, за което мечтаех, когато бях дете с  девствени мисли и постижими желания. Така е било хилядолетия в историята на човечеството: по римския закон „робът ражда роб“, децата на бедните са бедни и нямаше никаква причина това да не продължи.

Но моето Първо време го сполетяха разрушителните бури на войната и революцията. Историята на нашия народ  тръгна в друга посока, за която си мислихме, че е за винаги. Изобщо лъжливото чувство за вечност обладава всеки човек и всяко общество в дни на успехи и сполука. Знаем и цитираме мисълта на философа, че всичко тече, че никога не можеш да нагазиш в една и съща вода на реката, но приемахме това за абстракция и гледахме на света и на себе си като вечни и ако нещо се изменя то ще е към още по-добро и още по-голяма вечност.

Новото, Третото време, отново преобърна света. „Ако живееш достатъчно дълго, виждаш, че един ден всяка победа се превръща в поражение.“ (Симон дьо Бовоар – „Всички са смъртни“).Това се случи с моето поколение. Но това е само щрих в историята.

И ако такива поврати в съдбата на човечеството се случват, защо човек  да не потърси своята личност в други измерения на времето? В края на краищата случайното увреждане на генетичния код на маймуната е породило човека. Като резултат от случайността би могло да се намерят и други варианти  за записване в книгата на живелите. Това не би ни опазило от поражението, но е интересно като поглед в неосъществените минало и бъдеще.

Тази мисъл е занимателна като контрапункт на високомерните твърдения на „успели“, както казват, люде, че на техния талант и усилия се дължат успехите, богатството и властта им. Ако погледнем на нещата от друга позиция бихме могли да открием и други варианти на осъществяване на едни и същи човеци и човешки общности, когато „успелите“ напълно закономерно стават жертва на крушение, независимо от личните им таланти и усилия.

Например. В Първото време беше често явление бедни родители  да дават децата си за осиновяване от заможни хора. В модерните времена това също се практикува, но желаещите дете предпочитат друг вариант: една двойка да те зачене тук,  оплодена клетка да бъде  отгледана от „сурогатна майка“ и на другия край на света да те роди чужда утроба. Когато не толкова отдавна тази игра с природата се появи всред хората ми хрумна, че и с всеки от моето поколение би могло да се случи такова приключение, ако докторите си бяха свършили работата 90 години по-рано. Представям си как някои мама и тате, притиснати от вечната немотия, подаряват ненавремения плод  на тяхната любов на госпожа Томасян или може на госпожа Тютюнджан, или на Герон. Нищо не подозиращият зародиш щеше  да се роди в дантелени пелени, както се е родил и с което се гордее един депутат. Новороденият нямаше да рита парцалена топка в Кючук Париж, а щеше да размахва ракета за тенис на корта зад вилата някъде из благословените места на отечеството. А когато въпросното Първо време изведнъж прекъсна своя ход  Щастливецът щеше да се окаже с „мама“ и „татко“ и с банковите им сметки например във Франция, защо не в Щатите и до сега щеше да е забравил езика, на който истинските мама  и татко са си шепнали, докато са сътворили зародиша, определен за продан.

И когато времето отново пречупи своя ход и дойде Третото време, Щастливецът  се оказва наследник – реститут на два-три тютюневи склада в Пловдив. Значи човек има като възможност няколко живота, но изживява само един. Генетичният код  на всеки човек го е подредил във веригата на рода му, а рулетката на социалните случайности може да го направи Томасян, Тютюнджан, Герон. И тогава страшните социални борби, които бушуваха във втората половина на ХХ в.  правеха  митът за „Едип цар“ възможен. И сигурно този конфликт се е състоял не веднъж, но Софокъл отдавна си е отишъл. Слава богу тази галиматия е изплетена от моята остаряла глава. Но започнах играта защото мисля, че случайността на зачатието и социалната и обществената среда на раждането предопределят живота на човек. Поне в най-главното.

Сакралният въпрос на всеки човек е: „Кой съм аз, какъв беше смисълът на моя живот?“. Има ли  отговор на него? Мисля, че няма, защото положителният или отрицателният отговор предполага поставена цел, а никой от нас не се ражда с цел в живота. Ние сме продукт на биологията и на обстоятелствата. И едното и другото са извън нашата воля.  И все пак въпросът си остава.

