Орелът, мечката и драконът са символите на трите основни страни, между които се води геополитическа търговска, финансова, хибридна, студена, информационна, идеологическа, цивилизационна война през последните години – САЩ, Русия и Китай. САЩ в своята стратегия за национална сигурност обявиха официално Китай и Русия за свои основни врагове. И сега, когато целият свят се тресе от коронавирус Орелът подскача между Мечката и Дракона и се опитва злобно да ги клъвне, където и както може.
Обичайно американските експерти вместо да се заемат с финансовия олигархат, обезумял от алчност и стремящ се да предизвика „шок и ужас“, или Русия ще „сдържат“, или Китай.
Поредната им интелектуална „изцепка“ е стратегията на Центъра за нова американска сигурност (Center for a New American Security) от края на януари 2020 г., озаглавена „Срещу китайското предизвикателство: Подновяване на американската конкурентоспособност в Индо-Пацифика“.
Накратко, „мъдреците“ умуват откъде да захапят Китай, но този път по-„нежно“, с веруюто, че заразата ще дестабилизира китайската власт. Номерата обаче са старите и добре познати: ще преначертаем картата на Индо-Тихоокеанския регион, „опирайки се на американските съюзници и партньори“, и мобилизирайки целия антураж от „идеологически, технологични, финансово-икономически, военни и дипломатически средства“, под общото название „гъвкаво сътрудничество“, което трябва да осигури предимства на САЩ в борбата с Китай.
В самия Китай „задачата“ е да се мобилизират нови групи от „заинтересовани страни“, които притежават необходимите ресурси за прилагане на американската стратегия. Последната, вероятно е съобразена с доклада на корпорация РАНД от 2019 г., в който се признава, че „американските съюзници Австралия, Япония, Филипините и Южна Корея все повече се отделят от Съединените щати, взаимно обвързвайки се на високо ниво в областта на сигурността и отбраната, съвместно развиват отбранителната си индустрия, провеждат двустранни учения и/или подписват споразумения, даващи възможност за сътрудничество и обмен на информация… „
Парадоксът е, че докато „мъдреците“ стратегизират обръщането на тенденциите, Пентагонът продължава да извива ръце, принуждавайки „съюзниците“ в Източна Азия да се откажат от военно-техническото сътрудничество с Русия, под заплаха от санкции съгласно (малоумния) закон за „Противодействие на противниците на Америка чрез санкции“ (CAATSA) от 2017 г., приложен спрямо Иран, Русия, Северна Корея и кой ли още не.
В средата на март т.г. забраниха на Индонезия да закупи изтребителите Су-35, а миналата година скочиха и на Индия (на която основно разчитат в Индо-Пацифика), заради сделката за С-400 „Триумф“. Логично, Нарендра Моди действа на принципа „кучетата си лаят, керванът си върви“. Индия не само ще купи ПВО системите, но на Икономическият форум във Владивосток (септември 2019г.) подписа с Русия ок. 50 споразумения в различни области, включително за зона за свободна търговия между Индия и Евразийския икономически съюз (ЕАЭС), каквато ЕАЭС има с Виетнам и изгражда с Иран, Египет, Южна Корея, Сингапур, Индонезия…. и Сърбия!
За сведение, въпреки турбулентната икономическа среда, общият външнотърговски оборот на ЕАЭС за 2018 г. нараства с 18,8% спрямо 2017 г. От 2014 (когато е създаден) до 2018 г. външната търговия на държавите-членки се е увеличила с 30%. А през 2018 г. е подписан Меморандум за разбирателство между ЕАЭС и 10-те страни в АСЕАН (сред които и Филипините), което създава основа за формиране на диалогова площадка за обсъждане на широк кръг въпроси на взаимодействието между интеграционните блокове в мащабите на цяла Евразия.
В контекста на последното, поне мен не ме учудва смелостта и решителността на президента Р. Дутерте, който прекрати военния договор със САЩ и обяви, че страната повече няма да купува от тях оръжия и военна техника. Причината, която изтъкна е „критиката на Вашингтон към кампанията на филипинското правителство срещу разпространението на наркотици“, а всички знаем кой разпространява наркотиците във Филипините. От своя страна, на 3 октомври, 2019 г. Вл. Путин заяви, че ще помогне на страните в Югоизточна Азия (и в частност Филипините) в борбата с тероризма.
И точно в същия месец, на 18 октомври 2019 г., няколко седмици преди съобщенията за първите случаи на COVID-19 в Китай, фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, университетът „Джонс Хопкинс” и Световният икономически форум организират „Събитие 201“ – „Пандемия на високо ниво“. На сайта на събитието е посочено: „Експертите са съгласни, че е само въпрос на време една от тези епидемии да стане глобална – пандемия с потенциално катастрофални последици.“
Каквито и съмнения да имах относно произхода на истерията около COVID-19 Джордж Фридман (бившият шеф на агенция Стратфор) моментално ги разсея. В „Специален доклад“ със заглавие „Коронавирусът. Колективен труд: медицински, икономически и геополитически въздействия“ („Coronavirus. Collected Works: Medical, Economic and Geopolitical Impacts“, на новата му аналитична структура „Geopolitical Futures“, се разглеждат различни варианти на развитие на кризисната ситуация.
Повечето доклади в сборника са на Фридман и всички те се опитват да внушат неконтролируемост на ситуацията:
„Епидемията е извън компетентността на световните лидери.“ „Страхът от смъртта ще извади света от контрол“; „Вирусът възникна в авторитарен Китай“- категоричен е Фридман, и „показа границите на човешката сила, дори в Китай. Пекин настоява, че ще се справи с вируса, и че ще спре разпространението му, но реалността е, че Китай е обзет от страх….“ (стр. 36-37).
