Пандемията – болестта, която обърка живота ни, бита ни , главите и душите ни, се настани здраво в нашите земи. Болест, която ще срине за дълго време материалния и духовния свят, в който удобно или не толкова уютно живяхме досега. По повод на бъдещето медиите безспирно повтарят, че светът никога няма да бъде същият, без да могат да очертаят контурите на този утрешен различен свят. И забравят, че и без пандемии всеки ден живеем в нов, различен свят.
Ако хладнокръвно помислим, ще забележим, че живеем в постоянна пандемия от времето, когато светът се глобализира, че човечеството вечно боледува от някакъв вирус или бактерия, които хората разнасят със самолети и кораби, с железници и автомобили из света без граници. Когато болестите преминават в по-лека форма, когато не са „коронясани“, нямаме чувство за всеобща опасност и по тази причина не ги титулуваме с гръмкото име пандемия. Но когато болестта се разпространява с непозната скорост и тежки последици, тогава се стъписваме и разбираме, че пандемията, която и да е тя, е неизбежен спътник на съвременното общество. Глобализираният човек трябва да приеме този факт, след като е построил световна икономика по правилата за свободно движение на хора, стоки и пари.
Сега, когато бедата ни сполетя, анализатори, политолози, гадатели се надпреварват да търсят създателя на короновируса, защото „не е възможно природата да е авторът“. Най-вероятно това са китайците или руснаците; не, почти е сигурно, че са американците и евреите. Но понеже самите набедени също боледуват, следва да допуснем, че сигурно е създаден на островите Галапагос, където никой не боледува. Ние, човеците, обичаме да поставяме себе си в някаква изключителна обстановка, невиждана и неживяна от човечеството, и която задължително е дело на злоумишленик.
Ако обърнем взор назад, някоя и друга стотица хиляди години, бихме могли да видим първобитните човешки същества да ровят земята около пещерата си за ядлив корен или буболечка. Дали и те са боледували от короновирус, имало ли е и тогава пандемия? Без съмнение и едното, и другото са съществували, защото вирусите и бактериите съществуват заедно с всички живи същества и последиците от съвместното съществуване задължително са същите, както и в днешни времена. Особеностите на епидемиите от онези времена са в това, че от вируса боледуват всички обитатели на пещерата, а пандемията свършва до нейните околности, които човеците обхождат в ежедневния поход за храна. Обитателите на съседната пещера, не толкова далеч по днешните мерки, дори няма да знаят, че там някъде, всички са измрели. Както по всяка вероятност не са знаели, че са имали съседи. И все пак рано или късно някой уловен звяр или влечуго докарва бедата и при тях. Това е нова пандемия. Но тогава тези същества са били толкова малко в толкова голямата земя, че това „рано или късно“ може би се е проточвало стотици и хиляди години.
Така ли е било, никой не може да каже. Много хиляди години по-късно хората започват да пишат Библията. И в нея се появяват първите библейски записи за мора, с който еврейския бог наказал египтяните заради това, че фараонът не искал да пусне Мойсей и неговото племе да се приберат в обетованата земя. А самите евреи се спасяват от мор и преследване, като преминават стерилния кордон на Червено море и после още четиридесет години скитат из пустините. Приликата с днешните противоепидемични мерки е очевидна.
Между впрочем на страниците на Библията има още един разказ за много по-раншно божие наказание на човечеството заради неговия морален упадък. Става дума за Всемирния потоп, който с известна доза простима условност бихме могли да причислим към пандемиите. Там става дума за спасяването на хората и животните от потопа с помощта на ковчега на Ной. Същото правим и днес с доброволната карантина у дома. Вярно – без присъствието на безбройните двойки зверове, но все пак с двойката куче и котка.
Човек, и без да е специалист по заразните болести или вирусолог, знае, че човечеството след библейските години е преживяло и по-страшни болести. Някога те са били „божие наказание“ за един или друг грях. В нашата памет са запазени спомените за холерата, чумата, проказата, сибирската язва и едрата шарка – болести, покосявали поголовно всеки, който е имал лошия късмет да се докосне до тях. Не е трудно да се забележи, че те стават толкова по-масови, колкото повече стопанският живот обединява хора, селища, градове в обща система за производство. Четем „Декамерон“ на Бокачо като интересна, леко пикантна белетристика и забравяме, че той описва живота и преживяванията на бегълци от чума. В онези времена, когато чумата вилнее в града, можещите бягат в изолирани имения и за тях епидемията е отминала. Тя не засяга и съседния град, който навреме е затворил портите си за пришълци. Там нито животът на хората, нито стопанството претърпяват крах. В далечните години на Средновековието епидемиите пълзят бавно, както вяло са протичали човешките и стопански връзки. Но често пропускаме тяхната смъртоносна мощ, многократно превишаваща смъртността на заболелите от епидемии днес.
