Налагането на християнството от княз Борис I за държавна религия е въз­можно благодарение на обществено-икономическото развитие на българ­ско­то общество и външнополитическото положение на България. След пок­ръс­тването на княз Борис I (865 г.) християнството става офи­циално ве­ро­изповедание в страната. Йосиф Генезий съобщава, че от Кон­с­та­н­ти­нопол са изпратени в България „отбрани архиереи, за да укрепят християн­ска­та вяра“.

Княз Борис I ратувал за просветно и ревностно духовенство, за благоуст­рое­на, автокефална Църква – дори с ранг на патриаршия, която да отговори на нуждите на епохата: да служи на народното единство и културния възход на страната, да укрепва новия обществен строй, държавната независимост и престиж на България.

След обявяване на християнството за държавна религия в България през 864-865 година, българската църква не получава статут на автономна архие­пи­скопия. Поради тази причина княз Борис I прогонва всички гръцки све­ще­ници и ги заменя с латински, като подчинява българската църква на римската курия. Тъй като и папата не показва готовност да признае пълна автономия, а още по-малко автокефалия на българската църква, той започва нови пре­го­во­ри с Константинопол през 870 година. На последното заседание на VIII Все­ле­нски събор, със съгласието на Константинополския и на останалите източ­ни патриарси, българската църква получава статут на автономна архиепи­скопия, т.е. тя е подчинена на византийския император, но не и на патриарха, като нейните свещеници, освен гръцкия архиепископ, могат да бъдат само от български произход.

Скоро се създават условия за нейното процъфтяване и автокефално ус­трой­ство. Няколко години по-късно (886 г.) най-изтъкнатите ученици на све­тите братя Кирил и Методий – създателите на славянската азбука и писменост – намират радушен прием в пределите на България. Те поставят началото на двата църковно-книжовни центъра Преслав и Охрид, които за сравнително крат­ко време развиват богата духовно-просветна дейност, влязла в историята ни като „Златен век“ на българската култура“.

Следваща стъпка към пълна самостоятелност на българската църква се извършва по време на Преславския църковен събор в 893 година, когато за офи­циа­лен език на българската администрация и църква се обявява славяно­бъл­гарският. Създадената азбука, кирилицата, улеснява извърш­ва­не­то на пре­во­ди от гръцката църковна литература и разпростране­ние­то ѝ по цялата бъл­гар­ска територия. Процесът на отделяне на българската църква от Византия продължава и при наследниците на княз Борис I – цар Симеон (893-927) и цар Петър (927-970).

През 919 година цар Симеон провъзгласява пълна независимост (авто­ке­фа­лия) на българската църква и издига църковния глава в ранг на патриарх. То­­зи едностранен акт на българския владетел довежда до най-продъл­жител­ния конфликт между българската църква и Константино­пол­ската патриар­шия. Тя отказва да признае обявената от България независимост без нейно съг­ла­сие и без одобрението на останалите източни патриарси, като налага схи­з­ма върху бъл­гарската църква. Дори мирният договор, наложен от Бълга­рия на Визан­тий­ската империя в 927 година, успява да задължи само импера­то­ра да приз­нае царската титла на българския владетел и патриаршеската тит­ла на главата на българската църква, докато Константинополският пат­ри­арх отказва да вдигне схизмата.

В четири десетилетия изтощителна и кръвопролитна война с Византия  в края на Х век България започва да губи една подир друга своите територии. Този процес се ускорява след смъртта на цар Самуил и настъпилите след това династични борби. Сключеният мирен договор в 1018 година между визан­тий­ския император, от една страна, и българската цари­ца Мария и българ­ския патриарх, от друга страна, ликвидира политическата независимост на Бъл­гария под формата на българо-византийски съюз, който осигурява незави­симостта на българската църква, но връща нейното юриди­че­ско положение, узаконено от VIII Вселенски събор.