Прогнозирането в тези агенции се прави чрез разузнаване и моделиране. Целта му е да „форсира“ реализацията на предварително проектирани събития, а в 99% от случаите, тези проекти, наричани „прогнози“ са за дестабилизация на държави (което неизбежно включва хаос, разруха, екологични кризи, бежанци и разбира се, редукция на населението).
Стратегът не предвижда мащабите на разпространението на вируса в Америка, нито че Китай предлага помощ! Но е убеден, че „китайското правителство, както всяко друго, ще бъде обвинено в неправилно управление на кризата и неразбиране на икономическите последици.“ „И тук можем да си поиграем“ – продължава Фридман, с типичния за него цинизъм: „защото коронавирусът не е нито геополитическо, нито политическо събитие, но лесно може да се превърне в такова, при което напрежението в страната да ескалира и международната позиция на Китай да се трансформира, а с това и международната система.“ „Русия и страните от Централна Азия са сред първите потърпевши. Китай е основен търговски партньор за тези държави…и дисбалансите в търговията може да се отразят на и без това крехките им икономики…“ (стр. 11- 14).
Поне на мен, конкретно неговите доклади ми се струват писани далеч преди разпространението на заразата. Но така или иначе, Фридман отново не „уцели“ как ще се развият нещата в Китай и Русия. За разлика от него, Филип Орчард поне се е сетил да „ъпгрейтне“ анализа си спрямо тенденциите към 13 март. Той признава, че мащабната мобилизация на Китай срещу вируса му помага да овладее ситуацията…Но „Ако Си Дзинпин е в безопасност на своя престол, царството му се клати.“ Защото разпространението на кризата е огромен проблем за Китай; вероятно ще продължи месеци и може да ескалира отново през есента“ (последното се повтаря на няколко места в текста). А колкото повече европейската икономика и тази на САЩ се забавят, толкова повече западното търсене на китайски стоки ще намалява… „Вече почти десетилетие чакаме следващия голям шок, който ще изпита устойчивостта на системата, ръководена от Китайската комунистическа партия. Предполагахме, че най-вероятният шокът ще дойде от външни сили. Оказва се, той дойде отвътре, разпространи се в останалия свят и вероятно ще се върне като бумеранг.“ (стр.51- 52).
Що се отнася до Иран, Каролин Роуз не премълчава, че „през последните две години Съединените щати приложиха кампания за максимален натиск над Техеран, с надеждата, че икономическите ограничения ще предизвикат социални вълнения и ще ограничат иранското влияние в Близкия изток.“ Санкциите, „целящи осакатяване на иранската икономика доведоха до известни обществени вълнения, но не и до преврат. Затова пък „Коронавирусната епидемия има потенциал да подкопае режима по начин, по който американските санкции никога не биха могли.“ (стр. 32).
Останалите доклади в общи линии продължават в същата посока. Но тенденциите се движат в обратната. Осъзнавайки това, стратезите от най-влиятелният „мозъчен тръст“ Council on Foreign Relations (CFR) отново решили да „привличат“ Русия на своя страна. Вашингтон бил „готов да спре разширяването на НАТО и да признае Крим за руски, ако Москва му стане съюзник срещу Китай“….
Както посочва И. Данилов, който подробно анализира стратегията, „до тук – нищо ново“. Новото е признанието, че „САЩ вече не могат сами да победят целия свят. Нещо повече, те не могат да победят сами дори Китай.“
Но това не е единственото място, на което срещаме същото признание. Комисията по Стратегията за национална сигурност на САЩ излезе с доклад, в който се казва, че „в цяла Евразия влиянието на Америка отслабва. Регионалните военни баланси в Източна Европа, Близкия Изток, Тихия океан се променят по категорично неблагоприятни начини…“ (стр. v, vi).
Колкото до Русия, амбициите на вашингтонските мъдреци са безвъзвратно закъснели. Партньорството на Москва с Пекин е определено като „стратегическа устойчивост в дългосрочна перспектива.“ То съчетава в себе си четири преимущества, които другите държави не притежават: Първо, запазва пълната свобода в отношенията им с трети страни, изключвайки взаимни обвинения в нарушаване на каквито и да е задължения. Второ, без да се явява съюзничество по интензивност, ниво на доверие, дълбочина и ефективност, то на практика многократно го превъзхожда. Трето, по своя потенциал, даденият формат е способен да встъпи в качество на самостоятелна геополитическа сила, сдържаща потенциалните противници. Четвърто, РФ и КНР, освен собствено двустранните си функции, съумяха да адаптират партньорството си в решение на практически всяка глобална и регионална ситуация, съхранявайки бързината на взимане на решения, тактическата гъвкавост и стратегическата устойчивост.
Настоящата кризисна ситуация за пореден път потвърждава всичко това. Провалиха се не „режимите“, а „демокрациите“! Излишно е да посочвам, че Москва и Пекин действат в тандем, заедно с Куба, че и с Венецуела, за да я овладеят. Въпреки, че не бих я нарекла „пандемична криза“, тя не бива да се подценява; резистентността към антибиотиците е факт не от днес, бактериите и вирусите мутират…Такъв е в момента проблемът в Италия…Но тези държави са наясно, че само съгласуваните колективни действия и солидарността могат да спасят настоящия безпрецедентно в историята взаимосвързан свят. Да не говорим, че „всевластният елит“ – както често го определят, в ужаса си да не загуби позиции, може да пусне още някой вирус, предвид че целият свят е опасан от американски секретни биолаборатории.
