АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Коментар към разказ с неизвестен автор

Румен Попов - 04 май 2020

От дебрите на интернет непотърсен, случайно се появи краткият разказ без автор и източник, който привеждам дословно:

КОГАТО АМЕРИКАНСКИ БИЗНЕСМЕН
СЕ СРЕЩНА С МЕКСИКАНСКИ РИБАР

Американски бизнесмен си взел ваканция в малко крайбрежно мексиканско село по нареждане на личния си лекар. Неспособен да заспи след спешно телефонно обаждане от офиса първата сутрин, той излязъл  на кея, за да изчисти главата си. Малка лодка с рибар тъкмо акостирала, а вътре в нея имало няколко големи жълтокоремести риби тон. Американецът направил комплимент на мексиканеца за качеството на рибата му.

‒ Колко време ти отне да ги хванеш? ‒ попитал американецът.
‒ Само малко ‒ отговорил мексиканецът на изненадващо добър английски.
‒ Защо не останеш по-дълго и не хванеш повече риба?“ ‒ попитал тогава американецът.
‒ Имам достатъчно, за да подкрепя семейството си и да дам няколко на приятели ‒ казал мексиканецът, докато разтоварвал рибите в кошница.
‒ Но … какво правиш през останалото време?
Мексиканецът вдигнал очи и се усмихнал:
‒ Спя до късно, ловя малко риба, играя с децата си, вземам сиеста със съпругата си Джулия и всяка вечер се разхождам в селото, където отпивам вино и свиря на китара с амигосите си. Водя пълен и натоварен живот, сеньор.
Американецът се засмял:
‒ Сър, аз съм от Харвард M.B.A. и мога да ви помогна. Трябва да прекарвате повече време в риболов и с постъпленията да си купите по-голяма лодка. За нула време бихте могли да закупите няколко лодки с увеличения товар. В крайна сметка ще имате флот от риболовни лодки.
Той продължил:
‒Вместо да продавате улова си на посредник, бихте продавали директно на потребителите, в крайна сметка ще отворите собствена консервна. Вие ще контролирате продукта, обработката и дистрибуцията. Трябва да напуснете това малко крайбрежно рибарско селище и да се преместите в Мексико Сити, след това ‒ в Лос Анджелис, и в крайна сметка ‒ в Ню Йорк, където можете да управлявате разширяващото се предприятие.
Мексиканският рибар попитал:
‒ Но, сеньор, колко време ще отнеме всичко това?
На което американецът отговорил:
‒ 15–20 години. 25 най-много.
‒ И какво тогава, сеньор?
Американецът се засмял и казал:
‒ Това е най-добрата част. Когато дойде моментът, вие ще обявите IPO и ще продадете акциите на вашата компания на обществеността и ще станете много богат. Бихте направили милиони.
‒ Милиони, сеньор? Тогава какво?
‒ Тогава ще се оттеглиш и ще се преместиш в малко крайбрежно рибарско селище, където ще спиш до късно, ще ловиш риба, ще си играеш с децата, ще вземаш сиеста със съпругата си и ще се разхождаш до селото вечер, където можеш да отпиеш вино и свириш на китара с амигосите си…“

 Безхитростният разказ провокира размисли за щастието в днешния  свят.

От 2012 година ООН е определила критериите за щастието на народите: размер на доходите, свобода на жизнения избор, здравословно състояние, продължителност на живота, социални връзки, щедрост на гражданите. Според тези критерии мъдреците от ООН отреждат на България 97-о място –между Камерун  и Гана. Ние това си го знаем и без експертната оценка на учените от ООН и само ББ оспорва тази класация. Но разговорът е за друго.

Очевидно е, че в критериите на ООН няма нищо от разбирането за щастлив живот на мексиканския рибар. Интересното в случая е, че в тях определящ е размерът на доходите. В крайна сметка той прави добри или лоши, възможни или невъзможни стойностите и на останалите.

През първата половина на ХХ век човечеството беше заредено с идеологически заряд за осъществяване на някакви идеали – социални или имперски – но идеали, които заместваха естествения стремеж на хората към лично благополучие със стремежа да осъществи общите мечти. Забогатяването на държавата остави на заден план личното забогатяване. Това продължи и след войната, когато усилията на народите бяха съсредоточени за възстановяване на разрушената икономика и бит. Когато този процес завърши, под могъщия диктат на рекламата започна стремителният ръст на потреблението, което от своя страна изискваше и също толкова стремително забогатяване. После дойде съвременната техническа революция, която насочи производството и бита на хората в ново русло и им придаде нова енергия.

