„…Не механизмът на законите е, който произвежда големите събития, господа,  това е духът на управлението, на правителството… Господи, променете духът на управлението, защото, аз Ви го повтарям, това съществуващо сега         управление, ще Ви доведе до тотално пропадане.“      

• От Речта на Алексис дьо Токвил пред Камарата на Депутатите във Франция, 29 януари 1848 г.

Това, което е пред очите ни, независимо как всеки го вижда, иска и разбира, е въпрос на живот и смърт. За демокрацията у нас; за тази истинската, а не за прехвалената псевдодемокрация. За бъдещето на страната ни. И не преувеличавам въобще. Ние сме пред многобройни различни и натрупващи се от години кризи и предизвикателства, от които няма да можем да излезем, ако не променим много неща. Казват ни го, виждаме го с очите си, но не искаме да повярваме, че в близкото бъдеще даже, нещата ще бъдат радикално различни във всички области: икономическа активност, работа и заетост, образование и здравеопазване, духовно развитие, система на управление.

Да говорим за кризата, която вече е тук, готова да ни залее, само в единствено число и за кратки срокове, ще бъде просто грешно. Налице са икономическа, социална, здравна, демографска, пенсионна, културна, морална и политическа кризи. Подчертавам, че нещата са много по-тежки, отколкото официално се казва, но България все още би могла да се спаси. А може и да не се спаси. И затова ни е необходимо да действаме. Всички. Радикално и много бързо. В 2009 г. в своя знаменателна статия в International Herald Tribune, Хенри Кисинджър беше казал,че,“Още от произхода на историята, никога досега никое поколение не е било изправено пред толкова страшни и едновременно случващи се предизвикателства, колкото сегашното поколение.“ Тези думи на Кисинджър, днес, изключително точно могат да се кажат за състоянието на днешна България и за очертаващият се хоризонт пред младите поколения на България.

Пиша тези редове, обръщайки се към всички тези, които разбират, че трябва час по-скоро да приемем риска и да вземем завоят към едно истинско модернизиране на нашата икономика и общество, ако искаме да запазим възможността ни за прогрес на фона на един безпощадно конкурентен свят.

Всички илюзии с досегашното управление и правителство отдавна смятам, че са приключили. Общественото доверие към правителството е абсолютно загубено и за съжаление това става в исторически критичен момент за нацията ни, когато се нуждаем от много силно национално отговорно правителство, което да ни изведе през кризите.

А, днес ни се предлага още да се бавим; още да стоим, оплетени в капана на една съзнателно инженирана мъгла от псевдоюридически промени предложени за дебатиране днес от българския Премиер за следващите пет месеца. Ако продължаваме с нашата нерешителност, много скоро ще видим страната ни в далеч по-лошо състояние, след 1989 г., финансово разпердушинена от афери и погрешни решения, икономически и социално на колене и екологически безкрайно наранена.

България е страна надарена от Господ, с невероятна разнообразна и красива природа, с плодотворна земя, с богати възможности за туризъм, с излаз на море, надарена с един горд и трудолюбив народ, с културна история,чиито следи  се виждат във всяка църква, селище, манастири, музеи. И въпреки това вече 30 години вървим към изоставане от динамиката на технологичния прогрес, към социално и икономическо изоставане от всички останали страни-членки на ЕС, към продължително обедняване, загубата на конкурентоспособността на нашата икономика е безспрона, тъжни са заминаванията на децата на България в чужбина, както и деградацията на нашата репутация и престиж в света.

Изправени от години срещу всичко това, ние не реагираме, оплетени от паяжината на един вторачен в собствените си ренти политически елит, чиито успехи за България се измерват със скоростта на пълзенето. И светът, който някога гледаше България с адмирации и уважение, днес ни гледа с учудване, неглижиране, и даже ирония.

Историята го е показала ясно – когато един народ, се чувства заплашен от своя упадък, икономически, социален, демографски, морален, то това означава, че упадъкът наистина вече е започнал. И място за съмнения няма. Ние го разбираме, че е така. И се чувстваме заплашени от тази ситуация. И най-абсурдното е, че това става в един свят, в който можем да имаме толкова много шансове за развитие. Един свят на богато интелектуално и технологично творчество, на научно, икономическо, социално и геополитическо развитие, от което ние сме изолирани.

И затова вместо отчаяният днешен опит на българския премиер за поредно забавяне на досегашния вреден модел на управление, би следвало да действаме незабавно. Без никакво бавене. Масивно, радикално, задълбочено и с амбицията за едни системни, модерни и устойчиви реформи. И ролята на държавния глава е изключително важна в този процес.

Мащабите на кризите, в които сме потънали и потъваме, както целта ни да догоним страните пред нас, правят вече невъзможно да продължаваме да се крием зад алибито да сме внимателни с реформите и да пазим устойчивостта ни. Коя устойчивост – тази на бедността ли? Тази на последното място в Европа ли? Тази на развитието ни със скоростта на охлюв ли? В световната, повлияна от коронавирусната пандемия, криза, всяка страна иска или не иска ще трябва да си направи рекапитулация на собствения си модел на управление и на това дали може да продължава да живее и да се развива по този начин. България не може да избяга от тази рекапитулация, защото с всеки изминат ден, с всеки закъснял ден ние все повече сме изправени пред тежките реалности на кризите, за които говоря. И няма дилема тука – дали можем да изчакаме още седем месеца до редовните избори. Отговорът е ясен – не можем да си го позволим. Ресурсите ни се изчерпват, пазари се затварят, международни търговски вериги и отношения се фрагментират и да, няма как, ще трябва да предефинираме нашите национални приоритети.