Инстинктивно човек се движи от нуждата да се нахрани, да се радва на околния свят, от който е част, да се възпроизведе. Това му е дадено в наследство от неговото биологично потекло от милиардите години развитие на живата природа и то определя степента на неговото щастие. Но радостта от живота изисква усилия, труд, а те никога не са приятни. Затвореният кръг на „Параграф 22“: за да ти е приятно в живота  трябва да приемеш неприятностите на борбата с природата, т.е труда. Във вековете от преди милиони години да си доставиш храна, да си намериш самка и да блаженстваш на припек или на сянка по-голямата част от денонощието не е било чак толкова трудно в голямата планета с толкова малко човешки създания. В такъв смисъл човек е бил най-щастлив в онези далечни хиляди години. Но нашият ум има голям недостатък: той никога не е доволен от минимума, който му е необходим, за да живее, той иска още добавка или за утре или просто да я има, защото му харесва. Само че тази добавка иска допълнителни усилия, сиреч повече труд , което съкращава времето на блаженството. И така до ден днешен: искаме повече, от колкото ни е нужно и по тази причина работим все повече и по-напрегнато, а графиката на удовлетворението от живота върви надолу. Но за успокоение казваме, че този дефект на ума движи прогреса.

Може би има право друг въпрос: В тази въртележка при обстоятелствата, в които живеем, намираме ли равновесието между личната радост от живота и радостта и ползата, които сме дали  на  семейството, на хората, които ни заобикалят? Ако говорим за диктатурата на биологията за повечето от хората животът носи лична удовлетвореност и радост от битието и те, без ни най-малко да накърняват правдата и съвестта си, казват: живях щастливо.

Ако пък става  дума за полезността на  труда, който сме положили,  доколко с него сме направили щастливи близките си, отговор могат да дадат само тези, с които заедно сме крачили през обърканото време, в което всички ние живяхме. Самооценката във всички случаи ще съдържа повече или по-малко неистина, а тя е противопоказана.

Когато живеем живота си най-често ни занимава ежедневието: грижата за насъщния, за здравето и благополучието на децата и внуците, за погледите и жестовете, с които началникът ни среща и изпраща. И забравяме стиховете на Валери Петров:

„Какво сме ний с тебе,

един миг на блестене

и две вечности тъмни

пред нас и след нас“.

Ние много внимателно разглеждаме, оценяваме, понякога даже анализираме себе си докато сме в мигът на блестене. Разбираемо е, че не се търсим и виждаме във вечността, когато ни е нямало в битието. Но, почти никога не се опитваме да се видим в тъмната вечност, която ни предстои след мига на блестене. Не говоря за задгробния живот, който ни обещава църквата. Думата ми е, че в тази тъмна вечност ние имаме още малко живот, който продължава в паметта и очите на поколението след нас: името и наследството, което сме вградили в бъдещето, когато няма да ни има. Градили сме ги попътно в живота, който сме преживяли, но забравяме, че  споменът за доброто и злото, което сме сътворили приживе се превръща в товар на плещите на нашите наследници. В такъв смисъл за тях тази част от нашия живот след смъртта е важна, защото с нея те биха могли да се гордеят или срамуват. С годините все по-често се вглеждаме в тази тъма, но трудно намираме мъдростта да претеглим доброто и лошото, което сме сътворил на точни везни. А може би ни липсва мъжество да погледнем вътре в себе си.

Така или иначе намираме се в Третото време от живота и, надявам се, да не се озовем в още по-ново. Наблюденията и сравненията на  миналото и настоящето, колкото и да е невероятно, откриват много общи неща между тях. Например склонността на хората да живеят с митове и илюзии.

В годините след 9 септември 1944 г. мнозинството от младите хора вярвахме в гениалността, изключителността и непогрешимостта на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Към тях уверено прибавяхме ту Георги Димитров, ту Васил Коларов, после Вълко Червенков, Тодор Живков. Скандирахме имената им и обявявахме непогрешимостта и безсмъртието на комунистическата идея.  В скандирането и коленопреклонението всички бяхме „ние“, без имена.

В новото време съдът на Непогрешимите осъди всички наши гении като престъпници, а нашите вери определи като химери и заблуди и ни каза, че вече сме свободни.  Помислихме си, че кумирите и вечните идеи са веднъж за винаги изпратени в небитието и усвоихме една нова (позабравена стара) нагласа: да живеем и богатеем както можем. Но, очевидно, човек не може да живее без идоли и създадохме нови, от ново естество. Сега нашите богове са „гениите“ от шоу бизнеса и, за асортимент – от футбола. Всички те са обявени приживе,  в младенческа възраст, за „легенди“. В някаква масова психоза махаме ръце със светещи мобифони в такт с тяхната музика, затворени в препълнените клетки на стадионите. Като тях разкрасихме плътта си с библейски сюжети и сексуални послания. Изпаднали в екстаз, хората отново  загубиха личността си и станаха „ние“. Все същото от векове. В един анекдот за Пушкин безименият автор казва: „Овцы стадяться. Львы охотятся одни“. Удобно ни е да се събираме в „стадо“, в което един мисли, а останалите кимат с глава в знак на единогласие, вместо да живеем като лъвове – свободни в избора на пътеките, по които да вървим.