Тя отново е подчинена само на византийския император, и то в граници­те, които са определени от мирният договор между България и Византий­ска­та империя от 927 година, като титлата „български патриарх“ се заменя с архиепископ. И този път Константинополския патриарх отказва да признае клау­зите на мирния договор и независимостта на българската църква, а също така да вдигне схизмата върху нея. Тази схизма е вдигната едва след смъртта на българския архиепископ Йоан в 1037 година. Наследникът му не е избран от синода на българската църква, а е назначен от Константинополския патри­арх. Това е Лъв Пафлагонски, който веднага взима мерки за присъединя­ва­не­то на „еретическата“ българска църква към Константино­пол­ската патриар­шия. Той обявява за недействителни всички постановления и укази на бъл­гарската патриаршия от 919 до 1018 година, което засяга и всички освещения на църковни сгради, както и канонизирането на българските светци, така също и ръкополагането на църковни служители, извършено след провъзгла­ся­ване на независима българска патриаршия. Същевременно българските све­­ще­ници са заменени с византийски, българският език се изхвърля от цър­ква­та, а българските богослужебни книги се унищожават. Този процес се пре­уста­но­вя­ва чак с основаване на Второто българско царство.

Паралелно с християнизирането на България започват да се засилват тър­­гов­ските, политическите и културните връзки с Русия. Значително се уве­личава и ми­сио­нерската дейност на български духовници, макар и хрис­тиян­ството в Русия да не е обявено за държавна религия. Тъй като християниза­цията на Ру­сия е продължителен и постоянен процес,чието начало е засвиде­тел­ствано от изворите един век преди покръстването на княз Владимир и не се изчерпва с акта на неговото кръщение, който е само отделен епизод от този процес. Следи от тези връзки, засегнали различни слоеве от руския на­род чак до княжеския двор, се откриват в някои от писмените извори и в мно­же­ство па­ме­т­ници на материалната култура. Тези процеси са улеснени от обс­тоя­тел­ство­то, че през целия Х век, освен между 860 и 865 година, Бъл­га­рия и Киевска Русия имат обща граница.

Едно от доказателствата за дейността на българските мисионери е обширната църковна литература, донасяна в Киевска Рус от България още от най-ранната фаза на руското християнство. За славистиката е вън от всяко съмнение обстоятелството, че всички руски преводи на гръцки църковни тек­с­тове, поне до края на ХIII век, са направени при посредничеството на бъл­га­р­­ски преводи.

Пренасянето на църковни книги, както и продължителността на снабдя­ва­не с български книги в течение на целия Х и първите десетилетия на ХI век, се доказва от науката с голяма точност. Така че не може да бъде игнори­ра­на или дори омаловажена ролята на българската църковна организация при християнизирането на Русия, проведено от нея през последното десетилетие на Х век, заедно с въвеждането на българския книжовен език и разпростра­не­нието на българската оригинална и преводна книжнина по цялата територия на руската страна.  Преди княз Владимир християнизирането се извършва ог­ра­­ни­чено в рамките на индивидуалното мисионерство и по своето значение то остава далеч зад извършеното в края на Х век покръстване на целия руски народ с всички културно-политически последствия за него.

Покръстването на княз Владимир се укрепва с династическа връзка с българския царски род. В летописите се съобщава, че синовете му Борис-Роман и Глеб-Давид са родени от българка, без да се уточнява името ѝ. Прие­ма се, че това е Ана, дъщеря на цар Петър. Произходът на имената на двамата се свързва с имената на членове от управляващата династия в България. Кръ­щелните втори имена на тези князе съдържат имената на царуващия по време на кръщението им цар Роман-Симеон и на Давид, брата на Самуил. За втория знаем, че е заемал за кратко време трона на българските царе след 971 го­ди­на, подир което абдикира и отива в манастир, където умира, а след смър­т­та му е канонизиран за светец. Името Борис съвсем не е руско езическо име, как­­то твърдят руските етимологически речници, а е дадено на Владимировия син в чест на първия светец на българската църква, княз Борис I, канонизиран още веднага след смъртта му на 2 май 907 година. В летописите се съобщава, че с багренородната принцеса са изпратени в Киев множество митрополити и че тя е построила много църкви.

