– Проф. Дуранкев, и друг път във вестник „Труд“ сме коментирали перспективата България да влезе в т. нар. „Чакалня за еврото“ – ERM II. Това вече е факт. Закъсняхме ли, или избързахме?
Ще си позволя за припомня, че до тук сме изминали около 2/3 от пътя към пълноправното членство в Европейския съюз. Първо, още в далечната 1990 г. Великото народно събрание гласува България да се присъедини към Европейските общности; през 1995 г. страната ни подаде официална молба за членството. Второ, от 1 януари 2007 г. ние прекрачихме прага на ЕС, а от 2014 г. трудовият пазар на съюза се отвори за българските граждани. Или, общо казано, до тук бяха необходими три десетилетия за този немалък поход.
Остават две много важни формални условия на пълноправното членство: прилагането на общата европейска валута (плюс членство в Банковия съюз) и приемането ни в Шенгенското пространство. Еврозоната включва 19 страни от ЕС, като последната членка бе приета преди пет години. Там се влиза трудно и при изпълнението на определени тежки условия. Шенгенското пространство включва 26 страни (22 членки на Европейския съюз, и четири асоциирани страни), които прилагат шенгенското законодателство в неговата цялост. Отвън стоят още само Кипър, България, Румъния и Хърватия. В Шенгенското пространство се пристъпва още по-трудно, като не е достатъчно само да се покрият задължителните условия.
Фактът че вече сме допуснати във валутно-обменния механизъм ERM II сам по себе си е крачка напред. Не е като тази малка крачка, но голяма за цялото човечество, която направи Нийл Армстронг. Но все пак е един плюс, плод на многогодишни усилия и подготовка. Нито е подранила, нито е много закъсняла. Нито е равна на приемането ни в ЕС, нито е дребна като изграждането на магистрала „Хемус“.
– Бихте ли обяснили простичко на читателите, какво ни чака оттук нататък?
През следващите две (поне две!) години, остава да докажем че изпълняваме четирите икономически условия за присъединяване към еврозоната. Първият е за ценова стабилност: размерът на инфлацията да не надвишава с повече от 1,5 процентни пункта размера на инфлацията на 3-те държави членки с най-добри показатели. Вторият е за стабилни и устойчиви публични финанси, като под това се разбира държавният дефицит да не бъде по-висок от 3% от БВП, а държавният дълг да не надвишава 60% от БВП. Третият е за стабилност на валутните курсове, а именно България да участва във валутния механизъм (ERM II) в продължение на най-малко 2 години без сериозни отклонения от централния курс на ERM II и без да е осъществено девалвиране на двустранния централен курс на нейната валута спрямо еврото през същия период. Четвъртият е дългосрочният лихвен процент да не бъде по-висок от 2 процентни пункта над размера в 3-те държави членки с най-добри показатели в областта на ценовата стабилност. Ако не се случи нещо неочаквано (бял или черен лебед за страната ни), тези условия може да бъдат изпълнени. Да подчертая нещо много съществено: в момента не всички страни-членки на еврозоната изпълняват тези изисквания, но никой не се опитва да ги вади от там.
И сега стигаме до по-сложното. Има допълнително изискване за адаптиране на националните закони. Кандидатите за присъединяване към еврозоната трябва също да гарантират, че националните им закони и правила предвиждат независимостта на техните национални централни банки и че уставите им са в съответствие с разпоредбите на договорите и са съвместими с уставите на Европейската централна банка и на Европейската система на централните банки. Още по-точно, България трябва да продължи да предприема строги мерки в няколко направления – банков надзор, надзор на небанковия финансов сектор, рамка за борба с прането на пари, рамка за обявяване в несъстоятелност, управление на държавни предприятия и макропруденциалната рамка (политиките за наблюдаване на цялата финансова система, откриване и предотвратяване на рискове и слабости в нея).Това изискване, което изглежда на пръв поглед изпълнено, ще трябва да се доизпълнява не само като разписани юридически правила, а да се докаже че те действат на практика. Именно тук очаквам от ЕЦБ да ни гледат под електронен микроскоп, особено на фона на някои банкови скандали през последните години у нас – фалитът на КТБ, проблемът на ПИБ, решен с помощта на държавата (данъкоплатците).
При изпълнението на задължителните критерии и условия и по двете направления – еврозоната и Шенген, най-рано към края на 2023 г. ще бъдем докрай „вътре“ в ЕС.