Още в онези времена хората са знаели, че какъвто и да е причинителят на болестите, разпространител е преди всичко човекът. Новият свят, който още не е бил именуван, не е познавал шарките, и по тази причина хората там нямат имунитет от тях. Испанските конквистадори, заедно с колонизацията на континента и поголовното физическо изтребление на местното население, донасят и епидемията от шарка. Тя се оказва по-безмилостна от колонизаторите, отнася милиони човешки животи и почти ликвидира една непозната дотогава цивилизация.
Борбата с пандемията в днешно време наистина е трудна, понякога безнадеждна работа. Но науката и човешката воля ще се справят с нея. Каква цена ще плати човечеството днес, никой не може да каже, но отсега е ясно, че ще бъде болезнено голяма. Не по малко стряскащи са съпътстващите разрушителни процеси върху световната икономика. В глобалната икономика никоя страна, никой отрасъл на човешката дейност няма да бъде пощаден от разруха, понякога тотална. Няма да бъде пощадена и нашата икономика. Доколкото тя е слаба и силно зависима от стопанството на външния свят, възстановяването ѝ ще върви бавно, следвайки с изоставане възстановителните процеси на развитите страни. И както диктуват многовековната традиция и правилата на пазарната икономика, разплащането в най-голяма степен ще стане за сметка на най-слабите: работниците, служителите, дребните занаятчии и производители. Едрият собственик – индустриалец или търговец , може да загуби възможността да възстанови стопанската си дейност, но няма да загуби личното си богатство. Безработицата, която следва ликвидирането на жизнената индустрия и търговия, ще се стовари върху бедните, ще ги доведе до прага на физическото оцеляване.
Може би защото нямат финансови и материални измерения, ние малко говорим за разрушенията, които пандемията вече нанася върху душевността на всеки от нас. Отчуждението и егоизмът, породени от страховете на карантинираният човек, насила затворен у дома, постепенно изграждат в него духовно и емоционално пространство, откъснато от страданията на обществото, от радостите на семейната общност и нуждата от приятелска връзка. Тази духовна травма ще съпровожда до края на живота преживелите пандемията. В същото време деформиране търпи и съзнанието на политическите и икономическите анализатори и идеолози. Вече стана възможно да се разсъждава върху новопоявилата се дилема: не е ли по-добре сега да се спестят пари и средства, определени за подкрепа на най-засегнатите от епидемията части от населението и икономиката, а спестеният ресурс да се запази за възстановяване на разрушеното стопанство след отминаването на епидемията. Защото потенциалните жертви от очакваната криза на икономиката ще бъдат много по-големи от жертвите на болестта. Този идеен „канибализъм“ показва деградацията на идеолозите на следкризисната либерална капиталистическа система .
Едва ли икономисти, психолози и политически анализатори могат да очертаят времевия хоризонт на тези страдания. За да се намалят те до поносимото, са нужни много усилия на хората на науката и мъдрост и съзидателна енергия на управляващите. Можем да сме уверени, че хората на науката ще надскочат всички наши очаквания, както го правят и сега, когато болестта върлува. Дълбоки са съмненията обаче, че управляващите ще се окажат на тази висота. Тези съмнения се поражда от хаоса, който се наблюдава в управленските структури, и честите безумни решения, които ни се сервират. Полезните действия в непосредствената борба с разпространението на заразата са по-скоро плод на усилията на екипа от здравни специалисти. По тази причина няма как да не се съгласим с критиките и препоръките, които президентът отправя към правителството: да спасим хората, като запазим техните права и достойнство, както и всичко от националното стопанство, което може да бъде спасено. Да се подготвим да построим нещо ново в опустелите след кризата стопански ниши.
Позорящите държавата безкултурие и просташкият език, с който премиерът отговаря на тези предложения, преди даже да ги е прочел, показва, че управлението на държавата ще продължава да се осъществява с управленската култура и градивни инструменти, почерпени от мозъчния тръст на ГЕРБ. Което ще рече, че ще продължим пътя за никъде. Това очевидно ни очаква в не толкова далечно бъдеще, и то е силно смущаващо. Защото времето при пандемия тече ужасно бързо. Гладният и обезверен човек може да тръгне по пътища, които водят до тотална разруха на държавата. Тогава ще бъде късно да си спомняме кой донесе тази духовна и материална печал.
Румен Попов, контраадмирал о.з.
