ЛИТЕРАТУРА
НАЧАЛО

Иван Габеров - 08 септември 2020

I.               Въжета…

Тръгват от краищата на леглото, от масата, от пода … към гърлото на бутилката. Опасват я. Продължават към по-високите бутилки. И по-нагоре … Всичко плува.

Мама казва, че течността и Бутилките са затворени в още по-голяма Бутилка. И тя …

Нашият дом не е Бутилка, а малко шишенце.

Когато блестящият етикет от Бутилката на слънцето гледа към него, в шишето е топло и светло. Разклатят ли се големите Бутилки обаче, едва се спасяваме. Тогава всички са нащрек.

Потъне ли някой – веднага му режат въжетата, за безопасност на останалите …

II.            Най-големи бутилки имат тези, които на един дъх изпиват най-много.

По този въпрос учителката и мама имат различни мнения. В различните Бутилки – също.

В по-големите се изказват верните тези. Така пише на всички шамандури около тях.

В най-малките бутилки, затънали в плитчините, са натъпкани хората с най-несъгласни мнения.

Щом ножът

е в ръката ти готов

да отсече ненужните въжета,

ще имаш шанс

в прозрачния вързоп,

където мъртвите и живите

се дебнат.

                             ( вместо герб на паспорта )

III.            Когато излизам, мама ме вдига на ръце, за да се покажа над гърлото на шишенцето. При нас духът расте с годините, а тялото – с Бутилките, които си обитавал.

В големите Бутилки има етажи, стълби, а казват… и други неща. Аз имам пояс. Той е зелен. С него плувам до училище и обратно. Понякога, като плувам, удрям коленете си до кръв в потънали Бутилки и шишета. Мама казва, че е много важно да се пазя от драскотини. Никой не пита случайно ли си надраскан или по друга причина. Щом не си безукорно прозрачен и не пропускаш през тялото си отразените цветове на близките шамандури – няма да получиш по-голяма Бутилка …

За правилата зорко следят най-жадните, на които учителката казва „прокурори“. Аз мисля, че именно те поставят преградите по пътя, защото винаги са на мястото на инцидента преди да се случи.

„Прокурорите“ живеят в огромни Бутилки, наредени като въртележка на панаир. Те ту се издигат, ту се снишават, но никой не може да ги избута от там. Повечето „прокурори“ лудуват в блестяща стъклена кръчма – „Царството на бандита“

Понякога, когато непредпазливо ме допуснат по-близко, виждам как някой от тях държи в здравите си ръце грешник и го изцежда до капка, след което продължава да го мачка, докато от големите, умни прокурорски уши не потече еликсирът на задоволството. Струйките от този елексир оставят големи златни петна по стъклените плочки пред креслото на заспалата Темида и затова слугите на „прокурорите“ – „следователите“, мигом оплезват големите си гладни езици и облизват всичко. Някои са толкова старателни, че след това по изблизаното  стъкло остават вдлъбнатинки, остъргани от езиците им.

IV.          Изстисканите нещастници затварят в малки шишета и ги заравят до гърло в тинята в „Залива на забравата“. Те тънат в мрак, за да е светло на обществото.

Ще имаш дом

с прозрачна самота,

в която сенките на другите

витаят.

Във кошница от примки и въжа

ще плуват сред водите на безкрая.

Ще стигнат до извечния копнеж;

огледаш ли се в течната стихия

да нямаш лик, очи, душа, строеж,

а да се сливат тихо

с всички „ние“.

                             ( Надпис от квартална шамандура )

V.             Училището има две въжени стълби: по-бавна, за деца, които не са научени вкъщи да се качват по стълба, и бърза – за децата от големите Бутилки.

Учим на различни етажи – според стълбите.

Ние от най–малките шишета се спускаме най–долу. Така ще запомним правилата за качване и слизане. Друго от нас не се иска. Като пораснем ще слезем по-долу, в друга Бутилка. В нея се работи.

Казват, че най–важното в работата е всеки ден да изглеждаш по–прозрачен за общата светлина. Така един лъч от блестящия етикет на слънчевата бутилка ще може да освети всички хора, когато се подредят в редица по пътя на светлината.

Драскотините правят сенки и разпределят светлината несправедливо. Затова техните притежатели живеят в най–крайните квартали.

Всяка работа, която не е свързана с полирането, е опасна. Тя се порицава от обществото, което е „за“ справедливост и ред.

VI.           Понеже все още има хора, които твърдят, че драскотините са тяхната самоличност, на всеки десет души се полага един човек с малък блестящ етикет, който отразява светлината допълнително, като зорко следи и донася за недоволните.

Татко ги нарича ДеСари.

Когато всички хора повярват в правотата на прозрачната справедливост – ДеСарите ще свалят етикетите си и ще заживеем като обща, невидима стъклена раса …

Или поне така казват.

БОДРА ПЕСНИЧКА

Когато си невидим за света,

а болката си с неговата слееш,

ти срещаш най – великата съдба:

и да умреш, ще мислят, че живееш.

Не могат да докажат след това,

че ти не си на мястото предишно –

невидими са твоите дела,

а обществото – с тях пропито …

VII.        Напоследък течността, в която плуваме, намаля толкова, че някои от старите

потънали Бутилки се показаха отново на повърхността.

Първо се опитаха да ги разрушат, но тези, които от години чакаха за жилища, се разбунтуваха.

След това се опитаха да ги маскират като шамандури, с по–общи лозунги. Не стана.

Направиха фалшива приватизация, която ги разруши.

Предприе се съкращаване на хората с етикети, за да не пият извънредно количество течност и да не задълбочават оплитчаването на общата собственост – течността.

Оказа се, някои от потъналите Бутилки все още са населени с хора. Те са издраскани целите и трудно можеш да видиш през тях официалната идея.

VIII.        Объркан съм … Вече не знам как ще разпределят големите Бутилки и най-вече

кой ще ги раздава …

               Търпи смирено в утринта

               на друг денят да се усмихва.

               Ще дойде твоят час в ръка

               щом ножа стискаш със молитва.

                                            ( Писмо в Бутилка )

Сънувам все по–хубави сънища. Намерих утеха след терзанията си.

Старателно издрасках половината си тяло. Другата половина се полира два пъти по–лесно.

Остава да овладея профила …

… И посоката.

Откъс от книгата „ВЪПРОСИ“, 1990 г., декември

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…