Така наречената либерална икономика има единствена цел: да разширява потреблението, което пък увеличава производството, печалбите и т.н. и т.н. Впримчен  в законите на либералната икономика  и в борбата  за оцеляване,  съвременният човек  заживя с план за „след оцеляването“: откриване на път към неограничено забогатяване, който е постижим само с непрекъснати физически и интелектуални усилия.

Богатството се превърна в  мяра за щастие
на съвременния човек

Стремежът към богатство, насърчаван от тоталния рекламен натиск с помощта на  съвременните средства на технологиите,  лиши човека от „лична свобода на избора“. Възможният избор е само един: богатей!

Породи се интересен парадокс: ХІХ век беше изпълнен с борби срещу безогледната експлоатацията на работниците, за ограничаване на работното време до 8 часа. Два века по-късно почти всички работници и служители  работят извън ограничителните рамки от 8 часа. Модерните средства за комуникация, интернет мрежите, корпоративните мрежи за управление са привързали служителите към виртуалното работно място денонощно. От друга страна работниците и дребните служители  работят допълнително, за да осигурят нужните средства за живот и бит, каквито диктуват мечтите, заимствани от рекламните клипове, филмите и словесните внушения. Трудно е да се разбере логиката на този „свободен жизнен избор“ на хората като  измерител на щастието, след като той отрежда свободното време на човека до минимума на ежедневния бит и сън.

Той е несъвместим и с критерия за социалните връзки. Хилядолетия човек е общувал с други човеци. Новите технологии из основи сринаха това, което наричахме общество. То се изроди в общуване на човека с някакво електронно средство – телефон, скайп и др., с помощта на което чува и вижда другите хора,  но се целува с тях с привичната целувка на махащата в екрана ръка. Даже любовта стана опосредствана чрез интимен видеообмен. Човешкият допир,  топлина, интимност са се превърнали в електронни вълни, пиксели, байтове.

Лъжливият свят на щастие в богатство
доби осезаемост  чрез технологиите

 Човеците неусетно станаха жители на нереален свят, който сами  създадоха, изключвайки от него природата, в която са породени преди милиони години, без живите хора, с които  са извървели този многомилионен път.

Би било невярно за това противоестествено подменяне на човешкото чувство за щастие с придобиване на вещи и богатство да виним новите технологии. С тях просто злоупотребиха. Неудържим е корпоративният нагон на производителите към богатство. То им осигурява незрима власт в света. В този поход те впрегнаха новите технологии, чрез които формираха  човека на потреблението: на ножчета за бръснене, както и на самолети, ракети и кораби. Последиците от неудържимото потребление са в бита на хората, в изменението на понятията за щастие.

В така създадената ценностна система дори когато човек богатее и забогатява, той е само миг щастлив: мигът на осъществената мечта. След него отново се появяват безброй причини богатият да се почувства нещастен. Може би защото не е забогатял, колкото другия богат? Може би защото увеличеното богатство е недостатъчно за постигане на новата мечта? Той се е сдобил с още много повече поводи за нещастие, отколкото преди. И поводи за нови усилия и жертви, за да продължи да богатее.

А мексиканският рибар казва: „Имам достатъчно да подкрепя семейството си и да дам на приятели“  И още: „Спя до късно, ловя риба малко, играя с децата си, вземам сиеста със съпругата си Джулия и всяка вечер се разхождам в селото, където отпивам вино и свиря на китара с амигосите си. Водя пълен и натоварен живот, сеньор.“  Затова след предлаганите идеи  за забогатяване той пита: „И какво тогава, сеньор?“

В определението за щастие на ООН има нещо сбъркано. В него липсва човекът с неговите емоции, чувството на задоволство от постигнатото, радостта от приятелството и любовта. Голямата писателка Етел Войнич в романа си „Стършел“ цитира два стиха:

 Живея ли, умирам ли,
Щастлива съм мушица аз.

Дали ще се завърнем към това разбиране за щастие? Отговорът е много труден, ако изобщо го има.

 

Румен Попов е български офицер, контраадмирал, о.р. Роден е в Пловдив през 1932 г. Завършва Висшето военноморско училище „Н.Й. Вапцаров“ през 1953 г. Във ВМФ десет години служи на подводни лодки от щурман до командир на подводна лодка. Завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург) през 1966 г., след което служи в щаба на ВМФ и оперативно управление на Генералния…