Да не забравяме че Европейският съюз не е в константно състояние, той самият се променя и повдига летвата както за външните кандидат-членки, така и за „пълноправното членство“. Освен всичко останало, глобалната пандемия доказа че в момента съюзът е повече съвкупност („всеки за себе си“), а не стройна и хармонична система („един за всички, всички за един“). Накрая, да не забравяме че има някои особени интереси и проявата им е чрез правилото на „лошото ченге“ – всички са „за“, но един е „не“ и везните натежават към отказа. Но зад „не“-то стоят доста скрити „да“-та. До голямото и единодушното „Да“ за България стоят явни и тайни препятствия, някои предстоящи неизвестни от европейското уравнение и предизвикателството да докажем че сме успешни и морални.
– Има много спекулации, че ще ни удари ценово цунами. Фактите обаче, говорят, че такова нещо не се случи в Прибалтийските страни. Вашият коментар?
Всъщност Валутният борд, който закрепи курса на българския лев към еврото (първоначално към германската марка) е донякъде сериозен гарант че не само цунами, но и голямо – над 3% увеличение на цените на дребно не могат да се очакват.
Инфлационно цунами можеше да ни удари ако беше „бутнат“ през последните години Валутният борд. Защо ли? Много просто. Има доста бизнесмени, които имат кредити в лева, а държат активи в евро; при бутане на борда някои от тях можеха да станат не само милионери, но и милиардери. Е, това не се случи – никой не посмя да посегне на борда, т.е. на вълнуващия брак на лева с еврото. 1996 г. не се повтори.
Инфлация обаче може да се генерира ако икономиката на ЕС не тръгне отново към икономически растеж, а българската икономика е скачен съд с нея. И при запазване на доходите и печалбите в същите обем или ще се появи дефицити по някои стоки, или цените ще поемат маршировка нагоре.
Да не забравяме още един фактор – невидимият Звяр. Ако продължи триумфалното си шествие, а не се открие ваксина и лекарства, разходите в здравеопазването ще подядат инвестициите в другите сектори, както и социалните придобивки. Или държавата ще трябва да промени данъчната си политика, или инфлация. Имаме избор.
– Защо ни вкараха в една група с Хърватия, а не с Румъния?
Всички пътища водят към Рим, но всеки избира по кой път да поеме. Хърватия избра скоростната магистрала (след почти 7 години членство), България пое по утъпкания път (чрез Валутния борд) на фаталната 13-та година от членството.
„Б групата“, или „периферията“, в която ни водят с Румъния (без да е дискриминация), очаквано се движи по-бавно и при по-затегнат режим. На свой ред, Румъния също работи за преминаването към еврото. Тя си самоналожи допълнителен критерий за постигане на определено ниво на реална конвергенция, като опит за определяне на подходящата целева година за членство в ERM II и по-нататъшно приемане на еврото. От март 2018 г. планираната дата за приемане на общата европейска валута в Румъния е 2024 г., съгласно Националния план за преминаване към еврото.
Нищо чудно да ни приемат „в пакет“ в еврозоната, но няма да е голяма изненада ако Румъния първа прекрачи прага. В някои икономически отношения, а и географски, тя стои по-близо до центъра. Няма да е драма за България, но едно такова решение ще ни закотви за дълги години на дъното на външната визия за страната ни.
– Смятате ли, че след като загубихме няколко опорни точки за единение и национални цели – НАТО, Европейски съюз, сега походът към еврозоната може да ни обедини?
Категорично „не“. Ако влезем в еврозоната, България ще е по-обединена с ЕС, но ще стане още по-разединена: носталгията към лева ще се обърне срещу оптимизма на еврото. И понеже българската идея е част от европейската идея, а носталгиците са малцинство, денят на приемането на еврото ще е просто като обръщане на календара на Нова година.
– Вие лично, изпитвате ли някаква носталгия към левчето. Както е тръгнало, може би ще се разделим с него…
Още е рано за носталгия, но със сигурност не само аз, но и милиони български граждани ще съхранят банкноти и монети, за да ги показват на учудените си внучета. Единствената носталгия у мен е към музиката на Панчо Владигеров и „Щурците“, стиховете на Ботев, Смирненски и Вапцаров, филмите от златните години на българското голямо кино с Невена Коканова, Тодор Колев, Стефан Данаилов. Каква прекрасна носталгия!
– Бихте ли обрисували положителен и отрицателен сценарий през следващите 2-3-4 години?
Зависи за кого?!
По цял свят има хора, които имат разписан само положителен сценарий за себе си и своите наследници. Имам предвид милиардерите и техните наследници-рентиери. Те живеят извън света на обикновените хора, децата им се раждат и отглеждат в дантелени пелени, учат в бутикови училища и университети, носят часовници по 40-50 млн. долара (не се шегувам, факт!), яхтите им са над 150 м дължина и т.н. Да се огледаме и тук – колко щастливи новобогаташи има, макар и микроскопични на фона на Джеф Безос, който не е платил цент данъци!
