АНАЛИЗИ > ДОКЛАДИ
Търси се хоросан за спояване в ЕС. Какво да предложи България в сигурността?

Симеон Николов - 24 юни 2020

EС се стреми да демонстрира солидарност. Но действителният интерес, който удържа центробежните сили след Лисабонския договор, е по-скоро в достъпа до финансови средства. Основният проблем на досегашното водене на разговорите в ЕС за следващия бюджетен период 2021–2027 г. е повече спорове и аритметични сметки, вместо дебат за конкретни решения на проблемите и бъдещето на Съюза. Тоест, дебатът трябва да има за изходна точка политическите цели и кои бъдещи задачи могат да се решат на европейско ниво и след това какви финансови средства са необходими, а не, както досега, каква ще е „финансовата тежест“ за една или друга страна.

Преди две години, когато се поставиха основите на Постоянното структурирано сътрудничество (ПЕСКО)и общия Фонд за европейската отбранителна индустрия, се изтъкваше, че именно тези усилия в европейската сигурност, биха укрепили така липсващата и до днес солидарност. Ако това продължава да е валидно, не бива да пренебрегваме и тази тема. Затова не случайно при представянето на приоритетите на германското председателство на Съвета на Европа от 1 юли 2020 г. външният министър Хайко Маас заяви, че много държави имат различна позиция по отношение на политиката за сигурност, и се застъпи за разработването на нова „източна политика“ и премахване на усещането за втора категория държави-членки. Призивът на министрите на отбраната на четирите най-големи европейски страни (Германия, Франция, Италия и Испания) в общ документ от 15 юни 2020 г.  беше също показателен за посоката: по-дълбоко въвличане на ЕС в укрепването на отбранителните способности и конкретно по-компактно свързване на икономиката с оръжейния сектор. В документа бяха посочени седем начина как да се засили европейската отбрана, устойчивост и солидарност: Освен укрепване на устойчивостта на ЕС и държавите членки, развитие на постоянното структурирано сътрудничество  (PESCO), намаляване на  критични зависимости, общо разбиране за това какво трябва и какво не може да направи ЕС, укрепване на ангажимента за операции и мисии, по-голяма съгласуваност на инструментите на ЕС и сътрудничество с  НАТО и партньорите. Съдържанието на документа обаче, освен че поражда логични изводи и заключения, предизвиква и някои въпроси.

Искането да се намалят зависимостите на индустрията и да се филтрират по-строго преките чужди инвестиции е

лесно казано, но трудно изпълнимо

 Особено за оръжейната промишленост, която ползва редки метали и продукти предимно от други континенти и от Китай и САЩ. Да се форсира синергията между военна и цивилна индустрия, също теоретично звучи добре, ако се абстрахираме от подозрението за какво е сигнал едно милитаризиране на индустрията, но в свободния свят на капитала и особено при голямата зависимост на европейската отбранителна индустрия от външните пазари не изглежда нито лесно, нито скоро постижимо. Когато говорим за синергия между цивилна и военна индустрия, трябва да имаме предвид, че делът на стокооборота на военната е много по-малък: например целият стокооборот на 30-те най-големи европейски компании в оръжейния сектор е една трета  от стокобоората на само на една компания като „Фолксваген“.

По-реалистични са очакванията от продължаване на Постоянното структурирано сътрудничество (ПЕСКО) с „по–голяма енергия“ във втората му фаза 2021–2025 г. Важна е забележката да се реализират приоритетно онези проекти, които са свързани пряко с военни операции. Проблемът е, че от досегашните стартирали 47 проекта по-голяма част са още на етап проучване на възможности.

Най-съществената политическа обосновка е:

Целта е ЕС да стане военно независим от САЩ“

Тук се разчита на възможността европейските страни да разработят свои общи оръжейни проекти по линия па ПЕСКО или да се помогне на финансирането им чрез Европейския отбранителен фонд. По-добре щеше да бъде, ако авторите бяха пояснили как ще стане това, след като европейската отбранителна индустрия е силно зависима и от вноса от отделни оръжия до цели оръжейни системи, които никога не са били произвеждани в Европа, а са внасяни от САЩ. Отчетливо голяма зависимост има и от американското и израелското производство на големите безпилотни летателни апарати. Това важи не само за САЩ, но и за Китай, например – ресурси като минерали или метали като волфрам, който се използва в самолетостроенето, в сърцевината на роторите на вертолетите и т.н, а 60% от находищата са в Китай.

Второто политическо послание се съдържа в предложението за разширяване на европейските структури в сферата на отбраната и сигурността, което  логично се асоциира с преследваната независимост от САЩ и изграждане на Европейска армия. Очевидно е обаче, че тук преобладава все още въздържане по отношение на военни структури поради политическия натиск по линия на САЩ и НАТО.