Значителен спор за йерархичното подчинение на руската църква преди 1039 година, заема проблемът за седалището на главата на руската църква. Трябва да се има предвид, че българската патриаршия до 1018 година, а изг­леж­да , че по отношение на подчинената ѝ на нея руска църква  до смърт­та архиепископ Йоан през 1037 година, е била формално независима от Кон­ста­нтинополската патриаршия и разполагала с правото да открива неогра­ничен брой епископства, и митрополии. С това може да се изясни не само въпросът за седалищата на епископи в Киев, Переяслав, Чернигов и Новго­род, но и за твърде оспорвания Тмутаракан, чието йерархично подчинение тря­б­ва да се разглежда не като постоянно и непрекъснато свързано с Кон­ста­н­тинопол, а като променливо с оглед на политическите събития.

Също така и неразборията с титлите на висшите духовници в Русия мо­же да се обясни само чрез връщането на българската патриар­шия отново в бъл­гарска автокефална архиепископия през 1018 година от византийския император Василий II според решенията на VIII Вселенски събор. Това до­веж­­да до отмяна на митрополитските и епископските титли, дадени от бъл­гар­ската патриаршия, което ни е известно от хрисовулите на импера­тор Васи­лий II.

Участието на български майстори в строежа на православни храмове в Русия довежда до пренасяне на строителната техника от България.

На строежите в Киев от края на Х и началото на ХI век се открива съ­ща­та декоративна строителна техника с вдлъбнати редове тухли, наричана от ме­ст­ните майстори „углубленная кладка“, която е характерна за болшин­ство­то църкви в западните предели на Първото българско царство. Също така на­ре­чените гласници, т.е. глинени гърнета, употребявани за уплътняване на зи­да­рията на купола и за подобряване на акустиката в църковното пространство на Нов­го­родската катедрала, са употребявани и за уплътняване свода на „Света София“ в Охрид. На едно от гърнетата в Новгород има подписа на неговия майстор грънчар с българското име Стефанъ, а не руското Степань.

Строителите създават от Десятинната църква едно твърде точно копие на преслав­ската катедрала, с план и размери, отклоняващи се съвсем малко от тези на българската постройка. Декоративната строителна техника със скри­ти меж­дин­ни редове, използвана от българските майстори, е характерна за голям брой постройки от втората половина на Х век, които се намират на подчинение по това време на Българската патриар­шия или близки до нея.

За подсилване основите на Десятинната църква е използвана система от забити в земята колове с излят помежду им хоросан – същата система, която ни е позната от българските постройки в Плиска.

Това обаче не е всичко. Стенописите на Десятинната църква, от които са запазени няколко фрески /фрагмента/, произхождат от иконописната школа, която изографисва и църквата „Свети Георги“ в Со­фия малко след 972 годи­на, когато тя е седалище на българския патриарх. През 80-те години на Х век същите иконописци изографисват епископската църква в Струмица и към 996 година част от стенописите от светилището „Света София“ в Ох­рид. Дока­за­тел­ства за това са както стиловите сравнения, така и химическите анализи на багрилата и на мазилката на тези стенописи.

От същата иконописна школа са излезли и няколко икони, съхранявани понастоящем в Москва и Санкт Петербург.

Връзките на Киев и другите големи руски градове с българското изкус­т­во не се изчерпват с Десятинната църква. Фреските на „Света София“ в Киев  също по­казват най-тясно сродство с фреските на българските постройки в Па­таленица, Охрид и Костур, което е обяснимо само за времето преди 1039 го­­дина и малко след това.

Трябва също да се подчертае, че най-старите руски църкви носят имена, които са им дадени по български образец, т.е. имена на светци. Между име­на­та срещаме: на Света София – Светата Мъдрост, Света Богородица, на пророк Илия, на архангелите, на Свети Йоан Предтеча, Свети Йоан Богослов, Свети Леонтий, Свети Пантелеймон, Свети Стефан, Свети Георги, Свети Герман – т.е. същите имена, както и в Русия.

Друга връзка, която сочи към България, са иконографските и палео­граф­ските особености на сечените от Владимир монети. Както е известно, нито правото за сечене на монети, нито царската титла на Владимир са били няко­га признати от Византия. Във всички византийски извори той е назоваван княз. Правото за сечене на монети той може да е получил единствено от бъл­гарския патриарх, който му дава и останалите царски регалии, включително и матриците за сечене на първите емисии от неговите златни и сребърни моне­ти. Че той наистина е получил от българския патриарх матриците за сечене на монетите си, показва както иконографията на техните изображения, така и текстът, а също палеографията и ортографията на техните надписи. За разли­ка от по-късните емисии, които очевидно са изработени в Киев, то първите емисии имат български надписи. На тези монети пише Владимiръ, сребро и злато /според българския изговор/, вместо Володимер, серебро и золото.