Социалният и финансов колапс който идва ще експозира още повече миражът, в който някои ни убеждаваха, че живеем. Ще направи още по-грубо „падането ни“ на земята без необходимите финансови „възглавници“. Как не се вижда, че вече пет месеца, управляващите не могат да предложат една цялостна и консистентна програма от разработени по периоди и равнища социални и икономически мерки за преодоляване на ударите на кризата. Как не се вижда и разбира, че когато засегнатото население, фирми и домакинства се обърне към своите очаквани да функционират ефективно национални политически и държавни институции, ще се окаже, че те – вторачени във вътрешните си битки за власт, безвъзвратно са закъснели да се координират със създаващия се нов световен и европейски ред.

И затова, аз съм убеден, че България час по-скоро трябва да отиде на предсрочни избори. По-свободни и демократични, откогато и да било досега. А дотогава, един авторитетен служебен кабинет, предложен от държавният глава ще бъде изправен пред една безпрецедентно важна програма от национални задачи и от един резервоар от национални и международни очаквания. Защото служебният кабинет ще бъде първата и начална възможност за конструирането на един нов модел на управление. Но, както знаем, възможността не е все още реална политика.

Реалната политика ще конфронтира служебното правителство, освен със неговите официални, конституционни функции по подготовката и провеждането на предсрочните избори и пред минимум четири кардинално важни мисии-задачи, като:

1. Час по скоро, изработването на една национална комплексна, икономическа и социална и ресурсно осигурена програма за справяне с кризата, която да бъде и част от един нов модел на икономическо управление. Без такава програма, България трудно ще излезе от състоянието на една слаба, бедна и неконкурентоспособна икономика на периферията на ЕС.
2. Незабавното започване на работа по поетите ангажименти от страна на българското правителство, свързани с периода след приемането ни в ЕРМ 2. Тези ангажименти имат срокове. Повечето срокове вече текат и те са от три до шест месеца, а същевременно включват огромна нормотворческа работа по: усъвършенстване регулирането на не-банковия финансов сектор; управлението и контрола на държавните предприятия; регулиращата законова рамка по несъстоятелността; както и целият пакет от нови регулационни мерки, свързан с борбата с прането на пари и финансовите престъпления.
3. Имайки предвид заключенията на отминалата Европейска Среща на Върха ще трябва да се подготви наново (досегашният план на Министерство на финансите не е достатъчно добър и не отговаря на новите приоритети пред България!) и План за Икономически Реформи на страната ни, който очевидно ще се иска преди получаването на първия транш от разпределената сума грантове за България.
4. Даже и само за два месеца, но възвръщането на социалната справедливост следва да бъде във фокуса на вниманието на служебния кабинет. Запазването на заетостта, възвръщането към работа на тези, които последните години са останали безнадеждни, дългосрочно безработни, защитата на покупателната способност на всички, гаранцията за всеки, че има място за него в България, и борбата с корупцията на всички равнища – това са задачите по лекуването на българското общество от големите болести, които го деморализират. И това следва да бъде и моралното задължение на служебния кабинет – да осигури така, че да се пази достойнството на всеки българин, като човек и като гражданин, чрез неговата заетост. Това ще е началото на една нова революция на манталитета в България.
5. Не на последно място искам да подчертая, че от изключителна важност за успеха на едно сериозно и отговорно служебно правителство е пълната ревизия и одит на всички държавни институции и органи, както и на международните обещания и експозиция на досегашното правителство, за да се знае точно върху какво се стъпва.

Задачите ни, амбицията ни – да реконструираме страната, да създадем един нов и истински демократичен модел на управление ще трябва да решаваме паралелно с преминаването през една огромна криза, която ще продължи вероятно през цялото десетилетие. Така или иначе, до 2030 българската икономика ще се нуждае от един значим и много могъщ демараж, за да може да се справи с ударите на кризата. И за него трябва да помогнат всички. И затова считам за изключително важно, ако България иска да възвърне доверието и уважението, вътрешно и международно към себе си, то преди всичко ще трябва да възвърне или по-скоро да намери доверието към тези, които ще я представляват и които ще я водят напред.

Не се съмнявам, че ще има много трудности. Но, става дума за това, заедно да решим каква искаме да бъде България занапред. Става дума за съдбата, която искаме и се надяваме да можем да предложим на това свещено място България, наследено от историята и което ние ще оставим през следващите десетилетия.

Имаме ли интелектуалният ресурс за всичко, което говоря?

Убеден съм, че го имаме. Имаме и идеите, които следва и ще трябва да облечем в конкретни, мъдри и рационални политики и стратегии. И това ще стане само чрез една колективна национална инвестиция в интелектуалния капитал на България – млад и опитен. Ако успеем в това, то ще успеем и в запалването на един нов дух, нов мотор и сила на икономиката ни; да изградим един нов социален пакт, подкрепящ този бъдещ модел на управление.

Защото, днес, и използвам знаменателните думи на Джордж Вашингтон, за да изразя същото безпокойство, като него, „..са налице семена на недоволство във всяка част на този Съюз (САЩ – бел. Д.И.), и това налага едно много по-динамично и жизнено правителство, от това, при чието управление ние живеем засега.. От опит е ясно, че то бе твърде посредствено и неадекватно, за да ни даде тази сигурност, която нашите свободи и собственост налагат да имаме като същностна…“ (George Washington to Theodorick Bland, 18 November 1786; Washington to Edmund Randolph, 28 March 1787, W.W. Abott et al., eds., The Papers of George Washington, Confederation Series (Charlottesville: University Press of Virginia, 1992-1997, 4:377-379, 5:112-114).