Третото политическо послание всъщност бе дадено месец преди това от Йозеп Борел, върховен представител на ЕС по въпросите за външните работи и политиката на сигурност: На всяка цена трябва да се избегнат съкращенията във военния сектор. Но не можем и да не си спомним казаното преди това от Борел: „Ние трябва да останем автономни до една определена степен, за да защитим интереса си.“ И даде да се разбере, че „не ни се налага да правим избор“.  

България има ограничени технологични  ресурси за участие в излезлите досега 47 проекта по линия на ПЕСКО, затова в първия транш от 17 проекта, обявен на 06 март 2018 г.,  се класира в 3 такива, които преобладаващо отчитаха използването на територия и морско пространство. Във втория транш също от 17 проекта, стартирал на 2 ноември 2018 г., вече получихме шанс за по-съществен технологичен принос. В третия транш от 13 проекта,  обявен на 12 ноември 2019 г., България е водеща по  1 проект : „Дивепак“–  модул за подводен пакет за подводна интервенция.

Големите страни, от всичко 25 участници, разбираемо взеха досега най-голям брой проекти. Рекордьор е Франция с 30 проекта, следвана от Италия с 26, Испания с 24, Гърция с 14, Румъния с 12, Полша и Унгария по 10, Чехия с 10 проекта.

За да променим това сравнително слабо участие, би трябвало да търсим възможности за съвместно изпълнение с други страни и лансиране на български научно-технически идеи и възможности в ръководството на ЕС.

По подобен начин стои въпросът за заемане на позиции в новите европейски структури, както и интегриране на въоръжените ни сили, каквото се осъществи между румънски и германски или чешки и германски и др., за да се избегне очертаващата се тенденция страните с военно-технически възможности да формират практически едно по-голямо или по-малко ядро, а ние да бъдем оставени в периферията, въпреки че сме на външната граница на ЕС.

За да не бъдем периферия или зона на влияние
за използване само като плацдарм

би трябвало да внушаваме на нашите съюзници  идеята за отказ от принципа на печалба в сферата на общата сигурност, а да се въведе безвъзмездно колективно предоставяне на необходимите средства за нейното поддържане в уязвими региони, за да не нарушаваме принципа за равната сигурност.  Резервен вариант би било създаването на отделен фонд за подкрепа на държавите от такива региони в Европа.

Във вътрешен план всяко правителство би трябвало да се ориентира към закупуване на европейски платформи в отбраната. А българската отбранителна промишленост се нуждае и от перспектива за разработки и производство, т.е. какви ще са перспективните  нужди на МО.

В документа на четиримата министри на отбраната от 15 юни 2020 г. не просто се предлага да се повишат, а значително да се подобрят способностите за борба срещу хибридните, дезинформационните и кибератаките, термини, които впрочем се припокриват под общото понятие „хибридни“. Призовава се към обща стратегия за противодействие на враждебни и/или фалшиви наративи, като това трябва да стане заедно с НАТО. Въпреки уговорката, че става дума за борба на мнения, а не контрол, практиката изпреварва заявените намерения. В някои страни като Германия, България и др. проверяващите фактите и определящи коя новина е фалшива или не слагат етикета „фалшива новина“ на политически неизгодни за определени политически среди и управляващи оценки. Нещо повече, Вера Юрова, вицепрезидент на ЕК, съобщи вече, че в бъдеще администраторите на социалните мрежи трябва да представят месечни доклади за открити фалшиви новини. Те трябва да работят с професионални фирми за проверяване на фактите. И тук възниква големият проблем. Практиката доказа, че именно тези „професионалисти“ имат много съмнителен генезис, финансиране и зависимости. ЕС основа още 2015 г. собствена структура– „East StratCom Task Force“, на която бе възложен мониторинг на руската преса. Фейсбук и Гугъл се присъединиха към дейността нa структурите, „проверяващи факти“. Бегъл поглед обаче показва, че големите „актьори“ на пазара преследват политически цели, а усилията се координират и сертифицират от Pointer Institute, който ръководи обединилите се проверяващите фактите фирми в т.н. International Fact-Checking Network. По негова собствена информация  спонсорирането му се осъществява от: американската правителствена структура National Endowment for Democracy (NED); Omidyar Network; фондацията „Бил и Мелина Гейтс“, инициативата „Google News“, фондацията на Джордж Сорос „Отворено общество“. Т.е.

в борбата срещу фалшивите новини „проверяващите“ са добре защитени финансово и концептуално  от влиятелни елити и от правителството на САЩ

Фондацията NED бе основана при президента Рейгън по идея на шефа на ЦРУ Бил Кейси за провеждане на специални операции в чужди страни. NED участва в подкрепата и провеждането на много „цветни революции“ в Източна Европа. „Piere Omidyar“ пък работеше тясно с много организации финансирани от САЩ, които ЦРУ пое под свой контрол  след Студената война. Те подкрепяха опозиционни медии и гражданското общество в страни, в които е замислена смяна на режима. Фейсбук си сътрудничи с  тинк-танкове като Atlantic Concil. Фейсбук принадлежи към спонсорите на „Integrity Initiative“, компания, към която са приближени разузнавателни служби, провеждащи психологически операции  и създаващи определени настроения срещу други страни.