Палеографията на руските монети е в непосредствена връзка с много­брой­ните надписи от българската столица Преслав. Изображенията на Хрис­тос, Владимир и неговия трон пък имат редица паралели сред българските па­­метници от Х век – преди всичко бронзовата матрица от Археологическия музей в Преслав, както и керамичната икона с изображението на Христос Вседържител от Преслав. От всичко това излиза, че Владимир е получил заедно с царската си титла регалиите и правото за сечене на монети, както и матриците за тях, изработени в монетарниците на българската столица Ох­рид. Малко по-късно биват изработени – по всяка вероятност в Киев – нови матрици за следващите емисии на Владимировите монети, а правописът при надписите им бива изменен и унифициран с особеностите на руския език.

Най-силните отношения между България и Русия  са в областта на литературата. Българските преводи на църковните книги в Русия без из­клю­че­ние са направени в България, което е доказано в науката още през мина­ло­то столетие. Известният руски историк Е. Голубински още в края на ХIХ век изказва убеждението си, че веднага след покръстването на Русия там попада почти цялата църковна литература в български преводи и изрично под­чер­та­ва, че само преписването на една нищожна част от тази огромна литература би надхвърлило всички капацитети на Киевска Рус. Това наистина не е би­ло възможно да стане без силната подкрепата на българската държава и църква, защото се е изисквало продължително време и то не може да се отдаде на дей­ността на отделни мисионери.

По това време Рим и Константинопол не са заинте­ре­су­вани богослуже­ние­то да се  извършва на славянски език и са се противопоставяли с всички си­ли на това. Резултатите на враждебното отно­ше­ние към славянските езици от страна на византийската и римската църква може да наблюдаваме както в Моравия, така и в населените с българско население земи след 1039 година, когато българските книги биват унищо­же­ни. Ако не се притежаваха копия в Русия, едва ли би останало до днес нещо от славянската писменост. Убеди­те­лен пример за това ни е пълната асимилация на славянското население в Пе­ло­понес и Епир, което до Х век е наброявало над 90 % от цялото население в тези области.

Активната мисионерска дейност на българската православна църква под покровителството на българската държава в земите на Киевска Рус спомага за християнизацията на руския и украински народ. Духовният и културен об­мен на идеи и материални ценности първо от България към Киевска Рус, а пос­ле – в тъмните векове на османското робство – обратно към българските земи, става сигурна преграда против асимилирането на славянските народи. Така разпространението на християнството и славянската писменост при­до­би­ва огромно значение за оцеляване на целия славянски свят и до утвърж­да­ва­не на една нова цивилизация – славянската.

Литература

1.Андреев, Йордан, Милчо Лалков. Българските ханове и царе ( от хан Ку­брат до цар Борис III ). Велико Търново, 2001.

2.Божилов, Ив. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Сред­но­ве­ковна България. С., 1983.

3.България, българите и техните съседи през вековете. Велико Търново, 2001.

4.“България, земя на блажени…“ In Memoriam Professoris Iordani Andreevi  „Bulgaria, Land of theBlessed…“ In Memoriam proffessoris Iordani Andreevi. International conference dedicated to the memoty of the late Prof. Dr. Jordan Andreev : Международна конференция в памет на Проф. д. и. н. Йордан Андреев . – Велико Търново : ИВИС, 2009 .

5.Гюзелев, В. Княз Борис I. С., 1969.

6.Дуйчев, Ив. Българското средновековие. С., 1972.

7.Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I, 1970, Т. II, 1972.

8.Литаврин, Генадий. България – Византия (XI-XII век). С., 1987.

9.Станилов, Станислав. Славяните в Първото царство. С., 2002.

10.Чилингиров, Асен. България и покръстването на русите. С., 2011 .

Доц. д-р Велин Аргатски е завършил история във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ в гр. Велико Търново. Защитава докторска дисертация на тема: „Военно дело на траките“. Той е преподавател по военна история и история на военното изкуство във НВУ „Васил Левски“ в гр. Велико Търново от 1978 до 2001 г.…