Но нещо интересно: на стадионите хората мислят, скачат, скандират, обхванати в общ екстаз, а когато магията на  шоуто се разсее остават съвсем самотни. Технологиите разрушиха чисто човешките връзки. Днес ние не знаем очарованието на задушевния шепот между приятели или споделените в семейството радости и несполуки. СМС-те заместиха приятелския поглед и прегръдка. Ослепяхме за красотите на природата, забили поглед в таблети и мобифони, оглушахме за песента на птиците и шумът на вълните, в ушите ни звучи нечия чужда музика, сътворена и изпълнявана от чужди нам хора. Телевизионните истории изместиха от семейното битие историята на изминалия ден и надеждите за утрешния.  Без съмнение съм остарял и останал в другите времена, защото все по-малко разбирам случващото се днес. Работя с компютър, имам модерен мобифон, гледам телевизия и въпреки това се чувствам чужд. Зная, че в подобно отчуждение са изпадали всички поколения, преживели резки социални и технологични поврати. Но никое време не може да се запомни с такива политически и, най-вече, технологични промени като днешните. Сигурно е, че поколенията, които се раждат и живеят днес не намират нищо смущаващо в шеметния ход на прогреса, но за моето поколение това е малко в повече.

Разбирам, че прогресът като всеобщо движение напред  е неотменим. Но, мисля, че нашата увереност, че технологическият прогрес ни прави по-щастливи е по-скоро мит. Днес ние знаем за света повече от вчера, имаме повече възможности, удобства, по-дълъг живот. Но всичко това ни прави зависими от знанията и вещите, които придобиваме. Сега един администратор във фирма чрез средствата за комуникация, които носи в джеба си, е привързан към проблемите на фирмата дори когато спи. По тази причина той е уморен и изнервен и се ползва от услугите на всесилната фармация за да заспи, а и за да се люби със жена си. Ние ставаме все по-малко свободни  и се превръщаме в доброволни роби на прогреса. Може би като констатация това е вярно, но още по-вярно е, че никой не може да излезе от този кръг и по тази причина уверяваме самите себе си, че днес сме по-щастливи от вчера.

Мярата за щастие е много променлива във времето. Очевидно, идиличното щастие от времето на гръцките богове твърде малко прилича на щастието в епохата на всесилието на телевизията и технологиите . Сега те са боговете, които диктуват съвременния  бит и общуването между хората. Щастието и щастливият живот все по-често са свързани с притежанието на материални средства и удобства, които от своя страна ни отдалечават от непосредствения досег с природата и хората. По този начин ние загубихме вътрешната си свобода. Хората привикват към многовековните промени в живота като резултат от материалния и идеен прогрес и не забелязват загубите, които той ни причинява. Прилича като опита с жабата: тя не реагира на постепенното загряване на водата в съда, в който плава. Ние, хората, сме в малко по-облагодетелствано положение: поне в обозримо бъдеще не сме застрашени прогресът да ни „свари“ и да ни замени с технологичен продукт, който няма чувство за щастие или нещастие. А може би такова бъдеще да не е толкова далеч?

ПОСЛЕСЛОВ

Тече реката на вечното време, забързана в теснините на нашето битие. На скалите по дефилето стърчим ние, кой високо изправил ръбата снага, кой приведен, събрала сили и мощ, уверени в своята непоклатимост и дълговечност. Стоим под синьото небе и яркото слънце, безгрижно отброяваме дните и годините, съгрявани от нашите любови, раздирани от омрази.  В безметежните дни, загледани в безкрая на мирозданието нехаем, че реката там долу бавно дълбае подмоли  в основите на скалите, подмива пясъчника. След време, години ли, век ли –  непоклатимите скали потрепват, но ние не искаме да повярваме, че нещо ще се случи. Не поглеждаме  в  дълбоката бездна, където в реката на вечното време изтича и нашето време и ни приближава към вечността на небитието. Есхил разказва как Прометей ни даде огъня, знанията  за живота, за мореплаването, за науките. Не ни даде само едно – да знаем кога ще умрем. И докато житейските победи и поражения ни люлеят приспивно нашето време свършва, политаме към небитието, заедно с отломките на нашите планове и мечти.  Вечното време безразлично ни поглъща, както всичко живяло преди нас и както ще погълне всичко що ще дойде след нас. Близките ни ще скърбят, ще ни обещават вечна памет, вместо погребаната надежда за вечен живот. Споменът за всяка дума, жест, частица на близкия човек дълго ще живее и причинява болка. Но реката на вечното време влачи надолу по течението и спомените, упорито заглажда ръбовете, по които скалите и хората са се разпознавали и бавно ги превръща в гладки валуни.  Те все така тежат, но не причиняват остра болка, когато се докосваме до тях.

 

 

Румен Попов е български офицер, контраадмирал, о.р. Роден е в Пловдив през 1932 г. Завършва Висшето военноморско училище „Н.Й. Вапцаров“ през 1953 г. Във ВМФ десет години служи на подводни лодки от щурман до командир на подводна лодка. Завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург) през 1966 г., след което служи в щаба на ВМФ и оперативно управление на Генералния…