Но ако става дума за „обикновения“ български гражданин – от средната и долната класа, то той трябва да е доволен че поне е гражданин на ЕС. Съюзът е приел и защитава социални стандарти, непознати, например за хората отвъд океана. Платен годишен отпуск, платено майчинство, безплатно образование и здравеопазване и т.н. Това не е малко. Но всеки очаква „надграждане“ на постигнатото, а следващите 2-3 години ще бутаме икономиката към нивото на 2019 г. Не зависи само от нас, не зависи само от „обикновените“ хора. Вероятно и ЕС ще се опита да помъдрее, в момента има наченки на нови свежи идеи: обща минимална работна заплата, „зелена икономика“, по-малко „боричкане“ за еврофондове и т.н. Това е доза нов оптимизъм!
– Всичко това се случва на фона на непрекъснати протести на улицата. Има и контрапротести. Те обаче не са свързани със закономерните опити да тръгнем към еврозоната, ние сме го заявили още при кандидатстването в Европейския съюз. Смятате ли, че сегашните протести имат връзка с членството ни в ERM-2 и в Банковия съюз на ЕС?
Протестите на толкова много млади (и по-малко млади) хора, това спокойствие на болшинството протестиращи и увереността им че са прави в настояванията си, разкриват че в България има съществени нерешени проблеми. Обръщам внимание, че повечето от протестиращите партийци стоят като „фон“ на гражданите, а не са водачи на протестите. Абстрахирам се от гамените и общопрактикуващите простаци – има ги навсякъде в такива моменти, вижте САЩ или Франция.
Ще подчертая че никой от протестиращите не е на площада с мечтата да стане богат или герой (освен партийците). Тези момчета и момичета са там, понеже се чувстват излъгани от онези, които обещаваха „добър живот“ за всички, а междувременно се разбогатяха и се качиха на специалните асансьори. Това, което се случи, е клептокрация и корупция (приватизацията и кконцесиите), а не демокрация.
Чистите протестиращи си искат чистата държава. А не инструмент, на който трябва да благодарят че ги управлява, не инструмент, който разпределя финансовите потоци, или инструмент, чрез който Бог раздава едностранно правосъдие.
– Вие никога не сте крил, че сте повече ляв икономист и финансист. Е, каква е разликата между десния и левия подход към еврозоната?
Няма еднозначен отговор на този сложен въпрос.
Известният 1%, изразяващ крайната десница, винаги е бил проевропейски и глобалистки. За еврото и за долара. Малките и средните (за мащабите на ЕС) компании защитават „националния“ интерес, както тясно го разбират: „гъвкава“ национална валута, „квоти“ за национални продукти в магазините, защитни мита отвън. И понеже капиталовото болшинство е средно и малко, а не свръхбогато, то е екстензия на националния (уж) интерес.
Левицата първо поставя въпроса за икономическата система: дали тя работи за хората или хората живеят, само да работят и получават мизерни заплати. Но ако икономиката на ЕС е система, това аксиоматично предполага и обща валутна и платежна система. Обикновените хора имат родина, но виждат решенията в общоевропейски и глобални рамки.
– Смятате ли, че ни чака светло бъдеще? И какво може да е то?
Пристигаме от тъмно и ни връщат в тъмно. Всичко останало е светло – детството, настоящето, а най-светличко изглежда бъдещето. И нашата България я очаква по-добро бъдеще, особено ако научим на скромност, доброта, честност и отговорност всички наши любими дечица и внучета. В това отношение най-голям длъжник на България са родителите и интелигенцията – голяма част от тях последваха пътя на повечето пари. И затова стигнахме до никъде. Това го забелязаха именно децата и внуците – по-голямата част от тях няма да последват недобрия пример. Има надежда.
– Винаги съм ви питал и в предишни интервюта – какво мислят вашите студенти по всички тези въпроси. Стават ли за бъдещи управленци на България?
Почти всички студенти прекрачват храма на образованието, науката и културата с огромни очаквания. И… попадат (най-често) в съответното търговско дружество – държавни и частни висши училища.
До края остават около 20% питащи, четящи и все повече знаещи възпитаници на съответния университет. Това не са никак малко бъдещи добри управленци. Бедата е че част от другите 80% вероятно ще им станат началници, особено в държавните структури, ако са били последователни партийци.
– Последно – песимист или оптимист сте?
Един песимист никога нямаше да каже горните факти и истини. Вярвам дълбоко както в космическата мистерия, на която сме продукти, така и на мистерията на оптимизма, който води със сърцето на Данко през тъмните времена.
Източник - Труд, 14 юли 2020