Всичко това не дава особена надежда, че един „независим“ ЕС ще постигне в тези рамки действителна борба с „фалшивите новини“, а няма да сме обект на манипулации. А тъй като горните факти за истинския генезис и финансиране се знаят, възниква въпросът, дали това не е част от истинската цел на инициативата.

Общоевропейски изследвания показват, че привързаността към собствената страна е над 2 пъти по-голяма от привързаността към Европа (64,9 на 28,8%). Либерални институти обаче тълкуват данни от социологически проучвания по свой начин. Така например институтът „Глобсек“, базиран в Братислава, поставя в кавички, тоест като нещо лошо, „запазване на традиционните ценности“ от 54% от българите, като една от причините за готовност да ограничат свободата си! Типичен изкривен неолиберален подход!

Но резултатите от едно социологическо допитване сред населението в Германия от средата на юни т.г. на фондация „Хайнрих Бьол“ дават основание за по-конкретен анализ на причините за сегашните трудности в ЕС и за приоритетите, които хората преценяват, че трябва да се заложат в работата на германското председателство на Европейския съвет от 01 юли 2020 г.. Данните са много поучителни и за едно сравнение с разбиранията на българите по тези въпроси.

Особено рискова е очертаващата се „умора от Европа“

(Макар че в края на декември 2019 доверието в ЕС бе средно 43%, а в България –60%.) Още по-опасно става с изместването на политиката надясно в политическия спектър с фалшиви стереотипи и недопустима реторика. Показателно е обаче, че немците много вярно разпознават необходимостта от по-дееспособна Европа, европейски бюджет с обща визия и трансформация в сътрудничество. А за разлика от българите, 43,8 % от тях поставят на първо място по значение инвестирането на ЕС в иновации. Впечатляващо е, че за инвестиции в отбраната се обявяват двойно повече граждани, отколкото за инвестиции в икономиката – 18,5 на 9,3%. Сред първостепенните приоритети външната политика и отбраната са на пето място с 25% подкрепа. А относно приоритетите на германското председателство на Европейския съвет от 01 юли 2020 г. създаването на Европейска армия е на трето място след дигитализацията и климата, с 27,1%.

Въпросът къде Европа се нуждае от най-спешни действия е може би най-интересният, но от позициите на гражданите в различните страни има съществени нюанси. И тук най-силно се чувства, че Европа не показва единство и сплотеност. За съжаление не се виждат доказателства за това, че  съзнава  безпомощността си да играе съществена роля при решаване на конфликти, както и  двойнствената политика  в случаи, при които си затваря очите по въпроси на правата на човека, било то защото се поддаде на изнудването на Турция, довело до договора по бежанците, или не може да си позволи под натиска и санкционната политика на САЩ да спаси договора с Иран, или не постига единство в една обща политика по събитията в Либия и нарушенията на международното право в Средиземноморието от Турция.

Ключовата констатация от всичко казано до тук е, че се откроява все по-голяма готовност в ЕС да поеме пътя към израстване като сериозен играч в геополитическата надпревара. Предпоставка за това е вярно да формулира собствените си геополитически интереси, въпреки натиска от съюзници (САЩ) или търговски партньори (Китай). Изходът от изборите в САЩ през ноември 2020 г. ще даде отговор на въпроса с каква скорост ще отслабва либералният модел или ще продължи разпада на държавността до глобално мултикултурно общество, подчинено на корпорациите. Прогнозата, че очертаващата се студена война между САЩ и Китай щяла да раздели света на две, дори и да не е убедителна, предполага ЕС да създаде способности за своето самоопределяне пред опциите или да деградира до по-малък партньор на един от оформилите се лагери, или да бъде смлян между съперничещите си сили. За България е важно да не се допусне по-вероятния сценарий– оформянето на буферна (или фронтова) зона в Източна Европа под влиянието на САЩ, която да ни откъсне от оформящото се  силно военно-технологично ядро в Централна Европа.

 

Докладът е подготвен за конференцията за бъдещето на Европа, организирана от фондация „Фридрих Еберт“ на 24 юни 2020, София

Симеон Николов е български дипломат, заместник-министър на отбраната през периода 2005-2008 г. Завършил е Техническия университет, Дрезден, ГДР. Работил е в Министерството на външните работи, има 2 мандата в Германия - в посолството в Бон и в дипломатическото бюро в Берлин. Достига до длъжност съветник в дирекция „Координация и анализи“. Работил е като главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов (2003-2005). Член е на Управителния съвет на…